На Виктор Ников предстоеше дълго пътуване със самолет, за да присъства на семейно събиране.

Първият му полет бе отменен същата сутрин и пренасочен за следващия ден.
Виктор не провери преиздадените си бордни карти, а направо се насочи към самолета.

Служителят към изхода за прекачване на полета бе спокоен. Той отбеляза:

– Този самолет е отменен и ще пътувате утре сутринта, а не тази вечер.

Виктор бе изумен. Брат му щеше да го вземе от летището, щом самолета пристигнеше.

Всички около Ников викаха, искаха незабавни отговори от човек, който не бе отговорен за създалото се положение.

Виктор се присъедини към хаоса.

Служителят игнорира суматохата.

Бог проговори в сърцето на Виктор:

– Защо не промениш подхода си?

Ников се върна и спокойно се обърна към служителя:

– Господине, трябва да замина тази вечер, утре сутринта ще бъде късно. Можете ли да ми помогнете?

Служителят го погледна и добави:

– Моля останете настрана за малко.

След разговор с екипажа служителят повика Виктор и му каза:

– Няма повече места в икономичната класа, но ако нямате нищо против, преместих ви в бизнес класа.

Виктор радостен изтича да се качи на самолета. Още същата вечер заедно с багажа си, който пристигна на време, бе на срещата на семейството си.

Бог го научи на един важен урок.

Никога не следвай разярената тълпа. В напрегнат момент отстъпи назад и помисли.

Когато другите губят контрол, Божието дете трябва да избере мъдростта пред емоциите.

Бе началото на двадесети век.

Един успешен бизнесмен реши:

– Ще построя най-пищното имение за всички времена.

И успя. Бизнесменът видя шедьовъра на своя замисъл.

Архитектурата на имението бе вдъхновена от френските замъци. То бе по-голямо от няколко жилищни блока. Имаше буйни градини, големи зали и разкошен интериор.

След смъртта на бизнесмена имението не можеше да бъде продадено. Бе твърде голямо, скъпо и не бе в крак с най-новите тенденции в недвижимите имоти.

Четиридесет и две години след построяването имението бе разрушено, а човекът, който го построи бе забравен.

Земните реалности като богатство, амбиция и имения са обречени на изчезване.

Но истината на Самият Бог ще надживее хората, именията, богатството, амбицията и почестите.

Колко слаб и крехък е човекът, но Божието Слово и Неговите обещания към нас са вечни.

Петър наставляваше сина си:

– Защото Исус ни е простил, ние прощаваме на другите.

– О, аз никога не бих могъл да направя това, – възразяваше Борко. – Той ме нарани жестоко. Само като го видя, в мен се надига бунт.

– Може би това е проблемът ти, – усмихна се Петър, – виждаш твърде много грешния човек. Опитай се да отместиш погледа си от този, който те е наранил, и го насочиш към Този, който те е спасил.

Борко въздъхна:

– И той няма да получи наказание за това, което ми е сторил?

– Разбери, – кротко каза Петър, – взаимоотношенията процъфтяват, не защото виновните са наказани, а защото невинните са милостиви.

Марко бе истински, автентичен. Той сваляше всички маски и прикрития от себе си. Ставаше уязвим пред другите и Бога.

Въпреки това бе доста влиятелен човек. Не се стремеше към светлината на прожекторите. Съзнателно се съпротивляваше да злоупотребява с власт.
Не се възползваше несправедливо от мястото, което заемаше.

За него най-важното бе твърдо да вярва в Писанията.

Марко бе автентичен човек, т.е. не въображаем, не фалшив, никого не имитиращ освен Господа.

Той бе освободен от стандартната реклама, съпътстваща публичните събрания.

Марко казваше:

– Не приемам за себе си думи като „фантастичен“, „супер“ и „невероятен“. Стремя се да бъда истински.

– Какво означава да бъдеш истински? – питаха го приятелите му.

– Да бъдеш истински, означава, че си свободен да се съмняваш, да признаваш провал или слабост, да изповядаш грешките си, но да заявяваш истината.

Когато човек е автентичен, не е нужно да е винаги в челната десетка, да прави голямо впечатление или да изглежда свръхблагочестив.

Автентичните хора обикновено се наслаждават на живота повече от другите.
Те не се приемат толкова сериозно. Всъщност се смеят, плачат и мислят по-свободно, защото нямат какво да доказват. Нямат голям имидж, който да защитават, нямат роля, която да играят. Нямат страх да бъдат разкрити, защото не крият нищо.

Нека направим Библията наша основа. И докато прилагаме нейните насоки, ще трябва да внимаваме за отношението си към Бога и тези край нас.

Станчо бе навел глава.

– Думите му ме пронизаха като с нож. Те проникнаха дълбоко в мен, – оплака се той на приятеля си.

– Човек не е мъдър, ако не знае какво и как да го каже, – отбеляза Димо.

– Това си бе пълна обида, – тъжно въздъхна Станчо, – но не мога да се държа така, все едно нищо не е казал. Това е като рана.

– Раната може да зарасне, когато е наранено тялото, но все пак остава белег, – добави Димо. – Безразсъдните думи могат да унищожат човека, дори да го убият.

– Така е, – съгласи се Станчо. – Думите са станали причина за убийства, самоубийства и реални войни. Те убиват психологически.

– Ето, – Димо вдигна показалецът си на дясната ръка, – кажи на едно дете, че е глупаво и безполезно. И да порасне прекарва живота си опитвайки се да се отърве от съмненията, които си посял в него, – повдигна веждите си Станчо.

– Думите нараняват, те са токсични. Щом попаднат на земята, замърсяват всичко, – категорично заяви Димо. – Пръчките и камъните могат да ти счупят костите ти, но думите унищожават душата.

– Освен това, – поклати глава Станчо, – ако са прибързано казани, не са обмислени добре, водят до много тежки поражения.

– Иска ми се, – възкликна Димо, – да не наранявам някого по този начин, а да говоря думи, които привдигат, насърчават и успокояват човека.