Габи влезе в стаята, намръщи се и каза недоволно:

– Тони, забеляза ли, какви са мъжете в нашия квартал? За разлика от теб те са поставили светлинки на домовете си за празниците.

Тони се засегна:

“ Нима не съм достатъчно мъжествен, за да ме сравнява с тях“, – помисли си той.

А на глас каза:

– Вярно е, но аз пиша много повече от тези заварчиците, електротехниците, механиците и другите пичове в нашия квартал.

Габи само сви рамене, а Тони продължи настъпателно:

– Освен това си изкарвам прехраната по пижама, почуквайки по клавиатурата на компютъра си.

Габи махна с ръка и излезе от стаята.

Тони си спомни един следобед, когато се връщаше от кафенето, където бе писал.

Срещна го Крум, водопроводчик в техния квартал и го попита:

– Къде си бил?

– Просто работих, – отговори Тони.

Крум го погледна учудено, добавяйки:

– Най-накрая намери ли си работа?

Тони закрачи нервно из стаята и започна да разсъждава на глас:

– Не е трудно да се кача по стълбата в това студено време и да рискувам здравето си, като сложа светлинки на дома си, но …. има и по-добър вариант.

Той изтича в кухнята при Габи, за да сподели гениалната си идея:

– Скъпа, защо не платим на някой от тези „истински“ мъже, да поставят светлинки на нашия дом вместо мен? Нека той свърши мръсната работа.

И Тони се почувства по-мъжествен.

Зимата закъсня, а това се оказа добър предлог за беседи на открито.

Ема, Тони, Ива, Стоян и Лило се възползваха от хладното, но не достатъчно студено време и се събраха в близкия парк.

– Знаете ли какво е казал Сенека? – Лило зададе поредния си от многобройните си въпроси.

– За какво? – в един глас попитаха Ема и Ива.

– За парите, – отговори Лило и малко се сконфузи, защото сам не се досети да даде допълнително пояснение.

Но после се окопити и добави:

– „Парите никога не са направили никого богат“.

– Глупаво е, да се смята, че човек е стабилен и здрав, само защото има много пари, – Тони реагира веднага.

– Освен това парите не носят трайно удовлетворение, – заяви Стоян, – особено за неща, които наистина имат значение.

– Има много неща, които не могат да се купят с никакви пари, – отбеляза Ива.

И групата започнаха да изброяват какво може и не може да се купи с пари:

– С пари могат да се купят лекарства, но не и здраве, – пръв бе Тони.

– Парите могат да купят храна, но не и апетит, – след него се обади Ема.

– С пари може да се купи легло, но не и сън, – важно подчерта Стоян.

– Ей, сънльо ти все за кревата си мислиш, – присмя му се Ива.

Лило въздъхна и каза тържествено:

– Парите могат да купят добър живот, но не и вечен.

А Тони наблегна:

– Само Бог е в състояние да ни снабди с „всичко в изобилие за наслада“.

С това бяха съгласни и петимата.

Дъждът не спря младежите да се съберат. Въпреки лошото време, те успяха навреме да дойдат на уреченото място.

Васил започна още от начало да мърмори:

– Не обичаме да се говори за ада.

Тома му пригласяше:

– В интелектуалните среди темата за ада се смята за примитивна и глупава.

Спас не остана назад:

– Няма логика. Как един любящ Бог би пратил хората в ада? Така че …. отхвърляме го.

Мишо се усмихна вдигна ръка и започна:

– Чакайте, доктрината за ада не е разработена от Павел, Петър или Йоан. Тя е представена от самият Исус. Ако го отхвърляте, означава да отричате присъствието на любещия Бог и привилегията на свободния избор.

Ленко продължи мисълта му:

– Той ни кани да го обичаме. Изборът остави на нас. Не ни принуждава, защото това не би било любов.

Мишо добави:

– Бог обяснява ползите, очертава обещанията и формулира много ясно последствията, но в крайна сметка остави избора на нас.

Слънцето грееше, но бе хладно. От време на време подухваше студен вятър.

Стамен се бе подпрял на оградата си и наблюдаваше двама мърморещи мъже.

– Какво време само.

– Уж слънце, ама тоя вятър …

– Какво толкова, – не се стърпя Стамен, – есен е. Скоро и сняг ще завали.

Мъжете като че се събудиха от думите на Стамен, но те не им дадоха облекчение.

Те по-скоро бяха смазани от такова изказване. Едва ли не ги правеха на слабаци, а те не бяха такива.

Въпреки всичко те нямаха смелост да се противопоставят, защото надеждата им за по-добро не можеше да проникне през мъглата на съмнението.

– Ами ако …

Ето това са думите.

Могат да те привдигнат и насърчат, но могат и да те смачкат и унизят.

Проблемът място понякога не е само в самите думи, а в разбирането им. Един казал едно, но другият разбрал друго.

Цветовете избледняват, бреговата линия ерозира, храмовете се рушат, империите падат, но „думата, казана на място“ издържа.

Девизът на Йото бе: „Мисли само за себе си“. И той се гордееше с него.

Ако някой му кажеше:

– Имам нужда.

Йото се усмихваше и категорично заявяваше:

– Това е признак на слабост. Я се стегни.

Чуеше ли друг да споделя:

– Признавам провалих се.

И за него Йото имаше готов отговор:

– Липсва ти характер.

Когато го обвиняваха:

– Много си самонадеян. Така не бива да говориш на хората.

Той отвръщаше:

– Постоянно сме в движение. Кой има време да споделя, а за грижа да не говорим. Ние всички сме имунизирани с бързане и безпокойство.

Баща му го съветваше:

– Лесно е да се подадеш на егоистичния начин на живот и да се изолираш, вместо да помогнеш на другите, но това води до горчиви последствия.

– На мен и така си ми е добре, – смееше се Йото.

Баща му не се предаваше и продължаваше:

– Двама са по-добре от един. Те взаимно ще постигнат повече. Ако единият падне, другият ще го повдигне. Насърчават се. Заедно могат да устоят на атаките.

Йото не бе съгласен. Но утре ако изпадне в беда, дали ще се намери някой да му се притече на помощ?