Режисьорът Джон Форд често привличал индианци не само като актьори за неговите уестърни, но и за друга работа.

При снимането на филма „Fort Apache“ за много сцени били нужни определени метеорологични условия.

Форд започнал да плаща на един лекар-навахо, за да му дава точни прогнози за времето.

Няколко дена тези прогнози се сбъдвали, но един ден индианецът казал:

– Не мога повече да предсказвам времето.

Когато Форд го попитал:

– Защо не можеш, какво ти пречи?

Индианецът отговорил:

– Един от актьорите ми взе радиото.

Като вярващи, ние имаме надежда. Смъртта не е краят. Имаме много повече от един живот! Един ден сърцето ви ще спре да бие, но това ще бъде края на тялото ви, но не и краят на самите вас.

Направени сме по Божий образ и ще живеем вечно. Това не е всичко, което виждате тук. Защо има надежда? Без значение колко лошо изглеждате на Земята, това е само за известно време. След това отиваме във вечността, където няма повече скръб, тъга, болест и страдание, но това зависи от нашия избор, да живеем с Господа или да се противопоставим на милостта Му.

Спасението чрез Исус Христос прави всичко по-различно във вечността.

Виждала съм хората, които живеят с надежда и такива, които не притежават такава. Ужас се чете в очите на хората, останали без надежда. Те си мислят: „Това е всичко, което имам. Свърши се. Аз никога няма да видите този човек отново. Това е всичко, което имам в този живот. “

Сравнете ги с хилядите хора, които сте виждали на погребение на вярващ. Те знаят, че това е само преходен етап. Починалият ще бъдат с Бога във вечността. А един ден ще се съберат заедно при Господа..

За един вярващ, смъртта не е напускане на дома, а завръщане у дома.

Един стар, ревнив и алчен джентълмен поканил жена си на почивка в планината. Там той я убил. Били само двамата, наоколо нямало никой.

Следователят, който се занимавал със разследването на случая, бил напълно уверен, че съпругът е убил жена си, но не знаел как да го докаже.

Изведнъж му дошла блестяща идея. Той позвънил на касата на гарата, от където били купени билетите за пътуването.

След това убиецът веднага отишъл в затвора.

Какво е научил следователят от касата на гарата?

Време е да се замислите сериозно и да напрегнете малко мозъка си. Ако сте по-внимателни в четенето на загадката, навярно вече имате предположение. Ако ли не, прочетете я още веднъж, но този път по-старателно.

На по-нетърпеливите предлагам отговора:

Престъпникът е купил два билета за планината и само един в обратна посока.

Много могат да решат, че модата е измислена и превзета. Но в същност това е, което обществото иска в определен период от време.

Защо множество копчета се разполагат точно на края на ръкавите на якета, ризи и сака?

Съгласно сведения, произтичащи от много отдавна, Наполеон Бонапарт заповядал да се зашият на ръкавите на куртките на войниците множество копчета.

Причината за това нареждане е доста интересна.

Бонапарт искал по този начин да отучи войниците си да изтриват сополите си при настинка.

Улицата пред малката църква бе пуста. Желязко се бе втренчил във витражите на прозорците. Прекрачи прага на църквата и влезе. Това място бе изпълнено с миризма на тамян и восък.

Желязко си спомни времето, когато всичко това носеше определен смисъл за него. Някога влизането в църква му носеше успокоение и уют. Това бе мястото, където можеше да дойде  и да се помоли, да потърси помощ или услуга или просто да намери събеседник

Тук той бе разговарял с Бога и Той го слушаше. Като дете Желязко бе сигурен дори, че Бог му отговаря. За него това беше едно малко чудо.

Но с течение на времето имаше чувство, че Бог вече не го слуша. В живота му се случиха доста неприятни неща и бе загубил вярата си. Реши, че се е заблудил, че Бог  не му е говорил.

По светски си обясни, че собственото му подсъзнание оформя отговорите на въпросите, които си задаваше, че те са били някъде дълбоко заровени в него, но той не го е осъзнавал.

Всичко, на което го бяха учили като малък му се струваше като приказка, към която човек се придържа в тежки времена, която му осигурява една фалшива котва, за която да се захване.

Цялото великолепие и церемониалност в църквата, за него се бе превърнало в лицемерие. Всички бяха убедени, че техния Бог е истинския, че те са праведни и ако са негови последователи, ще намерят покой и спокойствие в отвъдния живот, но това не важеше за него.

Срещна Зина и продължи да ходи с нея на църква, но нямаше смелост да ѝ разкрие , че е загубил детската си вяра в Бога, страхуваше се да не я загуби. Беше влюбен, а какво ли не прави човек в името на любовта.

В неделя, когато беше на църква, докато другите се молеха, той си мислеше за децата, работата и съпругата си. Привидно изпълняваше всички ритуали , но не изразяваше гласно мнението си.

Но когато научи, че диагнозата на жена си в болницата, окончателно реши, че няма Бог.

Но сега той отново бе тук , в църквата. Зина му бе подарила златно кръстче и му  го беше окачила на врата. Тогава му бе казала:

– Носи го и никога не го сваляй от себе си!

Той го носеше, не защото вярваше в онова, което символизираше кръстът, а просто като украшение.

Желязко обхвана с ръце малкото кръстче, но в него не усети никаква сила. Беше дошъл в църквата не заради това, което вярваше, а заради онова, в което вярваше Зина.

Вътре бяха коленичили няколко вярващи потънали в молитва.

Желязко неволно коленичи и затвори очи. Почувства се като онова малко дете, което със страхопочитание влизаше на богослуженията.

Изплака тихо мъката си и усети мир в сърцето си. И докато се чудеше какво да прави, той чу съвсем ясно:

– Има надежда за жената Зина, само вярвай!