Пенчо седеше на прага на къщата си и гледаше минаващите хора. До него дойде Стоимен и го подкачи:

– Какво си се умислил?

– В днешно време е трудно да намериш сигурност, – изпъшка Пенчо.

Стоимен се усмихна:

– Тия дни се натъкнах на две съобщения. И двете говореха за едно и също нещо, но толкова много се различаваха, че се чудех на какво да вярвам.

– Те са гледали от различен ъгъл, – поясни Пенчо, – в зависимост от това, кой каква сметка има.

– Така си е, – сбърчи нос Стоимен, – всеки ден се лутаме в тези фалшиви новини и различни гледни точки. Ако можеше да се намери нещо сигурно и то да е вярно, това би било друга работа.

– Погледни младите, – поклати глава Пенчо, – днес технологиите им дават възможност да живеят във фантастичен свят. Разхождат се като аватари във виртуален свят. Избират си тип създание, с какво да бъде облечено, какви сили да притежава и всичко това без никакви последствия в реалния живот.

– Нищо чудно, че е така привлекателно.

– Ето, по същия начин , човек може да се почувства в днешните празници, щастлив и измислен свят на дядо Коледа, елени, Снежанка, джуджета … и на всичко това се наслаждават.

Стоимен махна с ръка:

– Коледа е сладникава измислица, която ни кара да се чувстваме по-добре в студеното време. Тя ни позволява да бягаме от реалността и ни дава фалшива терапия на дребно.

– Да, но библейската история не е такава, – заяви Пенчо. – Исус напълно изпълнява пророчествата изречени преди толкова много години за Него.

– Ясно е като бял ден, че Исус Христос не е като Дядо Коледа, – плесна с ръце Стоимен.

Пенчо повдигна вежди и каза:

– Един ден всеки един от нас ще се изправи лице в лице с Истината, ще застане пред Исус. Когато умрем или когато Той се завърне, няма да има смисъл, да се опитваме, да избягаме в един измислен свят.

– Това ще бъде един страхотен ден, – изкашля се Стоимен, – но може би и плашещ.

– За това трябва да сме готови да се срещнем с Истината, – дебело подчерта Пенчо.

– Колко е хубаво да намериш сигурност – възторжено произнесе Стоимен. – Тя е само в Исус Христос.

Болестта на Невена я свали на легло, а после я изпрати и в болницата.

Поток от приятели и хора ,на които бе помагала, започнаха редовно да я посещават.

До Невена лежеше младо момиче. То всеки ден наблюдаваше как различни хора идваха при лежащата до него жена.

Един ден то не се стърпя и попита Невена:

– Кои са тези всички хора, които продължават да те посещават.

Невена се усмихна и топло отговори:

– Всички те са от моето църковно семейство. Това, което ни свързва е любовта ни към Бога чрез Неговия Син Исус Христос!

– Но не им ли тежи всеки ден да идват при теб? – недоумяваше момичето.

– О, мило дете, така Бог обича другите чрез нас. И това не е тежест, а носи радост и мир.

– Ами ако този човек ме е обидил, наранил или злоупотребил с мен? – момичето свъси вежди.

– Ние обичаме, защото Бог първи ни възлюби. А когато са сбъркали спрямо теб, за това има прошка.

– Но ти не знаеш как лошо се отнесоха с мен.

– Бог толкова много неща ни е простил, – каза нежно Невена. – А на който е простено повече, той повече обича.

– Ех, да можех и аз така, – въздъхна момичето.

– Ти сама не можеш, – Невена докосна протегната ръка на момичето, – но има Един, Който може да ти помогне. И това е Исус Христос.

Между двете се завърза интересен разговор, в който момичето разбра, че Христос е умрял и за него на кръста.

И то предаде живота си и сърцето си на Спасителя.

Сашо бе взел един бадем в ръката си и го разглеждаше внимателно.

– Знаеш ли как наричат бадемовото дърво? – попита го сестра му Милка.

Сашо само повдигна рамене.

– Ранобудно дърво, – отговори си сама Милка.

– Блазе му, – усмихна се Сашо. – Сигурно става много рано, а пък на мен сутрин най-много ми се спи.

– Не, не става дума за ставане сутрин, – размаха ръце Милка. – В Израел то се събужда от зимния си сън още през януари, сякаш бърза да даде плодовете си преди всички останали.

– Интересно, не знаех, – Сашо само повдигна вежди.

– Освен това, думата бадем на иврит звучи като глагола „бързам“, – добави Милка. – Спомняш ли си какво бе първото видение, което Еремия получи, когато Бог го издигна за „пророк на народите“, а той беше още дете?

– Клонка от бадемово дърво, – този път Сашо знаеше отговора.

Милка побърза да поясни това видение на брат си:

– Бог му казва: „Аз бързам да изпълня Словото Си“. Точно както бадемовото дърво „бърза“ да даде плодовете си на хората, така и Бог бърза да изпълни Словото, което е изговорил.

– Дано Божието бързане, не е като човешкото, – ухили се Сашо.

– Не е, – плесна с ръце Милка. – Изпълнението на Словото Му отнема много години, десетилетия и дори векове.

– Защо Бог толкова се бави? – попита Сашо. – Понякога толкова ми се е искало да стане нещо, че правя всичко възможно, да забързам нещата, но не става.

– Има си Божие време за всичко, – важно оповести Милка.

Крум дръпна майка си за ръката и я попита:

– Мамо, какво е ситимово дърво?

– То е вид акация с много красиви цветове, – поясни майката.

– А тук има ли го?

– Не. Ситимовото дърво е било едно от малкото видове дървета, растящи в пустинните райони близо до Израел. Освен това то е плътно и изключително здраво, което го прави чудесно за всякакъв вид дървени конструкции.

– Щом е толкова издържливо, значи не гние, – ококори очи Крум.

– Много си досетлив, – засмя се майката. – Дървото отлага в сърцевината си много отпадъчни вещества, така наречените консерванти. Те правят дървесината неприятна за насекоми и ѝ помагат да бъде плътна и трудна за проникване на вода и други агенти на гниене.

– Какво чудно дърво, – възкликна Крум.

– А знаеш ли каква важна роля му е била отредена? – попита майката.

– Роля? – Крум повдигна вежди.

– Ситимовото дърво често се споменава във връзка с изграждането на скинията. От голямо значение е използването му и при изграждането на ковчега на завета. Помисли си само, скинията е използвана през следващите четиристотин години до построеният от цар Соломон храм в Йерусалим, а ковчегът остава решаваща част от еврейското поклонение до разрушаването на храма от вавилонците векове по-късно.

– О, това наистина е важна роля, – съгласи се Крум.

Слави бе вдигнал ръце и ги размахваше разпалено:

– В този свят всичко се измерва, включително и напредъкът в живота.

– Искаш да кажеше, – повдигна вежди Васил, – че не трябва да се чудим кои кариери са най-престижни, кои работни места са най-желани, кои квартали са най-комфортни, кои почивки са най-бляскави или кои коли са най-луксозни. Нашата култура ни е наложила определени еталони.

– Няма нищо лошо в кариерите, общностите или автомобилите сами по себе си, – обади се Димо, – но те не могат да дадат точна представа за напредъка в живота ни.

– Все едно да измерваш с термометър, теглото на тухла, – засмя се Божидар.

– Добре тогава, кои са нещата, чрез които правилно би се измерил живота ни? – попита Денис, той бе най-малкият в компанията.

Няколко от групата изразиха мнението си гласно:

– Може би, как се справяме като съпрузи и бащи.

– А защо не и като приятели или съседи.

– Какви възнамеряваме да станем според Божията воля?!

– Добре, какво тогава да правим? – повдигна рамене недоумяващо Денис.

– Трябват ни нови критерии, – важно обяви, Димо.

– И какви са те? – гласът на Денис го издаваше, колко нетърпелив бе.

Божидар взе инициативата:

– Хмм …. колко вечери сте в къщи за вечеря, колко често сядате и се молите със съпругата или приятелката си, или водите разговори с вашите синове и дъщери за техните мечти и страхове. А колко често зарязваме това, което правим, за да прекараме време с приятели в нужда?

– С други думи казано, трябва да бъдем практични, – заяви категорично Слави.

Останалите се съгласиха.