Много от нас виждат хора, които просят на улицата, но реагират по различен начин. А знаете ли, че много от тези седящи на улицата, нямат покрив над главата си и разчитат на милостта на минаващите край тях?

Когато времето е топло, тези бездомници все някак се справят, но когато вали или стане много студено, те се нуждаят от топли дрехи, завивки, …., а ние им подхвърляме по някой лев, като по този начин успокояваме съвестта си:

„Е, с нещо помогнах на този човек. Нататък да се оправя сам, както намери за добре“.

Радослав често виждаше едни и същи хора, които увити в дрипите си, просеха на улицата. Той не можеше да остане безучастен към съдбата им.

Още нямаше голям студ и със снега се разминахме, но Радослав реши да направи подарък на тези нещастници.

Имаше куриерска служба, чийто представител можеше да занесе предплатена пратка на кой да е човек, който се посочваше от изпращача.

– Тази куриерска служба ще ми свърши точно това, което искам, – каза си Радослав. – Освен това поръчката мога да на правя чрез интернет и да закупя директно неща от техния магазин.

И младият човек поръча якета, одеяла, дори и спални чували, които куриерът щеше да занесе на бездомниците.

Когато лошо облечените, просещи хора на улицата получиха пакетите бяха приятно изненадани.

– Това за нас ли е?
– Да не би да сте сбъркали получателят?

Те още не можеха да повярват, че някой се бе смилил за тях. Та това беше много повече, отколкото очакваха.

Радостни и щастливи, те благославяха благодетелят си.

Семейство Павлови си имаха нов дом и то в планината. Наоколо изправяха снага иглолистни и широколистни дървета.

Всичко беше очарователно, въздухът чист, природа бе прекрасна, ….,

Един ден Димитър притича към седящите на масата, които закусваха и зашепна смутено:

– Забелязахте ли необичайно явление, което става в задния двор?

– Какво явление? – Стоян погледна строго сина си.

Той очакваше поредната шега или измислена невероятна история.

– Татко, ти можеш да не вярваш, но …, – запъна се Димитър, – нали всеки ден ме караш да пълня ведрото в задния двор с вода.

Стон кимна с глава:

– Да! И какво от това? Тежка ли ти се вижда тази работа?

– А къде отива водата, която съм налял? – намръщи се Димитър. – Мама не я е ползвала, Васка също, а доколкото знам и ти нищо не правиш с нея.

– И аз забелязах, – каза Пенка, майката на Димитър, – че сутрин ведрото е вече празно.

– Да не се е пропукало и водата да изтича? – попита Стоян.

– С Васка го огледахме внимателно, – каза Димитър, – но не намерихме отвор през, който да изтича водата.

– Интересно, – каза замислено Стоян. – Ще видим тази работа.

След закуска Стоян и Димитър поставиха камера в задния двор. Само тя можеше да разкрие тази мистерия.

На другия ден, когато бе пусната камерата, всички бяха удивени от това, което видяха записано на нея.

Първоначално на записа нищо не се случваше, но след това е появи малко кафяво мече.

– Защо животно се разхожда в задния ни двор? – попита възмутено Васка.

Мечето се наведи и пи от водата.

– Не вярвам да изпие всичката вода, – обади се Димитър.

След като се напи, мечето влезе във ведрото.

– Явни мечето си прави баня, – засмя се Стоян.

– Но то изразходва всичката вода, – възкликна Пенка.

– Е как няма да я изразходва?! – плесна с ръце Стоян. – Не виждате ли, че като се настани във ведрото, по-голямата част от водата се излива навън.

– Не му се сърдете, – застъпи се Васка за него. – Вижте колко е сладък и мил!

Ето така бе разгадана тайната на изчезващата вода от ведрото в задния двор на семейство Павлови.

А вие бихте ли се досетили веднага?

Дните през Рождественските празници бяха необичайно топли. Това дойде като манна небесна за група младежи, който се бяха събрали в парка.

– Както влъхвите, ние трябва да напуснем зоната на комфорта си, за да намерим Исус, – въодушевено ръкомахаше Спас, голобрадо момче изпълнено с ентусиазъм.

– Не е лоша идеята,  да се насърчават хората да подражават  и действат като мъдреците от изток, – почеса се по главата Васил.

– Като тези влъхви всеки човек трябва да излезе и да се възползва от шанса да намери Исус, – изказа мислите си на глас Светла.

– Понякога наистина трябва да отпътуваме, следвайки пътя към Господа неотклонно, – съгласи се Атанас.

– И това би трябвало да направим, за да се освободим от безполезните трудности и ненужните екстри, които просто създават спънки и непредвидими препятствия в живота ни, – обади се и Ангелина.

– Нужно е често да говорим на такива теми, за да Го намерят всички, които го търсят, – каза Пламен.

– И всеки от нас, – добави Спас.

– Трябва да станем и да тръгнем, да не стоим бездейни, но да рискуваме, без да спираме, да се отправим към Исус, – възторжено възкликна Васил.

– Исус изисква, Той говори на онези, които го търсят, да оставят светските удобства, топлината на огнището и дома си, ….. – със светнали очи заговори Мая.

– Такова „тръгване“ не винаги е леко, – Павел се опита да охлади ентусиазма на другите, – това може да се види и в Евангелията. Погледнете Ирод , който посрещна мъдреците и изпрати хора да търсят информация за родения Младенец, но остана заключен в двореца си.

– Свещениците и книжниците, които са имали древните текстове и знаели пророчеството, можеха да кажат на Ирод, къде да отиде, но той като че ли нямаше особено желание сам да се упъти нататък, – засмя се Атанас.

– Това ми напомня на тези, които могат подробно да говорят за вярата, но не рискуват лично да се срещнат с Господа, – махна с ръка Пламен.

– Вижте, – обади се и Симеон, който до момента мълчеше, – мъдреците нищо не говореха за своето пътешествие. Те, които не бяха добре осведомени за истината на вярата, дойдоха да Му се поклонят.

– А ние, които имаме всичко днес и възможност да се приближим към Спасителят, какво правим? – въздъхна  тежко Павел.

В залата звучеше „Хава нагила“ – една от известните еврейски песни.

Къде ли не я пускаха?! Тя звучи по сватби, бар-мицва и често се използваше и в киното.

Момчета и момичета бяха се събрали на групички и разговаряха.

– Знаете ли, че Хари Белафонте я изпълнява при всяка своя изява? – каза Андрей веднага щом пуснаха песента.

– Можеш да я чуеш при всеки мач на холандския футболен клуб Аякс от Амстердам, – добави Мариела.

– Корените на тази песен са ми неизвестни, – започна философски да да разсъждава Владо. – Много бих искал да науча нещо за произхода ѝ.

Яков приближи групичката и като се усмихна започна да разказва:

– Тази песен е написана през 1915 г. от Авраам Цви Иделсън, професор по музика в Еврейския университет в Йерусалим.

– Веднага ли е станала толкова популярна? – попита Людмила.

– Не, – отговори Яков, – това е станало две години по-късно, когато са я запели по случай освобождението на Палестина от турците и е подписана декларацията на Балфур.

– Тези събития не сложиха ли основата за създаване на държавата Израел? – попита Андрей.

– Да, – кимна с глава Яков. – Това стана тридесет години по-късно.

– А какво се пее в песента? – попита Людмила.

– Текстът на песента е много прост, – каза Яков. – „Хава нагила ве-нисмаха, хава неранена, уру ахим бе-лев самеах“ означава „Нека се веселим и се веселим, нека запеем, събудете се братя с радостни сърца“.

– Много интересно, – възкликна Мариела.

– Тези думи са били написани, – продължи да обяснява Яков, – когато се е зараждал съвременния иврит. Еврейските професори като Иделсън са взели древните думи от юдейската Библия и им придали нови смислов отенък.

– Тази песен идеално отразява духа на ционизма, – подчерта Андрей.

– Нейните думи са основани на Псалом 118, – допълни Яков, – а нейният дух отразява възраждането на Израел.

След това някои от децата се втурнаха да се хванат на така нареченото израелско хора, а други, които не го бяха научили само слушаха популярната песен и тихо ѝ пригласяха.

Беше 2000 година. Малката Йоана получи рождествен подарък от малкия Тони, който живееше на много километри далеч от нея.

Едно момче, се бе отзовало на поканата на една благотворителна организация и бе направило подарък за съвсем непознато момиче.

В кутия за обувки имаше играчка и други малки, но полезни неща. А благотворителната организация се бе заела с изпращането на този подарък.

В пакета Йоана намери и снимката на Тони, на която бе написано името и адреса му.

– Колко мило от негова страна да ми изпрати подарък, – зарадва се малкото момиче.

Тя гледаше непознатото момче, което ѝ се усмихваше от снимката и му се любуваше.

Йоана реши и изпрати писмо до Тони, в което му благодареше за подаръка, но той не го получи.

Дълги години Йоана се опитваше да намери Тони чрез Facebook, защото искаше да се свърже с него.

Най-накрая го откри и му изпрати покана за приятелство.

Първоначално Тони отказа, но по-късно се съгласи. И скоро двамата станаха добри приятели.

Така започна общението на двамата чрез Facebook. Те постоянно си обменяха писма.

13 години след изпращането на подаръка Тони написа на Йоана:

– Хайде да се срещнем. Ако искаш аз ще дойда в твоя град.

– Добре, – съгласи се Йоана, въпреки че малко се притесни от предложението.

И двамата се опасяваха, страхуваха се от това, как ще протече първата им реална среща. Но когато се видяха бяха много щастливи.

Йоана имаше невероятно усещане, когато видя лицето на Тони. А той още от първия миг на срещата я хареса.

– Само Бог ни е събрал! – възкликна Йоана.

Тони се усмихна и закима с глава в знак на съгласие.

– Искаш ли да станеш моя жена? – каза нежно младежът.

Очите на Йоана сияеха:

– Да, – категорично отговори тя.

„Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища като Моите пътища, казва Господ“.