Днес Косьо мина край училищния двор и гледайки дърветата, в чийто листа шумолеше вятърът, си спомни за времето, когато беше в първи клас.

Тогава на него и на всеки от съучениците му бе дадено да засади по две дръвчета на това място.

Подскачаха и си обещаваха:

– Когато завършим, ще видим колко са пораснали.

Когато се прибра Косьо сподели с вече възрастния си баща:

– Бях край нашите дървета, дето ги засадихме в училищния двор. Да си призная изпитах лека гордост, въпреки че нямам никакъв принос за тяхното развитие през годините.

Баща му се усмихна и каза:

– Ние сме като тези дървета, само че Бог ни е насадил. И Той пряко е отговарял за нашия растеж.

Косьо махна с ръка:

– До сега не ни е оставил сами да се оправяме. Дори, когато се заблуждаваме и проваляме, Той се грижи за нас насред скърбите и неволите ни.

Бащата въздъхна и впери поглед нагоре:

– Превърнал ни е от „дървета на мъка“ в „дървета на правда“ и се гордее с нас.

– Божията гордост не е суетна и човешка, – отбеляза Косьо. – Той единствен заслужава да се прослави от това.

– Нека славим Бог за грижата му към нас, – добави бащата, а синът кимна в знак на съгласие.

Борис се бе надвесил над масата и четеше нещо съсредоточено. Изглежда текстът поглъщаше цялото му внимание.

Изведнъж той вдигна глава, погледна брат си Недялко и го попита:

– Знаеш ли как се нарича човекът, който изработва струнни инструменти?

Недялко само повдигна рамене.

– Нарича се лютиер.

– Много странно звучи, – каза Недялко.

А Борис започна да преразказва, това, което бе току що научил:

– Лютиерите са невероятни майстори, които изпипват до съвършенство инструментите, които правят. Но колкото и изкусен да е един лютиер, ако няма в ръцете си подходящо дърво, всичко е напразно.

– И какво дърво са използвали? – попита Недялко.

– Алмугово, – наперено отговори Борис. – Между даровете на Савската царица е имало и такива дървета. От тях Соломон заповядал да направят арфите и псалтирите за певците в Божия дом.

Недялко завъртя глава:

– Скъпоценно дърво, превърнато в прекрасен инструмент, в ръцете на виртуозен музикант. Това не е ли всичко нужно, за да бъде прославен Бог?

Борис се почеса по главата:

– Ами ако и най-скъпото дърво, превърнато в най-съвършения инструмент в ръцете на виртуозен лютиер, е само “мед що звънти и кимвал що дрънка”?

– Искаш да кажеш, че в сърцето му няма обич към Спасителя? – попита Недялко.

– Това имах предвид, – съгласи се Борис. – За да хвалиш и прославяш Господа, е необходимо, да Го обичаш с цялото си сърце.

Методи крачеше забързано и размишляваше на глас:

– Отличната работа на всеки християнин е да разкрива Божия характер на околните. Той не може да бъде посредствен.

Мишо, който вървеше до него се обади:

– Ето една лекарка, която е християнка. Тя може да се моли с пациентите си, да споделя евангелието с колегите си и да дарява пари на църквата си, но нейната най-основна форма на служение е да бъде отличен лекар. Ако тази жена е посредствен специалист, животът на нейните пациенти ще бъде изложен на риск.

– Така е, – съгласи се Методи. – Първата отговорност на лекаря в неговата работа е да обслужва своите пациенти по най-добрия начин, като им предоставя същите грижи, които би искал за себе си и семейството си.

– Много ми харесва това, което казва Пърман по темата.

Методи погледна приятеля си цял наострил слух. Той знаеше, че Мишо събира доста интересни мисли и ги цитираше, както направи и сега:

– „Небрежната работа е като вандализма, защото прави живота по-труден за хората. Християните трябва да бъдат пълна противоположност на вандалите и безделниците в работата си. Ние трябва да вършим работа, която наистина ще е от полза за хората, като влагаме повече усилия, вместо просто да вършим необходимия минимум. Да успяваме в работа си всъщност е форма на щедрост и любов, а лошото ѝ качество е израз на скъперничество и егоизъм. Калпавата работа не е просто калпава, това е провал на любовта“.

– Много мъдри думи, – съгласи се Методи.

Мишо продължи възторжено:

– Не трябва да се стремим да извършваме някаква минимална работа, за да си получим заплата. Ако вярваме, че работата ни е призвание от Бог, ние ще работим от сърце, като за пред Господа. Така ще го прославяме и ще даваме по-пълен израз на любовта си към другите.

Методи допълни:

– Съвършенството в нашата работа не е просто търсене на лична изгода. Тя трябва да бъде основана на служене на другите.

Мишо се усмихна:

– Нека тази истина да ни насърчи още по-добре да овладяваме професиите си. Така Бог ще бъде прославен, а на другите ще се показва доброто.

Стефан обичаше свободата в работата си. То беше частен шофьор.

– Мога да започна и да спра, когато искам, – обясняваше той. – Освен това не съм длъжен да се отчитам за маршрутите пред никого, но …

Тук замлъкна и се почеса по главата.

Слушателите му го гледаха изненадани:

– Че какво ти е?

– Уцелил си точно в десетката.

– Има една трудна част … , – подзе Стефан, но не довърши.

Другите с нетърпение очакваха да разберат какво го тревожи, но не казаха нищо.

– В тази работа можеш много лесно да изневериш на жена си, – призна си Стефан.

– Давай, сега ти е паднало, – потупа го някой по рамото.

Стефан само въздъхна и продължи:

– Качвам всякакви пътници, но никой, включително жена ми, не знае къде съм. Това, което ме спира е Бог. Мисля си, какво ли би си помислим за мен, а как би се почувствала жена ми?

Някой зацъка с език.

Стефан не му обърна внимание, а продължи:

– Бог знае нашите слабости, желания и колко лесно се изкушаваме. Можем да Го помолим за помощ. И Господ дава изход. Дали това ще е чрез страх от последствията, събуждане на съвестта, разсейване или нещо друго, няма значение, важното е, че няма да съгрешим.

Някой се обади:

– Как щяла да се почувства жена му?! Глупчо, живей, сега ти е паднало.

Стефан поклати глава:

– Не, това не е добро, И вие не правете така. Един ден всеки от нас ще отговаря за постъпките си.

Въпреки дъжда групата се бе скрила под покрива на кафенето.

Васко даде тон на разговора:

– Живеем в тежки времена, а това, което ни тревожи става гориво, което захранва егоцентричния ни живот.

– Тъй като безброй „ами ако“ се завъртят в главите ни, – отбеляза Павел, – ние чувстваме необходимостта да се подготвим и защитим срещу всяка възможна уязвимост.

– Всички го правим, макар и в различна степен, – засука мустак Панчо. – Опитваме се да се предпазим от нещо , което според нас застрашава живота ни.

– Това си е чиста глупост, – плесна с ръце Радой. – Може да имате голяма пенсия, няколко апартамента, безброй играчки и хобита, които ни помагат да минават дните ни, но всичко това може да изчезне за миг. Достатъчно е лекарят да ти съобщи тежка диагноза или те блъсне кола, къде отива всичко това?

– Някой беше казал:“Нещата, които не можем да вземем със себе си, не са наши. Само добродетелта ще бъде наш спътник, когато умрем“, – повдигна показалеца на дясната си ръка Симо. – Тези думи са трудни за чуване, особено за тези, които имат много….

След като се изкашля, той продължи:

– Никакво богатство не може да замени добродетелта и никакво спестяване и планиране не могат да ни изолира от неизбежността на собствената ни смърт.

Дядо Захари поклати глава:

– Колкото повече имаме, толкова повече време прекарваме в управление на тези неща, но когато живеем просто и даваме щедро, животът става по-пъргав и отзивчив.

Румен се надигна и каза:

– Пазете живота си свободен от любовта към парите и бъдете доволни от това, което имате. Бог няма да ни остави.

Едни се съгласиха с него, а други мърмореха под носа си:

– Пак ни натрапва своя Господ.