Гено доста често гостуваше в дома на Данчето и Гошо. Тази дружба бе останала от преди, когато работеха заедно. Гено се разболя и напусна завода, но след това те  често се виждаха..

Тази вечер Гено бе донесъл поредната си изненада – голяма кутия шоколадови бонбони с фъстъци и трилитрова бутилка  безалкохолно.

Мартин и Дани, синовете на Данчето и Гошо,  веднага нахълтваха в стаята, щом Гено прекрачеше прага на дома им.

– Помниш ли тази песен, – обърна се Гено към Гошо и  затананика носово. – „Животът не се мери с годините, а с дирята оставена след нас“.

– Така беше, – въздъхна Гошо. – Бяхме изпълнени с ентусиазъм и прекрасни мечти. „Ако искаш да светиш на другите, сам трябва да гориш“.

– Рембранд, – засмя се Гено. – Умен е бил този холандски художник.

– Като си помисля, – каза Гошо, – как пълнихме главите си с разни мъдрости, а днес младите ……

Гено изгледа Мартин и Дани и заключи закачливо:

– Нови времена, нови нрави ….. Нали така юнаци?

Мартин се изчерви и каза:

– Има неща, които не искаме, но те сами ни се натрапват в живота.

– Какво имаш в предвид? – не го остави Гено.

– Например, отношенията между младите, – преодолял стеснението си Мартин и продължи. – Едно време момчетата са обикаляли по седянки, край кладенците и чешмите, за да получат някоя мила усмивка от момичето, което са харесали. Сега нещата са много по-прости, без много въздишки и куп остарели начинания, които увеличават мъката, а не радостите.

Усмивка заигра по лицето на госта. Явно не отхвърляше казаното от младия човек, но искаше да подтикне Мартин към размисъл за корените на промените във взаимоотношенията на младите и за това попита:

– Не забелязваш ли, че днешните опростени „ухажвания“ и съкратените „любовни игри“ водят до мъка след женитбата? Разделят се без да са създали семейство и дом. На това ли викате вие младите „модерна“ любов?

Дани не се стърпя и се намеси:

– И все пак това е напредък в сравнение с насилването да вземеш този или тази, защото така щяло да се уголеми нечие богатство. Никой не се е съобразявал тогава с чувствата на младите.

– Съгласен съм, че някога родителите са гледали с пресметливо око, съобразявали са се с икономическата изгода, – поклати глава Гено. – Нали богатството е било гаранция за щастието на двамата млади. Вие одобрявате ли подобно отношение към любовта?

– Не, в никакъв случай, – бързо реагира Мартин.

– Добре де, сега не е ли същото? – отправи предизвикателството си към момчетата Гено.- Женитба от пръв поглед, не съм против това. Само, че погледа не е отправен към момичето, а към това: маркови дрехи и обувки ли носи, парфюмът вносен ли е, ….. Всичко това разкрива какви са възможностите на родителите на потенциалната кандидатка. Нима днес младия човек не се съобразява с това, дали бащата на момичето не е бизнесмен или банкер? Ами момичето? Погледа ѝ е насочен не към интелектуалните възможности на момчето, дори не и към външния му вид, а към дебелината на портфейла му или каква кола кара.

– Сърцето и чувствата имат друго измерение, – намеси се Гошо. – Очите не гледат по-далече от притежаваните предмети и банкноти. Вещоманията и любовта към парите убиват искрените чувства.

– Ние сме виновни, че не насочваме децата си към истинските ценности, – обади се Данчето. – Децата ни са свикнали да получават всичко сдъвкано, наготово.

– Мъчим се някак да оправим нещата, но правим всичко сухо, шаблонно, без мотивация за младите. Въвеждаме схеми, които те не приемат, – с болка заключи Гено.

Мартин и Дани наведоха глави и се замислиха. До сега смятаха, че родителите им нарочно ги спъват и ограничават, но разговорът тази вечер ги накара да се замислят по-сериозно върху нещата.

Тържеството беше свършило и хората се пръснаха. Тогава Лидия жената на Здравко приближи до Петър. В последно време тя не пропускаше подобни инициативи. Мъжът ѝ скоро беше починал, но тя бе преодоляла мъката и самотата и търсеше своето място в създалата се обстановка.

Тя наклони глава към Петър и тихо каза:

– Искам да говоря с теб.

Петър посочи с ръка напред и двамата тръгнаха към близкото заведение. Веднага щом седнаха на една маса тя подхвана:

– Намерих това, което е писал през последните си дни….. Голяма е била мъката му, а за нея и аз не бях се досетила. Години наред е страдал, а тази болка го е гризяла отвътре. Разбрал е грешките си, ходил е да се извини, но не са го разбрали….. те за това по-рано го пенсионираха.

– За лични грешки ли става дума?

– Всичко най-подробно е описал. Цели 20 страници. Много неща е виждал и усещал, но е бил с вързани ръце.

– Днес всички така се извиняват, – засмя се Петър.

– Не си справедлив спрямо него, знаеш, че винаги е бил честен …… не е могъл да си прости за голямата вила, която построихме ….

– „Палата“ в Бояна ли? – попита Петър.

– Тогава му виках, за какво ние, а той настояваше, за децата, за внуците да ги подсигурим. Когато е осъзнал грешката си, е искал да я предостави за детски дом или болница, но….смъртта го изпревари, – тежко въздъхна Лидия.

– Но нали това е било неговото желание,  – каза Петър, – защо не го изпълни?

– Няма нищо официално като документ, само записки, които всеки адвокат би изтълкувал като плод на болно съзнание, писани в последните му дни. – въздъхна Лидия. – А сега синовете искат да продадат вилата и да си поделят парите.

Тя наведе глава надолу, за да скрие сълзите в очите си. Дълго мълчаха. Като преодоля напиращия плач Лидия каза:

– Тя и моята свърши, но защо синовете хванаха по кривия път? Уж давахме всичко заради тях, а накрая какво излезе? Душата ме боли, сякаш напразно сме живели …..Толкова сили, ентусиазъм и за какво? Алчността е отровила всичко край нас. Ние ли я посяхме? Каква е тази лудост? … Жестоко е да остарее човек, това е цяло наказание …….

Вечерта даваха американски сериал. Дора не издържа на жестоките сцени и изрази негодуванието си на глас:

– Едно и също. Бандитизъм и секс на фона на задкулисни комбинации. Нужно ли е да гледам, кой кого изнудва? Това ли е рая на хайлайфа? Прехвалената американска демокрация?!

– Царството на капитала, нали това чудо се настанява сега и у нас, – прибави Данчо.

Зверските сцени отвориха душите на синовете на Дора и Данчо и те започнаха да разказват какви „страхотии“ ставали в училище.

– Спиридон беше донесъл някакъв флакон със спрей, – започна да обяснява Пламен по-малкият от синовете им. – Без да иска пръсна с него по бузата на Митко Лекето и тя се зачерви….

– Ами ако бе пръснал в окото му? – притеснена попита Дора.

– Казахте ли на класния? – попита Данчо.

– Не. Кой би посмял, – махна с ръка Пламен.

– А на директорът? – бащата погледна изумено синовете си.

– Е, татко, ти да не падаш от небето, – засмя се Кирил по-големият от синовете. – Ако беше само това…..

– Някои ученици носят автоматични ножове, боксове, а за цигарите и алкохола да не говорим, – добави Пламен.

– Браво! Много ни успокоихте! – плесна с ръце бащата. – И какво от всичко това сте опитали?

– Е, татко все ни подценявате, – възмути се Кирил.

– Кои родители не се грижата за децата си? – изпъшка Данчо. – Странно, тези деца, за които ни разказвате имат ли родители?

– Имат, – момчетата отговориха едновременно.

– И какво ги правят? – попита Дора.

– Дават им пари, – обади се Пламен, – те са богаташи, тежкари. На Слави баща му работи на митницата, а да знаете какви чудесии му носи. През ден сменя дънките и маратонките си, а дреболиите продава на съучениците си.

– Какви дреболии? – попита майка им.

– Различни видове скъпи цигари, шоколади с различни пълнежи, – поясни Кирил.

– И учениците купуват? – Данчо бе изумен.

– Дават за една кутия цигари 15-20 лева, а за победните има и по 4-5 лева, – засмя се Пламен.

– Е, само това де е, – Кирил махна с ръка, – Динка беше скромно момиче, но я подведоха. Започна да ходи по заведенията с тежкарчетата, а вчера дойде пияна на училище. Изведоха я навън, а на Соколова казаха, че ѝ е станало лошо. ….. Станимир постоянно псува учителите и директорът.

– Къде са истинските учители, да ги сложат на мястото им, – започна да се възмущава Дора.

– Няма да могат, татко, както е тръгнало, – наведе глава Пламен. – Оня ден Симо се заканил на Зафиров, че ако му пише двойка по химия ще му счупи главата.

– А родителите им? Знаят ли какво правят децата им? – попита Данчо.

– Не идват на родителска среща, – каза Кирил, – дори не се интересуват дали изобщо учат, сякаш изобщо ги няма. Класният ходил на посещение на Кенгуруто, за да разбере защо не идва на училище. В това време той пиел заедно с баща си на една маса. Когато Маринов позвънил на вратата им, излязъл бащата и казал, че синът му е болен, а после Кенгуруто се хвали из цялото училище, как баща му го е отървал.

– Това не е училище, а развъдник на криминални типове, – изохка Данчо. – Ще ви преместим в друго ….

– Пак ли? – обади се Дора. – Всяка година ли ще търсим ново училище, …. навсякъде вече стана така.

Родителите бяха потресени. В училище вече не се влизаше с благоговение, а учителите нямаха авторитет. Днешното училище се бе превърнало на разграден обор, където животни вършеха неприлични и непристойни работи, а учителите са се преобразили в безлична, сива маса, подчинили ежедневието си на едно жалко живуркане.

През 1796 г. , когато Карл Фридрих Гаус бил първи курс в Гьотинския университет, решил задача, с която математиците не могли да се справят повече от две хиляди години.

Въпреки, че древните гърци били намерили начин за построяване, само са пергел и линийка, на многоъгълници със 3,4,5,15 и два пъти повече страни, по отношение на другите многоъгълници царяла пълна неизвестност.

Точно тогава бъдещият „крал на математиката“ Гаус се досетил как да построи правилен 17-ъгълник само с пергел и линийка.

Това откритие станало повратна точка в живота му. По-рано той се е колебаел между философия и математика, но след като успял да реши задачата, с която математиците толкова време си блъскали главите, решил да се заеме с математика.

Гаус поискал на надгробната му плоча да изрисуват правилен 17-ъгълник. Впоследствие, скулпторът се отказал да направи това твърдейки, че построението е толкова сложно, че многоъгълникът няма да се различава от кръга.

За първи път построяването на 17-ъгълник е публикувано от фон Пфейдерер през 1802 г. А през 1825 г. Йоханес Ерхингер публикувал подробно описание на построяването на правилен 17-ъгълник в 64 стъпки.

Стоян и Владо се бяха източили доста това лято. Бяха отишли с родителите си на село, но не пропускаха и час да се метнат на колелото и да обикалят наоколо. И тъй като колелото беше само едно, двамата се редуваха в използването му.

Денят беше много горещ. Едва се дишаше. Владо застана пред баща си и попита:

– Можем ли да отидем да се изкъпем на реката?

Реката не бе много близо, а и криеше много опасности. Беше буйна с множество въртопи.

– До четири часа може, – каза баща му, – а после двамата с брат си трябва да помогнете малко.

– Ваканцията е дава да почиваме, а не да работим, – недоволно изсумтя Стоян.

– От както сме дошли все едно и също, – подкрепи го Владо, – „На работа, …..четете!“

– Какво преуморихте ли се? – почна ги майка им. – Всички работят, никой не се шляе по улицата.

– Ти ми покажи, кои деца работят в селото, – засмя се Владо. – Нито един. Повечето дори се разхождат с колите на родителите си.

– Татко, тръгни из село и виж колко от съучениците ни са на полето или в градината, – подкрепи го Стоян.

– Да но някои от тях пасат добитъка, а вие и това не искате да вършите, – гласът на майка им звучеше доста остро.

– Какво ще разберем тогава от ваканцията? – смотоляви набързо Стоян. – Оставете ни малко на свобода, тъкмо да се заредим с малко сили.

– А ние разчитахме, че един ден ще ни отмените, – махна с ръка огорчено майка им.

– Отмяна в окопаването на градината, плевени и куп такива „приятни и красиви занимания“, – с лека ирония подхвърли Владо.

– Вие какво, да не се срамувате от селската работа? – баща им се беше вече изнервил. – А от къде идва хлябът? Ако не е селото, как ще заредим мазето и как ще преживяваме? Замисляли ли сте се над това?

– Това сме го чували и друг път, – наостри се Стоян. – Моите съученици отидоха с родителите на море или на планина, а ние тук.

– И ние някога сме ходили на море, – с тъга каза майка им, – но сега при тая скъпотия едва смогваме.

Бай Стамен току що бе прекрачил прага на дома им и слушаше „престрелката“, която се водеше между деца и родители. Най-накрая той реши да се намеси:

– Мили младежи, вие имате пълно право да искате да работите по-малко през ваканцията и повече време да прекарвате в  разходки, игри и забавление. Това  е ваше право. но това е само една част от истината.

Колкото и ядосани да бяха на родителите си Стоян и Владо се заслушаха в думите на бай Стамен.

– Поразмислете и потърсете и другата част от нея, – продължи възрастния човек. – Ще я намерите като се вслушате в думите на родителите си. Постарайте се да ги разберете. Не искам да натрапвам мнението си, но като ви гледам и слушам ми става болно.

Стоян и Владо наведаха глави. Те разбираха какво иска да им каже бай Стамен, въпреки че ги влечеше другото разбираха, че той е прав. Двамата много го уважаваха и почитаха, не веднъж им бе давал добър съвет за ситуации, в които бяха изпадали.