Андрей и Радослав от малки бяха неразделни. Те заедно играеха и се веселяха. Винаги намираха нещо интересно, което да ги увлича и двамата.

Минаха години и приятелите решиха да си намерят работа, с която да се занимават през целия си живот.

Веднъж Андрей дойде при Радослав и му се похвали:

– Срещнах един много богат човек. Той ще ме научи правилно да инвестирам и управлявам парите си. От него ще науча как да преумножа това, което притежавам.

Радослав се зарадва за приятеля си и го помоли:

– Кажи някоя дума и за мен на този човек. Нека ме вземе за свой ученик и да ме научи да инвестирам добре и аз.

Но човекът отказа да вземе още един да обучава.

След няколко дни Радослав развълнуван отиде при Андрей:

– Скоро и аз ще се науча да инвестирам. Срещнах много добър човек, който ще ме научи да инвестирам своята любов към хората, да им помагам, да ги подкрепям. Просто да ги обичам и да се грижа за всеки един от тях.

Андрей се засмя:

– Това е пълна глупост. Чиста загуба. Няма нищо да получиш от такова инвестиране.

Но въпреки всичко уважил изборът на приятеля си.

След няколко години Андрей и Радослав трябваше да се разделят. Пътищата им се разминаваха много години.

Изминаха десет години и Андрей стана много богат човек. Той преживя много финансови изкачвания и падения. Смяташе, че напълно е овладял изкуството да инвестира.

Но всичко това беше малко за него. Той искаше още по-голямо богатство. На практика Андрей нямаше минута свободно време, за да се наслади на това, което имаше. Безпокойството и напрежението никога не го напускаха.

Даже, когато жертваше част от парите си за хората, те отново идваха и искаха още. Да дава вече му беше трудно, алчността не му даваше покой.

Веднъж Андрей реши да посети приятелят си от детството и да види какво бе постигнал в живота си. Той разпита за селото, в което живееше Радослав и отиде при него.

Андрей се изненада на спокойствието и хармонията, които царяха на това място. Имаше чувството, че е попаднал в друг свят.

Той намери къщата на Радослав и разбра, че не беше единствения човек, който иска да се срещне с него. Много хора чакаха на опашка, за да поговорят с Радослав.

Най-накрая дойде реда и на Андрей. Той видя приятелят си облечен в бели дрехи., изглеждаше като истински цар.

Когато Андрей погледна в добрите и любящи очи на приятеля си, се разплака от радост и щастие.

Радослав го прегърна и цялото напрежение на Андрей се изпари. Тревогите и притесненията му изчезнаха, а в сърцето му настъпи мир.

Андрей се усмихна и с треперещ глас каза:

– Приятелю мой, ти си истинския инвеститор.

– Да, скъпи, дивидентите от Любовта е любов.

Мобилният телефон на баба Стана запя. Без да погледне номера, възрастната жена натисна бутона и чу съвсем непознат мъжки глас:

– Вашият внук е претърпял катастрофа….

– Какво се е случило? – баба Стана се напрегна.

– Той е виновен за сблъсъка, разбита е скъпа кола, има и жертви, – започна да обяснява непознатият. – Трябва да платите, за да не влезе внукът ви в затвора.

– Колко?

– Две хиляди. Пригответе пари. Идваме веднага.

– Толкова пари нямам в къщи, – каза Стана.

– Ще дойдем и ще ви закараме до банката, за да изтеглите необходимата сума.

След като приключиха разговора, двамата мъже се засмяха и плеснаха дланите си.

– Тази май се хвана на въдицата. Давай да я караме в банката, – каза Киро.

След известно време една кола спря пред къщата на баба Стана. Възрастната жена ги видя и забърза към колата.

След двадесет минути бяха в банката.

– Забравих пин кода на картата си, – каза смутено баба Стана. – Да отидем до вилата, там в една тетрадка съм го записала.

От вилата, която се намираше на 35 километра от града взе торба пълна с картофи и друга с лук.

– Това сложете в багажника и да вървим, – каза тя на учудените мъже.

– Към банката нали? – захили се единият.

– Не, в къщи, – каза баба Стана. – С картофите няма да ходя в банката, а по пътя да спрем някъде да взема хляб и мляко.

Мъжете се спогледаха. Киро вдигна рамене. Двамата безмълвно се съгласиха. Нали после щеше да им даде парите.

Когато пристигнаха отново пред къщата на баба Стана, там чакаха трима полицаи, които арестуваха измамниците.

– Благодаря, че ме повозихте, момчета, – усмихна им се възрастната жена. – Успях да си платя за апартамента в банката и си взех зеленчуци от вилата.

Двамата арестувани мъже я изгледаха изненадано, ако имаха възможност, щяха да я разкъсат на парчета.
– А, щях да забравя да ви кажа, – погледна ги съчувствено баба Стана, – аз нямам внук.

На тези двамата друг път едва ли ще им дойде на ум да лъжат и заблуждават хората вече.

Вие сте свърши страхотна работа, имали сте трудности, но не сте се отказали и сте постигнали успех.

Защо не можете да разкажете за постиженията си и да изразите радостта от това, че сте успели?

Разбира се , ако на всяка крачка говорим на околните, колко сме „велики“, другите ще се дразнят от това. Трудно се изслушва човек, който постоянно се хвали.

Но ако споделите радостта си за това, че най-накрая сте приключили с даден проект, взели се труден изпит, успели сте по дадена рецепта да направите прекрасен сладкиш, ястие и каквото и да е от този род, няма нищо лошо в това.

Ако сте радостни от постигнатия успех, изкажете го на глас и изразете видимо своята радост. Това съвсем не е самохвалство.

Не веднъж сме чували за военни конфликти и войни, като че ли цялото човечество иска да се самоизличи в тях.

Тъжно откритие …

Изглежда за управляващите в този свят съществуват само дрънкане на оръжия и унищожение на себеподобните, а за болшинството от хората остават само скръб и болка.

Малко девет годишно сирийски момиче се яви на арабската версия на телевизионното шоу „The Voice“. То имаше дълги тъмни коси, които падаха върху раменете му, бяло лице и черни тъжни очи. Роклята му бе изпъстрена с цветя.

Момичето бе смутено, когато всички приковаха погледите си в него, но се усмихна на публиката, взе микрофона и запя:

Дойдох да ви поздравя за началото на почивния сезон .. и да ви попитам .. защо не празнуваме и няма украса?
О, хора!
земята ми гори
в земята ми е открадната свободата

нашето небе мечтае и пита за дните…

Гласът на момичето затрепери, детето покри с длани лицето си и се разплака. То искаше да внуши на публиката си посланието, но не издържа.

Една от жените в журито бе натиснала бутона и столът ѝ бе обърнат към малката изпълнителка, когато момиченцето заплака, тя скочи и отиде при него него. Сложи ръце на раменете му, за да го окуражи, да довърши песента. Даже запя с момичето.

Детето отново хвана микрофона и продължи:

Където е красивото слънце и пляскащите птици?
О, хора!
земята ми гори
от земята ми е открадната свобода
Земята ми е малка, но аз я харесвам такава.
Дайте ни мир, и ни дайте обратно нашето детс…….

Момиченцето отново се разплака, но този път бързо се съвзе и продължи смело песента:

Дайте ни обратно нашето детство, дайте ни мир ….

Останалите от журито натиснаха бутоните си и обърнаха столовете си, който бяха с гръб към подиума, според регламента, в знак на солидарност и подкрепа на малката изпълнителка.

И най-закоравелите сърца в публиката се трогнаха. Мнозина заплакаха с момиченцето, а други запяха заедно с него.

Тази песен не можеше да остави безучастен никой. Тя бе посветена на ливанските деца. Пламъците на войната бушуваха там цели 15 години.

Надявам се децата на Сирия да не чакат толкова дълго мирът да дойде в страната им.

Още едно дете се роди в дома на Петрови. То бе здраво бебе с розови бузки. Силно момиченце нямащо никакви отклонения в развитието си. Нарекоха я Надя.

Изведнъж всичко се преобърна и сценария на живота на малкото момиченце се пренаписа.

Страничен ефект от ваксинация срещу полиомиелит обърка представите на родителите на Надя за нейното бъдеще, а тя беше само на пет месеца.

Времето вървеше, момиченцето отслабваше, а лекарите панически се опитваха да определят някаква диагноза ….

Инжекции, клиники, масажи, експерименти, пътуване из страната, търсене на чудотворна билка, забележителни лекари и други светила на различни науки….., но всичко беше безполезно.

Накрая дойде и присъдата. Надя никога няма да ходи.

Майка ѝ се разплака. Малкото момиченце я докосна с ръка и прошепна с умоляващ глас:

– Мамо, не плачи! …. Моята майка трябва да бъде красива и щастлива.

Когато Надя беше на 10 години, чу познат на семейството им за пореден път да се оплаква:

– Това живот ли е моето. ….Как ще се оправя, умът ми не го побира …. и тази криза. ….Всички искат пари, а те не стигат …..

„Абсолютно здрав човек, а твърди, че е нещастен, – помисли си Надя, – животът бил несправедлив към него …. Страда, плаче и ненавижда своето съществувание. Не искам да бъда такава. Не желая да попълвам армията на нещастните в този свят“.

Надя разбираше, че никога няма да ходи. Няма да създаде семейство, няма да има деца ….. никога.

– Но има толкова по-важни неща, – обнадежди се Надя. – Няма да се разстройвам, няма да лея сълзи и да ругая другите, няма да се самосъжалявам … Всичко това няма значение. Не искам мама да плаче, за това няма да ѝ давам повод за това. Ще бъда щастлива, ще се радвам на живота. Ще се усмихвам постоянно …. винаги“.

Тя реши да се радва, да запомня и се наслаждава на всеки миг от живота си. Да попива красотата край себе си, прекрасните уханията и звънливите звуци …. без остатък.