Роки бе принуден да приеме, че вече не е център на внимание в дома. Кой е Роки ли?

Това е един едър и любвеобилен котарак, който обикваха всички, след като се запознаеха с него.

Един ден в семейството се появи бебе.

За изненада на стопаните си, Роки първи приветства новодошлия член на семейството.

– Виж, – извика Ирена на мъжа си.  – Само го подуши и легна до него, а ние се страхувахме, да не го одраска.

– Той е як котарак, – засмя се Румен, – никога не съм се съмнявал в него.

Скоро младите родители научиха ужасната новина.

– Състоянието на детето ви е лошо,- каза им лекарят. – Ще се наложи да му направим операция на сърцето.

– Та то е само на 12 седмици, – възкликна изненадано Ирена.

Въпреки притесненията операцията премина успешно и  Момчил оцеля.

Върна се у дома, но всеки миг можеше да се влоши състоянието му и за това беше под постоянен надзор на майка си и баща си, които се редуваха да го гледат.

Роки също не свали очи от „по-малкия си брат“. Лежеше до него и успокоително му мъркаше.

Малкото момченце протягаше ръка и докосваше с усмивка меката козина на четирикракия си приятел.
Роки протягаше лапа и леко и внимателни докосваше малкия.

Постепенно здравето на Момчил се подобри и той напълно оздравя.

Между котаракът и момчето се зароди нещо като дружба. Рока бе за него почти като ангел хранител.

В дома на Петрови имаше две момиченца Нели на седем години и Мими на четири.

Времето беше хубаво и Нели предложи на майка си:

– Ние с Мими ще идем на разходка, нали нямаш нищо против, мамо?

Беше почивен ден и никой за никъде не бързаше. Майка им Надежда само кимна с глава и двете момичета тръгнаха.

След известно време звънна телефона. От него звучеше плачещия глас на Нели:

– Мамо, Мима изчезна ….. загубих я …..

Надежда скочи бързо, съобщи на останалите в дома, какво се е случило, разпредели районите на търсене и бързо се отправи към вратата.

Когато я отвори, в къщата се възцари пълна тишина. На прага стоеше „виновницата на тържеството“.

Мими не можеше да стигне до звънеца, затова бе застанала пред вратата и чакаше някой да я отвори.

Тя видя облечените си родители и баба си, и попита:

– Къде отивате?

– Вече никъде, – усмихна се Надежда.

Като майка се опита да се овладее и да не изкрещи на малкото дете. Знаеше, че една неправилна реакция, може да нанесе непоправима травма на дъщеря ѝ.

Бащата и майката се спогледаха, а бабата само вдигна пръст към устните си.

Надежда попита:

– Къде е Нели?

– Тя срещна една своя приятелка. Стана ми скучно и си тръгнах към къщи, – обясни спокойно Мими.

Явно на Надежда ѝ предстоеше разговор и с двете момичета.

След няколко минути си дойде и Нели. Тя бе цялата обляна в сълзи.

Когато Надежда я видя в такова състояние побърза да я успокои:

– Мима се прибра. Каза, че си срещнала своя приятелка, а на нея ѝ станало скучно край вас, за това си тръгнала към къщи.

– Мамо, – хлипаше още Нели, – всичко разбрах. Прости ми. Ще се грижа в бъдеще по-добре за сестра си.

Майка ѝ я прегърна и детето се успокои.

С по-малката и дъщеря тя поговори по-късно.

Този урок бе от полза и за двете момичета.

Борис Иванов е необикновено момче. Той има петима братя и две сестри. Сега той е на 12 години. Преди пет години на баща му откриха рак. Борис сам уши едно мече, занесе го на баща си и му каза:

– Това мече е победител и ти ще победиш рака.

И наистина болестта бе отстъпила.

Наближаваха Рождествените празници и Борис предложи на майка си и баща си:

– Хайде да купим играчки за всички деца в болницата.

Баща му въздъхна тежко:

– Това е непостижимо за нас. Ние не разполагаме с толкова много средства.

Тогава на Борис му дойде блестяща идея. Той реши сам да ушие играчки за децата. Свали различни кройки на играчки от Интернет и се зае да изпълни това което бе замислил.

Първата играчка не беше много сполучлива. Мечето, което бе ушил изглеждаше жалко и безформено, но Борис не се отказа и продължи да шие. Постепенно неговите играчки започнаха да стават все по-сполучливи и хубави.

Той успя да ушие много мечета, зайчета, лисичета, слончета, ….

Борис бе щастлив, защото:

– Видях усмивките на децата, когато получаваха играчките, – сподели Борис с родителите си. – За някои ми казаха, че отдавна не са се усмихвали, а видях как прегръщат плюшените играчки и бяха радостни. Кой знае, може тези играчки да се окажат вълшебни и да им помогнат по-бързо да оздравеят.

Прекрасно е да носиш радост и надежда на хората.

Дамянка бе весела и пъргава на младини. Ходеше на работа, преизпълняваше нормата си, за което много ѝ завиждаха, най-вече за повечето пари, които получаваше.

Върнеше ли се в къщи, сръчните ѝ ръце приготвяха храна, перяха, чистеха, … Тя намираше време всеки да изслуша, да чуе как е минал денят му, да го утеши и насърчи, ако не е успял.

За това я обичаха много в къщи. Тя бе “безценна майка“ и „незаменима съпруга“.

Дамянка отгледа двама сина, гордееше се с тях. Израстнаха работливи и ученолюбиви мъже, намериха си добри момичета и създадоха семейства за пример, появиха се и децата, това донесе голяма радост за всички.

Дамянка бе неотклонен помощник на съпруга си, подкрепяше го във всяко от начинанията му, дори и когато грешеше, а след това вместо да го упрекне, казваше:

– Не се притеснявай, всеки бърка. Но от грешките си човек се поучава. Не гледай назад, няма да бъде все така.

Каква идилия!

Но се появиха болки в ставите и краката. Дамянка започна да се изморява бързо, а това ѝ състояние я плашеше.

Въпреки болките, тя се усмихваше на внуците и им казваше:

– Добре сега ще излезем на разходка, но преди това трябва да си взема „третия крак“.

Дамянка не се предаваше лесно, но на приятелката си един ден сподели с болка:

– Без този кривак никъде не мога да отида. Страхувам се, че някой ден краката ми нацяло ще откажат. Мазилата и таблетките вече не помагат, те временно заглушават болката. Всичко това е загуба на средства.

Приятелката ѝ я успокояваше:

– Годините ни не са малко вече. Всяко напрежение, безобидна травма от младежките и по-късни години, започват да се обаждат. Да се радваме на благовремието, което ни е подарено и още можем да се движим.

Дамянка въздъхна дълбоко:

– Знаеш ли, най-големият ми страх е, че ще се обездвижа, но още по-страшно ще бъде за мен да бъда в тежест на децата и внуците си. Иска ми се тъй както вървя, тъй да си отида, не искам да бъда бреме за близките си.

Колко много стари хора живеят с тези страхове, защото децата им забързани в мрачното си ежедневие, няма да могат да им обръщат достатъчно време.

Има много изоставени стари хора, за които никой не се грижи. Те са дали всичко на времето, за да бъде добре на околните, но сега са се превърнали в нежелан товар.

На тези застарели майки и бащи дължим много, време е да се погрижим за тях.

Желанието да се радва на живота и да се смее е било винаги присъщо на човека. Известно е, че древните гърци са колекционирали анекдоти.

Един от героите на една такава забавна колекция се наричал „Филогелос“. Това бил Педант, отличаващ се с удивителна логика.

Ето и някои примери от този сборник с анекдоти.

Като се разхождал Педантът видял лекарят, който го лекувал и започнал да се крие от него. Приятелите му го попитали:

– Защо се криеш от него?

Той отговорил:
– Отдавна не съм боледувал и ме е срам пред него.
Веднъж Педант пътувал по море. Разразила се силна буря и неговите слуги започнали да плачат.

– Не плачете, казал им той, – в завещанието си всички съм ви освободил.

Друг път Педант видял двама близнаци, на чиято прилика се чудели хората.

– Не, – казал Педант, – първият е подобен на втория повече, отколкото втория на първия.

Древногръцкият философ Демокрит бил сериозен и задълбочен учен, баща на атомната теория и на атараксия, наука за душевното спокойствие като висша ценност. Той обичал да се присмива на своите съграждани, за което получил прякора „присмехулник“.

Много известни учени имали забележителния дар на хуморист. Този дар имат не само отделни хора, а и цели градове, за чийто жители се разкарват хумористични истории. Такива са тъпанар шотландец, жителите на Габрово и на столицата на хумора Одеса.