Баща буди сина си рано сутринта.

– Ставай, синко. Ще вървим на вилата, картофи да копаем.

– Татко, но сега е четири часа сутринта! – Възразява сина.

– Ставай, ставай, сине. Трябва да копаем картофи, – настоява на своето бащата.

– Татко, но ние нямаме вила.

– Това не означава, че не са ни нужни картофи…..

Щастливото събитие е станало в семейството на 72 годишната Каур и 79 годишния ѝ съпруг Мохиндер Сингх Гил.

Каур е станала майка 46 години след като се е омъжила и 20 години след настъпване на менопаузата.

При раждането бебето е тежало 2кг.

Мечтата на Каур се е реализирала благодарение на ин витро.

Собственикът на клиниката, където изследвали индийката казал, че е скептичен относно възможността Каур да забременее, но тестовете са потвърдили способността ѝ да роди.

Трябва да се отбележи, че Каур е „пълна с енергия“ и сама се грижи за детето си, а мъжът ѝ активно ѝ помага.

Това рисковано начинание било предприето от възрастната двойка не от любов към децата.

Покойният баща на Мохиндер е посочил в завещанието си, че синът му ще бъде в състояние да разчитат на наследство, което е около 720 хиляди долара, само ако има поне едно дете.

Отиването в зоологическата градина може да се възприеме по различни начини.

Понякога животните там са апатични, друг път се движеха насам натам без да се интересуват от наблюдаващите ги посетители, но се случваше и да си взаимодействат с тях.

Повече от всичко на Мария ѝ харесваше да ходи в зоологическата градина. Това бе една възможност да види по-отблизо животните, за които слушаше в приказките, които баба ѝ разказваше.

Възхищението на Мария от дивите зверове нямаше граници. Тя дълго наблюдаваше едно или друго животно.
Но кой може да предвиди реакцията на тези пленници, далече от естествената им среда?! Всичко това зависеше от темперамента, броя дни, в които са били в плен, дори и от вида на самото животно.

Като правило животните в зоологическата градина са докачливи или покорни. Понякога сядаха или лягаха върху лапите си. Но когато инстинкта вземеше връх, тогава ставаше опасно.

Така се случи и този ден. Слънцето грееше, макар и не толкова силно, както през лятото. Мария отново бе дошла с баща си в зоологическата градина.

Днес погледът ѝ бе привлечен от лъва. Тя дълго го наблюдаваше. От него я отделяше дебело солидно стъкло.

Изведнъж Мимето доближи устни до стъклото.

– Какво правиш? – извика ужасен баща ѝ.

Звярът рязко скочи и започна да барабани по стъклото с големите си лапи. Силните му удари разтърсиха солидната преграда.

– Само исках да го целуна, – каза Мария, а очите ѝ искряха от радост.

Може би лъвът поиска малко да поиграе с малката посетителка. Със скока си звярът навярно демонстрираше веселото си настроение.

Но напълно възможно бе, да желае да изгони „натрапилата“ му се наблюдателка, колкото се може по-далече от неговите сегашни „владение“.

Бащата на Мария, след като видя реакцията на лъва, дръпна бързо дъщеря си и я прегърна. Впи поглед в отворилата се челюст на звяра и зачака.

Но Мария гледаше съвсем безстрашно лъва, тя изобщо не се изплаши.

Хубавото бе , че между момичето и лъва имаше стъклена преграда, иначе последствията можеха да се окажат плачевни.

Празникът бе в разгара си. На масата имаше вече доста изпразнени чинии, а хората въодушевено говореха, ръкомахаха и обясняваха, като от време на време надигаха чашите, виното още не беше свършило.

– След една седмица ще имаме събирана в клуба, – каза възрастен мъж, с побелели коси. – Галя, ще дойдеш ли да ни посвириш с акордеона. Там ще има хора жадни за музика.

– Татко, – засмя се Галя, – сред тези, които ще бъдат жадни за музика има хора, които знаят да свирят по-добре от мен на акордеон. Тук е имало детска школа и много от тях са се научили да свирят от малки. На малкият ѝ пръст не мога да стъпя.

– Е, че ти свириш добре, какво те притеснява? – каза възрастният мъж.

– Учех се да свиря на акордеон, когато постъпих в учителския институт, тогава бях на 18. Да беше ме пратил, когато исках да свиря още на седем години, но ти тогава с мама ми казахте: „Ако завършиш годината с отличен успех, ще ти купим акордеон“. Аз не успях и тогава така си останах с мечтата, – въздъхна тежко Галя.

– Но нали по-късно имаше акордеон и сега свириш, – възрази бащата.

– Да, но ми липсва много от техниката, която бих натрупала, ако бях почнала като дете.

Хората се смълчаха и се заслушаха в спора между дъщерята и баща ѝ.

– Тогава, – продължи Галя, – нашият учител водеше състав с тамбури. Избираше си сред нас деца, които да включи в оркестъра. Толкова много исках да свиря поне на тамбура, щом не можех да се науча да свиря на акордеон.

– И какво стана? – попита Атанас, тъмнокос младеж със сини и топли очи. – Взе ли те учителят?

– Не, взе Димо, а мен записа в хора, – каза с болка Галя. – Учителят ни Димитров каза, че Димо пишел по-вярно от мен, дори когато преписвал от дъската, а моите тетрадки бяха нашарени с червен молив отгоре до долу. Тогава толкова много мразех Димо за това.

– Чакай да ви кажа как майка ми искаше да се науча да свиря на цигулка, – обади се Красимир, той искаше да разведри създалата се мрачна обстановка.

Беше едър и як младеж. Вечно усмихнат и на всеки помагаше.

– Майка ми си бе втълпила, че аз трябва непременно да се науча да свиря на цигулка, – започна да разказва Красимир. – Но аз не исках да свиря на тази скапана цигулка, на мен ми се играеше футбол.

Всички се заслушаха с интерес.

– Един ден, когато тя ме затвори в стаята за да се упражнявам на цигулката, аз хванах музикалния инструмент, сложих го на коляното си и той изпращя в ръцете ми, наоколо се разхвърчаха трески от него. От тогава изобщо в къщи не се говореше за свирене на цигулка. Футболът бе моята страст. Знаете, че дълги години играех в местния отбор. Какви години бяха само.

Каква ирония?! Този, които искал да свири, не му дали, не знам по какви причини, той просвирва по-късно, но то съвсем не е същото, а друг, който си мечтаел за футбол, унищожил музикалния инструмент, за да се посвети на любими си спорт.

Борис бе слабо русокосо момче. Очите му бяха тъжни, изпълнени с болка. Той седеше с учителя си Добромиров на една пейка в парка.

– Знаете ли какво означава това, майка ви да пие? – въздъхна тежко Борис. – Най- скъпият ми и любим човек се мумифицира с фалшив алкохол. Аз съм ѝ син. Тъжно и обидно ми е за нея.

– Тя не е била такава преди? – попита Добромиров.

– Всичко започна, след като почина баща ми. Тя и до сега не може да го пусне, все още го обича и тъгува по него.

– Това е истинско безумие, – каза Добромиров. – Алкохолна интоксикация навярно с умопомрачение. Силна възбуда приличаща на лудост.

– Аз не умея да поставям диагнози, – каза още по-тъжно Борис.

– Какво прави майка ти по цял ден? Само с алкохол ли се налива?

– Всеки ден плаче пред иконата, една такава малка с Божията майка и младенеца. Тя е толкова объркана ….

– Говорил ли си с нея? – попита Добромиров.

– Разбира се, опитах се няколко пъти да говоря с мама….

– Какво ѝ каза?

– Не разбираш ли, татко няма да се върне, а ти си ми нужна много повече на този свят, – очи на Борис се насълзиха при спомена, когато ѝ крещеше и я дърпаше, искайки майка му да дойде на себе си.

– А тя как реагираше на това?

– Нищо не ми отговаряше, мълчаливо признаваше вината си.

Двамата замълчаха.

– Не мога да я спра с нищо, – заплака Борис. – Разбирате ли, аз нямам никакъв личен живот ….. не мога да я оставя за дълго сама в апартамента.

– Защо?

– Ту бутилката с газ ще забрави да изключи или няма да затвори крана. И водата прелива от мивката и залива килимите.

– Нито една нормална жена не би водила такъв живот. тя трябва да се лекува, а не да живее под един покрив с теб, – каза Добромиров.

– Не искам да се разделям с майка ми, – каза Борис, – но в това състояние ….

Изведнъж Борис вдигна бодро глава и тържествено каза:

– Спомням си една мисъл, която често казваше баща ми: „Каквото и да става, винаги бъди истински мъж“.

Добромиров насърчително потупа Борис по рамото.

Пиеща майка или баща гуляйджия, всеки с мъката си и всеки от тях се движи в свой собствен коловоз.