Двама пътника се отбили да гостуват в едно село. Изведнъж се разнесъл вик:

– Пожар!

Единият от пътниците бързо станал и побързал да помогне, а другият го дръпнал за ръката и му казал:

– Защо да си губим времето? И без нас ще има достатъчно хора, които да се притекат на помощ. Това не е наша работа, това са чужди хора.

Но първият не слушал и хукнал към горящия дом. Вторият без да бърза излязъл и гледал от далече, какво ще стане.

Около горящия дом стояла майка. Тя плачела и отчаяно викала децата си.

– Хора, кой ще спаси децата ми?

Чувайки тези вопли на скърбящата майка, първият пътник изтичал в горящия дом. Той целият бил вече обхванат от огън. Всички мислили, че непознатия ще загине. Но той скоро изскочил от дома с опърлена коса и две малки деца в ръцете и ги дал на майката.

Така става и в духовния живот. Едни съжаляват за времето, а други казват:

– И без нас ще се притекат много ръце на помощ. Това не е наша работа. Това е чуждо дело.

В същото време хората продължават да умират в огъна на пороците и греха и няма кой да ги спаси.

Къде са Божиите люде, който да ги извадят от този огън?

Ботьо се опитваше някак да се настани на неудобния стол. Румяна бе омотана цялата в тръбички и спеше. Апаратите просветваха спокойно край нея и едва доловимо издаваха звук.

Дежурната сестра в отделението държеше много на реда. Тялото ѝ бе широкоплещесто, лицето сурово, а ръцете ѝ бяха обемисти. Въпреки това по характер бе много състрадателен човек. На нея винаги ѝ възлагаха най-тежките случаи.

– Господине, – Ботьо долови загриженост в гласа ѝ, когато тя се показа на вратата. – Приберете се в къщи и се наспете. Имате нужда от почивка.

– Дори и да се прибера, няма да мога да заспя, – въздъхна Ботьо.

Сестрата влезе разчисти пръснатите хартийки, събра празните опаковки от храната и приведе стаята в безукорен вид.

Ботьо наблюдаваше леките ѝ и бързи движения и си помисли: „Ех, да можеше с такава ловкост и сръчност да се възстанови и здравето на Румяна.

– Разберете, – каза сестрата, – ако сте вял, посърнал и недоспал, когато се събуди съпругата ви, като ви види такъв, изобщо няма да се зарадва. Ако сте в такова състояние няма да ѝ помогнете много.

– Едва ли някога съм бил в отлична форма за нея, – леко се усмихна Ботьо.

– В такъв случай е време да се постараете, –  каза сестрата. – Не бива да се обвинявате за нейното състояние.

– Ами, ако наистина съм виновен? – попита смутено Ботьо.

– Вие не сте първия, който разсъждава така, – каза сестрата. – Хората търсят причина за сполетялото ги нещастие. И когато не намерят някакво логично обяснение, започват да обвиняват себе си.

Тази едра жена знаеше, че близките на пациентите също се нуждаят от подкрепа и насърчение, както и самите болни.

Тя бе разговарял с Румяна за Ботьо и бе разбрала, че на този човек му е нужен приятел или някой на който да се довери,  да разговаря с него, но най-вече да сподели мъката си.

В залата бяха стоварили три раници, съдържащи камъни с различна големина. Задачата бе да се пресъздаде стълб, какъвто е бил преди разтрошаването.

Бе взета само една малка част от камъните. Те бяха сканирани на компютъра. Машината забръмча едва доловимо.

След няколко минути Данчо завъртя екрана , за да им покаже какво е направил компютърът. Изображението приличаше на камък, но бе оцветено в зелено. Данчо докосна няколко клавиша и дигиталният камък стана сив.

– Ето го, вашият камък, – самодоволно каза Данчо.

– И сега какво? – попита неразбиращо Кольо.

– Ще сканирам всеки камък и след това компютърът ще сглоби дигиталните парчета.

Данчо изчака реакцията на Кольо и Симо, и добави:

– Няма ли да кажете поне: „Брей!“. Цели три години съм се опитвал да усъвършенствам този алгоритъм. Сега компютърът от десетки милиони решения ще избере това, което е най-доброто и според него ще подреди късовете. Това за сега е водеща технология. А вие какво си мислихте? Ще лепя парче по парче тези камънаци ли?

– Не, – побърза да каже Симо, за да прикрие, че точно това си е мислил. – Това дигитално изображение е добро. Колко време ще ти отнеме, за цялата конструкция?

– За по-трудоемката работа, сканирането на всяко парче по отделно, ще извикам двама помощници. Навярно ще искате да сглобите и оригинала, за това те ще номерират всички камъни.

– Добре, – кимна Кольо.

– Разходете се, изпийте по едно кафе и след около час и половина заповядайте,  – предложи им Данчо.

Кольо и Симо нямаха търпение и дойдоха десетина минути по-рано.

– Идвате тъкмо на време, – посрещна ги радостно Данчо, – приключваме с последните парчета.

Камъните бяха поставени в пликове върху масата и бяха номерирани.

– Забравих да попитам как е изгледала колоната, – каза Данчо.

– Нещо като малък обелиск висок около два метра, – уточни Симо.

– Компютърът ще направи дигитално сглобяване, без да знае параметрите, защото има само един начин, по който те могат да се подредят, – каза Данчо. – Но ако знаем размера и формата, това ще ни спести много работа.

След малко на екрана се появи реалистичното изображение на цялата колона. Кольо ясно видя йероглифите от четирите страни, докато моделът се въртеше.

Някои от парчетата липсваха, защото част от тях се бяха превърнали в прах при самото разрушаване, но донесените бяха напълно достатъчни, за да се възстанови истинската колона.

– Благодаря, – каза Симо.- Свършихте невероятна работа. Наистина това е забележително.

Христо усети напрежение у Манол, той видя сянка в сивите му очи.

– Хванала те е в капана си? – засмя се Христо.

– Да, привлекателна беше, – призна Манол.

– Не избягвай темата, знаеш за какво те питам, – не се отказа Христо.

Манол не искаше да говори за това, но знаеше, че приятелят му няма да го остави намира.

– Е, добре де, хареса ми, – примирено каза Манол.

– Тя ти е първата след Теодора и сега се чувстваш виновен? – попита Христо.

– Да, – въздъхна Манол.

– Не мога да разбера как точно се чувстваш, но съвсем не е лошо да те привлече друга жена, нали Теодора е починала. Мъжете намират привлекателни жени всеки ден и никой от тях не се чувства виновен за това. Ти не скърбиш, Маноле, твоето може да се нарече само с една дума самоизтезание.

– Ами ако не мога?

– Самонаказваш се винаги, когато нещо в живота ти се обърка, – започна да му се кара Христо. – Обвиняваш себе си, независимо от това дали си виновен или не. Виж хората, те не поемат отговорност дори, когато оплескат нещо, а ти? Минаха две години от смъртта на Теодора, а ти не можеш да загърбиш смъртта ѝ.

Манол подскочи:

– Няма да я загърбя!

– Не нея, – кипеше Христо, – а смъртта ѝ. Има разлика между двете.

– Какво искаш да кажеш?

– Предполагам, че всеки ден преживяваш смъртта ѝ. Превърнал си я в символ на неуспехите си. Не се радваш за времето, през което сте били заедно, а това не е честно, особено спрямо нея.

Манол бе потресен. Внезапно осъзна, че спомена за Теодора се бе превърнал в рана. Това, което наистина правеше, не беше скърбене, а самобичуване.

– Как да стана весел пак, след всичко, което стана с Теди? – очите на Манол се напълниха със сълзи

Христо изпъшка:

– От къде да знам. Живота си е твой. Виж покани тази, която си харесал, може пък да излезе нещо. Не ме гледай така страшно, знаеш, че Теодора би се радвала да си щастлив и весел, а не такъв оклюмал и жалък.

Манол се замисли. Май приятелят му имаше право.

Размениха си телефонните номера и си набелязаха неопределени планове за връзка. И двамата усещаха, че тези запланувани действия няма да станат, но се бяха примирили предварително.

– Е, жела ти успех, – каза сковано Катя.

– Изследването ти изглежда обещаващо, – каза Марко, като по този начин се опита още малко да я задържи.

– Мисля, че се поувлякох малко. Пренебрегнах основното правило при такъв род изследвания, – усмихна се кисело Катя.

– Къде ще отидеш сега?

– Мисля да остана зад бюрото известно време, докато ми поставят нова задача, – много тихо каза Катя.

Марко хвана ръцете ѝ, погледна я в очите, привлече я към себе си и нежно я целуна. Двамата се отдръпнаха бързо един от друг.

– Късмет, Катя.

– Късмет и на теб , Марко.

Двамата дълго се гледаха в очите. Марко имаше чувство, че я вижда за последен път. Чувстваше се неловко, но мигът бе очарователен.

Ако се бяха срещнали по друго време и на друго място, може би щяха да излизат заедно на срещи и да се разхождат в някой огромен парк.

– Сбогом, – каза Катя и изтича навън.

Някой побутна Марко по лакътя. Когато се обърна, той видя побеляла жена, но забеляза, че очите ѝ греят дружелюбно.

– Това не е моя работа, младежо, – каза жената, – но мисля, че трябва а я настигнете.

Марко се огледа. Катя бе изчезнала.

– Може би сте права, но  …… такъв е живота, – тежко въздъхна Марко.

– Е, всички се учим от грешките си, – засмя се жената.

Марко също ѝ се усмихна.

– Смятам, че направихте грешка, като я оставихте да си тръгне, – каза жената, – но никога не е късно.

Марко грабна чантата си, обърна се към възрастната жена и ѝ каза:

– Благодаря ви.

След това усмихнат побягна към вратата с надежда, че ще настигне Катя и ще ѝ каже всичко, дори и до му откажеше……