Динка бе получила от баба си пръстен. Още като го видя, веднага го хареса. Той бе семейна ценност, която се предаваше от майка на дъщеря, но баба ѝ пожела направо да го даде на нея.

Един зимен ден навън бе много студено.

Пръстенът, който Динка не сваляше от ръката си, изведнъж се спука и се разпадна.

– Какво му стана, – с болка извика Динка.

Тя бързо отиде до близката бижутерска работилница и помоли:

– Поправете го, той е много скъп за мен.

– Момиче, златото, от което е направен този пръстен съдържа голямо количество примеси, за това се е разпаднал в студа, – обясни бижутерът.

За пръстена нямаше никакъв начин да бъде възстановен. Колко жалко!

Връщайки се у дома Динка започна да разсъждава на глас:

– Така става и с нас. Когато допускаме нещо нечисто в себе си, ставаме заядливи и се дразним от най-малкото нещо.

Тя въздъхна дълбоко и продължи да развива мисълта си по въпроса:

– А тази нечистота има сила да разрушава душата и негативно да влияе върху мотивите на поведение. Не трябва да позволяваме на тази смесица от мърморене, оплаквания и възмущение да изпълват сърцата ни. Ако непрекъснато мрънкаме и се оплакваме, рискуваме да станем носители на недоволство, което засяга нас и живота на хората наоколо. А в противен случай …

Динка се завъртя около себе си, усмихна се и добави:

– В сърцето ни няма място за недоволство и мрънкане. Именно като не допускаме тези примеси в себе си, започваме да светим в мрака на този паднал свят.

Ние можем да излъчваме светлина, която принадлежи на Спасителя в нас.

Елена лежеше на дивана. Тъмнината пристъпваше от прозореца и изпълваше стаята. Тук там малки светлини осветяваха пространството наоколо, но в дома на Елена бе тъмно.

Отчаянието бе препречило пътя на тази млада жена и тя се чувстваше угнетена.

– Какъв живот водех досега? – запита се тя.

Бе израснала в семейство, където се говореше често за Исус, неговата жертва и изкупителното Му дело. Четеше се Библията и родителите ѝ се стараеха да следват Спасителят.

Но тя не ги последва, а се отдаде на насладите в света. Прояви непокорство по време на юношеството си и оттогава всичко тръгна назад.

– Той ме обичаше, когато аз не обичах, – тихо прошепна Елена. – Дори, когато Му обърнах гръб, Той пак ме е обичал.

Тя седна и продължи:

– Колко чудно е това….., когато се върнах при Него засрамена, Той не ми даде да се почувствам недостойна. Посрещна ме като добре дошла отново в семейството.

Картини от предишния ѝ живот преминаваха една след друга в ума ѝ.

– Завиждах, ядосвах се за какво ли не, бях нетърпелива и най-вече неблагодарна, – сълзи се стичаха по лицето ѝ, – а Той е продължавал да ме обича.

Елена изливаше болката си.

– Не съм добра, но бих се постарала, защото никой друг не ме е обичал така. Нужно е да общувам повече с Него, не за да бъда обичана, а защото аз Го обикнах.

Сълзите ѝ се стопиха и усмивка засия на лицето ѝ.

– Колко е хубаво, че Той ме обича въпреки моето минало, – радост започна да напира вътре в нея. – Обичаме при всичките ми недостатъци, защото ме вижда друга, съвсем променена. Дори в бъдеще да се проваля, Той пак ще ме обича.

Елена падна на колене, вдигна ръце високо нагоре, а гласът ѝ прозвуча радостно и възторжено:

– Благодаря Ти, че ме обичаш просто така. Помогни ми да стана такава, каквато ме виждаш …… Благодаря Ти…..

Мариан се чувстваше като разбит. Изминалата седмица беше пълен провал. Бе изгубил всякаква надежда нещата да се оправят.

Той седеше обхванал главата си с длани и си говореше:

– Господи, защо се случва всичко това с мен? Ето всяка неделя съм на църква.

Мариян чу тих нежен глас:

– Дал си ми само един ден от седмицата, а останалите?

– Поверил съм ти всичките си дела и работи, – упорстваше Мариан.

– Помисли какви са отношенията ни!

– Все пак отделям част от времето си за Теб, – започна да се оправдава Мариан.

– Защо не ми повериш мислите си?

– Давам ти товарите си ….

– Но не и тялото си.

– Добре, – Мариан бе притеснен, – ето и сега моля се и общувам с Теб. Споделям кризите си.

– А удоволствията, …. децата? Защо не ми ги дадеш?

– Поверил съм живота и здравето в ръцете си, – Мариан вече мънкаше.

– Но не и сърцето си.

– Боже, какво искаш да направя?

– Откажи се от условията си и претенциите си, и ми се отдай целият.

Мариан се разплака и извика:

– Нека бъде волята Ти.

Камен седеше отвън и се радваше на пекналото слънце. Е, то не беше като лятното, но като го гледаше сякаш те стопляше.

Камен обичаше често да седи и да разсъждава на глас:

– Не е срамно да си беден, но нима това е голяма чест? Какво толкова ужасно ще стане ако имах малко състояние? Ако бях богат, щях ли да разваля Божия вечен план?

Добромир, неговият съсед го чу и му отговори:

– Ако имаш прекалено много, това ще те направи горд. На практика ще се превърнеш в атеист и ще отречеш характера на Бога.

– Но ако обеднея, няма ли да опозоря Божието име като крада от другите? – засмя се Камен.

– Бог е единственият ни снабдител. Той задоволява напълно ежедневните ни нужди.

– Ха-ха снабдител, – плесна с ръце Камен. – Глупости.

– Всичко е от Него ….

– Дали винаги ни дава достатъчно? – усъмни се Камен. – Безплатното сиренце е само в капана.

– Дори повече от достатъчно, но понякога сме слепи да го забележим.

Добромир само поклати глава като видя подигравателната усмивка на лицето на Камен.

Имаше ли смисъл да говори на човек, който изобщо не искаше да го слуша?!

Мъглата превари смрачаването. Усещаше се влага, хората потръпваха от студеното докосване. Навсякъде бе мокро сякаш бе валяло.

Соня седеше в стаята си и не бързаше да светне лампата.

– Някога ще бъда ли достатъчна, – разсъждаваше тя на глас, – за другите , но по-важно е за себе си? Едва ли …

Тя често чуваше хора, да ѝ казват:

– Ти не знаеш достатъчно, за да направиш това.

– Не си достатъчно подготвена, защо се напъваш?

– Нямаш способности, за да го извършиш.

Обобщаващо тези гласове гласяха само едно:

– Ти не си достатъчна.

– Това истина ли е или са поредните малки лъжи? – питаше се Соня.

Всеки иска да знае истината, най-вече за себе си.

Тя падна на колене и извика:

– Господи, помогни ми да разбера … – и замря.

Той бе напълно честен с нея:

– Ти не си достатъчна и никога няма да бъдеш такава, но …

– Но, – повтори Соня с крехка надежда.

– Исус е достатъчен. Чрез Него можеш да вървиш уверено напред и да правиш всичко, което не можеш, за да изпълниш волята Ми.

Исус е платил повече от достатъчно за всеки от нас, за цяла вечност.