Утро. Под лъчите на показалото се тия дни слънце в кална локва се въргаляше с голямо удоволствие една свиня.

Край нея минаваха хора, които бяха чисти, елегантни, изискани и добре пременени.

– Ау, – възкликваше свинята, – колко са красиви и прекрасни. Доставят истинска наслада на очите.

Тя съвсем не бе осъзнала, че е мръсна и с вида си отблъскваше хората. Но това не ѝ пречеше завистливо и с болка да гледа минаващите край нея благородни и очарователни люде.

Лицата на някой така светеха, че горкото кално животно се разгневи на Създателя си:

– Защо поне малко не ме е направил привлекателна и красива? Материал ли не Му е стигнал за това? Ето само от мен хората отвръщат очи. А колко хубаво би било …..

Когато ѝ омръзна да грухти, протестира и негодува, затвори очи и блажено заспа в локвата.

След време се събуди и откри, че има компания. До нея в гьола лежеше пиян човек.

– Интересно как не се е задушил в калта?! – изненада се свинята.

Като го поогледа и видя, че е в опасност, свинята го съжали:

– Горкичкият!

Захапа го за яката и го издърпа на сухо.

Свинята внимателно се взря в мъжа. Стори ѝ се вонящ и отблъскващ. Сега тя имаше над кого да тържествува и се усмихна злобно:

– Ех, нещастнико, толкова си отвратителен, че не мога да те гледам.

След което свинята се отдалечи и с грухтене взе да рие земята.

Заслужава ли си човек да изпадне до същото положение. Пиянството е удоволствие, което ни прави по-жалки и от свинете, които не осъзнават състоянието си, но нали ние претендираме за разум?!

Марта и Антон бяха състрадателни към хората. Дори нещо да не им харесваше в човека, те го приемаха и тактично коригираха.

В квартала им имаше един мъж, когото всички наричаха Гого. Той, от където минеше, разнасяше неприятна миризма. Явно не се бе научил да спазва някаква хигиена за тялото си. Косата му бе постоянно мазна, а лицето му небръснато.

Един ден Марта и Антон поканиха Гого у дома си на гости. С много обяснения и приказки успяха да го убедят, да се изкъпе в тяхната баня.

Но каква полза имаше от това измиване?

Когато Гого излезе от банята пак бе надянал старите си миризливи дрехи, въпреки че домакините му бяха оставили чисто облекло.

Някои християни правят същото. Те са измити и изчистени от кръвта на Исус, дадена им е новата дреха на правдата. Но те допускат да растат в атмосфера на неверие и имат враждебно отношение към всичко.

Да, Исус ги е очистил с кръвта си и им е дал благодат, но отрицателното отношение и негативното мислене са останали, все едно са облекли старите си миризливи дрехи. Връщат се към предишните си връзки и живеят така, както са били преди да приемат Христос за свой Господ и Спасител.

Тези хора са се променили, но неблагоприятните разсъждения, негативното поведение, обноски и маниер са се запазили, а това е несъвместимо със съживения им дух.

Необходимо е да се премахне „цялата нечистота“, т.е. съзнателно да се освободят от всичко, което ги връща назад и да го отдалечат толкова много от себе си, че да нямаме възможност да го достигнат.

Михо обичаше да се разхожда сам в близката гора, намираща се накрая на тяхното село. Един ден той се върна от поредната си разходка там и оживено сподели:

– Видях змия с две глави!

– Горко ти!- възкликна суеверната му баба.

Михо я погледна изненадано, а старицата обясни:

– Този, който види змия с две глави, остава нещастен за цял живот.

Михо сериозно се разтревожи. В мислете му се заредиха бедствия, напасти, катаклизми и катастрофи. Безсилен да се пребори с тях, той заплака.

Баща му въздъхна тежко и каза:

– Иди кажи на хората от селото да не влизат в гората. Иначе ще видят двуглавата змия и ще станат също нещастни като теб.

– Никой няма да я види, – през сълзи промълви Михо. – Аз я убих …

Бабата пак се обади:

– Ти спаси другите, а осъди себе си на нещастен живот! – и тъжно го погледна.

– Не се страхувам за сина си, – весело заяви баща му. – Той е убил двуглавото животно и е спасил много хора от нещастие. Когато той е нещастен, ще си спомни колко много му дължат хората, за да бъдат щастливи. Тогава неговата скръб ще изглежда съвсем незначителна.

– Как така? – попита изумен Михо.

– От древни времена е известно, – поясни баща му, – че който носи щастие на другите, той самият е щастлив.

Царят вървеше по пътеката в дворцовия парк и тежко въздишаше. Чу го старият градинар. Погледна го съчувствено и го попита:

– Какво толкова ви е разтревожило, царю? Каква мъка е засенчила взора ви?

– Печален и подтиснат съм, защото в съдилищата няма мъдри, справедливи и безкористни хора.

Царят отново въздъхна и попита отчаяно:

– Защо умните, разсъдливите и прозорливи хора не желаят да бъдат в свитата ми? Защо не искат да идват при мен?

Старият градинар поклати глава и каза:

– Перлите и скъпоценните камъни нямат крака, но те не ви липсват. Имате ги, защото ги обичате. Питате защо мъдрите и начетени хора, въпреки че имат крака не идват при вас? Единствената причина е в това, че тези люде вие обичате по-малко от бижутата си.

Царят се разгневи:

– Ако мъдрите не искат да ми служат, ще мина и без тях. И без тях придворните са ми прекалено много.

Градинарят се усмихна и добави:

– Лебедите летят под облаците, тях ги държат крилете. Перата и пухът, които растат на гърдите и гърба им, не им върши никаква работа при полета. Такива са и придворните – пух, който пречи да летите нагоре, а мъдрите хора са крилата, които помагат на владетелят си да се извисява все повече и повече високо в небето. Само мъдрите хора могат да ви съдействат да управлявате, както трябва царството си.

Катедралата Нотр Дам в Париж беше впечатляваща сграда. Архитектурата ѝ пленяваше от пръв поглед. Нейните витражи и красиви ѝ елементи оформящи вътрешността на зданието,  спираха дъха на всеки.

Много векове тя се извисяваше над Париж, но се нуждаеше от обновяване и ремонт. За съжаление той започна едва след възникналия опустошителен пожар, който нанесе много щети на старото здание.

Хората, които обичаха тази осем вековна забележителност, жертваха милиони долара, за да я възстановят.

На каменната структура трябваше да се поставят допълнителни бетонни и метални колони, които да поддържат цялата конструкция. Повреденият интериор и неговите ценни артефакти трябваше да бъдат ремонтирани.

Усилията си заслужаваха, защото за мнозина тази древна катедрала стоеше като символ на надеждата.

Това, което е вярно за сградите, е вярно и за нас. Телата ни, както тази стара църква, в крайна сметка изглеждат доста износени след определен период от време.

Но има добра новина за всеки от нас. Докато губим физическата си жизненост и младост, нашата духовна същност непрекъснато се подновява и расте.

И как можем да постигнем това?

Облягайки се на Светия Дух, Той ни изпълва и преобразява. Нашата духовна нужда от растеж никога не спира, независимо от това, как изглеждат нашите „къщи“.

„Затова ние не се обезсърчаваме, но ако и да тлее външният наш човек, пак вътрешният всеки ден се подновява“.