Нелегалното казино, в което Красимир играеше, беше собственост на Харалампи. Лицензираните казина пъшкаха от какви ли не закони, ограничаващи печалбата им.

Харалампи не обръщаше внимание на законите, а на Красимир му харесваше свободната атмосфера при нелегалния хазарт.

Според Красимир комарджиите бяха глупави хора, а и тези, които управляваха казината, не бяха кой знае колко по-умни. Така че един интелигентен играч винаги можеше да спечели.

В блекджека имаше правилен начин да се изиграе всяка възможна ръка. Красимир знаеше системата наизуст, а след това я доразви, подобрявайки шансовете си, като следеше картите събрани от шестте колоди.

Започвайки от нула той добавяше по една точка за всяка слаба карта – за двойки, тройки, четворки, петици и шестици и махаше по една точка от всяка силна карта – десетка, вале, дама, поп и асо. На седмиците осмиците и деветките не обръщаше внимание.

Когато цифрата в главата му станеше положителна, това означаваше, че в колодата са останали повече силни карти и по-малко слаби.

От това следваше, че шанса му да изтегли десетка, е по-голяма. Отрицателната цифра означаваше, че ще изтегли слаба карта. След като знаеше това, той имаше представа, кога да залага здраво.

Лошото беше това, че със тази своя система не извади късмет и дългът му порасна  до четири цифрено число. Харалампи си поиска парите и Красимир отиде при баща си да го моли за помощ.

Баща му го обичаше и бе готов на всичко, за да му помогне. Заплати дълга му, а Красимир обеща повече да не играе.

Но изкушението бе твърде голямо. Това бе лудост, болестно състояние. Същевременно бе най-вълнуващото нещо на света, колкото срамно и унизително да бе и Красимир не можа да му устои.

Дългът му отново нарасна, този път сумата бе пет цифрено число. Той отново отиде разкая при баща си с наведена глава, но този път чу съвсем друго.

– Нямам толкова пари, – каза баща му. – Бих могъл да взема назаем от някого, но има ли смисъл? Ти пак ще започнеш да играеш, въпреки обещанията си, докато накрая и двамата фалираме.

Красимир се разкрещя на баща си:

– Ти си безсърдечен и алчен. Същински Скрудж. Няма смисъл повече да говоря с теб.

Думите на Красимир нараниха баща му, но възрастния човек остана непреклонен.

– Тогава повече няма да ме видиш, – и Красимир тръшна вратата зад себе си.

Тази вечер за разлика от други, бе тиха и спокойна. Бен с баща си и майка си бяха седнали край масата и вечеряха,

– Какво сме им направили, – попита Бен внезапно, – че всички толкова ни мразят?

Майка му отговори:

– Мразят ни, защото винаги сме постъпвали по правилния начин. Не могат да ни простят, че на мравката път правим.

„От това следва, че не трябва да да постъпваме така“- помисли си Бен, но не го каза гласно.

Баща му се изкашля и каза:

– В Полша ни мразят, защото сме по-различни от тях. Говорим, обличаме се и се храним по друг начин. В Германия ни мразят точно за обратното, че правим всичко като останалите.Други се възмущават: „Вижте ги, те се опитват да приличат на нас. Сега не можем да различим, кои са от тях и кои не“. Оправданията за омраза се менят, но не и самата омраза. Тя неизменно остава. И каква е поуката?

– Че ние не бива да ги мразим, – каза майката.

Бащата премигна зад стъклата на очилата си  и натърти:

– Не бива да сме слаби, проявата на слабост е грешка.

– И все пак какво сме им сторили? – настояваше Бен за отговор. – С какво сме ги разгневили?

– Питай враговете ни, – каза баща му, – тези,които ни преследват и гонят.

Бен бе още малък, но усещаше, че нещо не е наред. С детския си мозък не можеше да проумее, защо бяха преследвани, измъчвани и убивани.

Нима всички хора не са равни по между си? Защо те нямат равни права с останалите?

Според Бен за всички има място под слънцето. Тогава защо е необходимо това боричкане?.

Вероятно си мислите: „Могат ли няколко хора като мен, да изменят съдбата на целия народ?“

Тогава ще ви попитам: Можели човек обладан от демон, да промени съдбата на цяла нация към по-лошо? Разбира се, че може. Хитлер направи това в Германия, забравили ли сте това?

В такъв случай, ако силата на дявола, която действа чрез един човек може да промени съдбата на цял един народ към по-лошо, защо една група от хора, чрез която действа Божията сила, да не може да промени съдбата на цял един народ към по-добро?

Никой народ не е отишъл толкова далече, че Бог да не може да измени положението му. Израел е доказал това. Даже, когато евреите нямаха собствена държава дяволът не можа да ги унищожи. Бог пред неговите очи отново и отново ги издигаше.

В Писанието се казва: „Моят народ, които се наименува с Моето име….“. Бог не казва, че ще измени положението на нещата в страната, като използва целия народ. Той каза: „Моя народ …“.

Забележете, Той не каза: „Ако Моя народ събере достатъчно подписи или се постарае да победи на изборите…“ Той каза: „Молете се“.

Трябва да престанем да се опитваме да променим нещата със свои собствени сили.

Нашата работа е да се молим, да вярваме и да търсим лицето Му.

Започнете да Го търсите още днес.

Около нас всичко може да бъде стандартно, но понякога може да се случи точно обратното. Това зависи от нас. Доколко ще можем да разкрасим и разнообразим света около нас.

Как да се отдалечим от стандартите? Как да се отделим от сивата маса?
Предлагам ви една оригинална идея представляваща Дом обувка.

Понякога любимата работа се превръща в начин на живот.

Милионер от САЩ Маклон Хайнц толкова много обичал своя бизнес, той притежавал процъфтяваща фирма за обувки, че решил да си построи дом приличащ на обувка.

Получената „обувка“ имала размери 12 метра на дължина и 8 метра на ширина. Вътре имало пет нива. Като цяло това е уютен и комфортен дом.

В тази къща всичко напомня за бизнеса на стопанина. Тук обувките са навсякъде. Прозорците, пощенската кутия, къщичката за птички, дори кучешката колиба прилича на обувка.

Къщата не само рекламира стоките произвеждани от собственика ѝ, но в нея има и магазин за сладолед за радост на любителите на сладкото.

Гостоприемният стопанин кани възрастни хора да прекарат почивните дни в Дома обувка. Даже се случва младежи да прекарат медения си месец в нея.

От 2004 г. къщата е сменила собственика си и е била отворена за туристи.

Стефан и Антония стояха на прозореца. С тревога гледаха нарастващата тълпа, която ставаше все  по-шумна и агресивна.

– Съжалявам за това, –  каза печално Антония.

– Ти не си виновна за станалото. Никой не би могъл да го предвиди, – опита се да я успокои Стефан.

– Знам, че не трябва да се самосъжалявам, но и Филип …..

– Май не се разбираш много с бившия си приятел? – подхвърли съвсем сериозно Стефан.

До сега Антония не бе разговаряла със Стефан за Филип, но тъй като той бе объркал нещата, тя започна да обяснява:

– Не мога да разбера защо Филип толкова много ме мрази. Не съм го отблъснала, просто той ме изостави и то в момент, когато имах най-много нужда от подкрепа.

– Напълно го разбирам, – каза Стефан. – Ти си му като упрек в очите. Всеки път, когато те види, той си спомня колко подло и страхливо е постъпил спрямо теб.

Антония не бе мислила за Филип до сега по този начин, но в това, което казваше Стефан имаше смисъл.

– Това може би обяснява нещата, – каза Антония.

Стефан привдигна рамене.

– Никога не прощаваме на онези, които сме онеправдали, – завърши философски той.

Антония се усмихна на парадокса.  Стефан сложи ръка на рамото ѝ. Това беше жест на съпричастност и закрила.

– Предполагам, че Филип е постъпил така,не за да ти направи напук. Все пак информацията, която е предоставил на журналиста е с цел да иска нещо в замяна. Може би по-късно ще го използва, за да си вдигне рейтинга в службата

– Много е великодушно да гледаш на нещата от този ъгъл, – въздъхна Антония.

Независимо от това, което бе направил Филип или казал Стефан, Антония трябваше да поправи нещата, за да не се чувства гузна и виновна. Тя не бе от хората, които остават нещата просто така. Искаше да си върне доверието, което хората имаха в нея.