Слънцето печеше приятно. От обилните дъждове цветята сияеха в своята свежест. Усещаше се дъхът на пролетта. Птиците озвучаваха простора още рано сутринта със звучните си песни. Всичко се бе приготвило за празника – природа и людете.

Богослужението в малката църква бе свършило и хората усмихнати и въодушевени се готвеха да се пръснат по домовете си, където празникът щеше да приключи на отрупаните с ястия трапези.

– Победата на Христос над смъртта не е само духовна, – каза Камен, който заедно с приятели излезе от църквата, – но и физическа реалност.

– Какво имаш в предвид? – попита Стефан.

– Исус Христос наистина възкръсна с тяло, заради спасението на човеците, – започна да обяснява Камен. – С Неговото възкресение смъртта загуби своя необратим характер.

– И за тези, които са повярвали в Христос, – бързо допълни Калоян, – им се отваря вратата към Божието царство.

– Днес света прилича на онзи неразумен богаташ, които искаше да строи още хамбари, за да прибере богатата си реколта, – засмя се Явор.

– Комфорта, успехът, по-дългият живот на земята са станали основни ценности в човешкото ни битие, – съгласи се Петър.

– Колко често потопени в суматохата и безпокойството на ежедневието, – обади се Трифон, – не ни достига духовна бдителност, за да разпознаем преобразяващата сила на Божието присъствие в нашия живот.

– За това е Великден, – извика възторжено Камен. – На този ден самият въздух е пропит от несравнима радост, любовта и милостта на Бога се излива като водопад над всеки човек.

– Изпитвайки тържеството на този светъл празник, – каза Явор, – ние сме призвани не само на думи и но и на дела убедително да свидетелстваме за този велик дар, който хората са получили чрез Възкръсналия Господ Исус.

– Да подарим любов, да окажем внимание на близките си. Нека направим нещо за тези, които се нуждаят от помощ и утеха, – предложи Калоян.

– Точно тогава ще имаме благодарни сърца и ще се прославя повече Възкръсналият от гроба Спасител, – уточни Петър.

– Ние сме наследници на случилото се Възкресенско чудо, за това се наричаме синове и дъщери на Всевишния Бог, Който явява своята любов, загриженост и милост чрез нас на останалите, които още не са Го познали, – заключи Явор.

Стояха пред измъченото, обезобразено Тяло разпнато на кръста, леко привели глави.

– Защо се е случило така с Проповедника  на любовта и прощението, съчувствието и милостта Този, Който бе дошъл да ни примири с Бога? – попита Ботьо.

– Не сте ли се замисляли някога, че отговорността за Неговите страдания и смърт лежат на нас? – попита Спас.

– Христос е учил хората да бъдат състрадателни и самоотвержени, – отбеляза Мони. – Той сам изпълни това учение като се представи като жертва на любовта.

– С какво бяха предизвикани смъртоносната омраза и завист, които Го доведоха до тази смърт? – недоумяваше Виктор.

– Как може любовта и грижовността да предизвикат ненавист вместо благодарност? – изрази възмущението си Тереза.

– Това е типична история, която се повтаря от Адам до наши дни, – поклати глава Зорка. – Никой не иска да поеме отговорността за деянието си. Всеки обвинява другите.

– Всеки си има оправдание, – съгласи се Спас, – а всички ние заедно разпнахме Христос.

– Всички участници в разпятието са обединени от греха, – каза Мони. – Това не е обществен грях. Грехът винаги е бил личен. Вината и отговорността са винаги лични.

– Ние, далечните потомци се чувстваме като съучастници в това разпятие, не защото сме били там, а защото сме грешници, – каза Тереза.

– Евангелието ни напомня пред този кръст, че всеки от нас има право на избор, но трябва много да внимава в него, защото той застава пред съда на своята съвест, – заключи Спас.

Любомир бе седнал под едно дърво и се опитваше да си представи как е протекла последната нощ на Исус на земята. Разсъжденията му бяха предизвикани от скоро гледания филм.

– Нима е бил луд? Или блестящ философ, който е имал силна воля? Или ….? – размишляваше Любомир.

Той не можеше да измисли други възможности, защото не вярваше, че Бог съществува.

Толкова се бе вдълбочил в мислите си, че не забеляза, когато някой застана до него.

– Какво е вашето определени за Бог? – попита тихо непознатия.

Любомир се сепна. До него бе седнала жена на средна възраст, която му се усмихваше. Той също ѝ се усмихна, докато се чудеше какво да ѝ отговори.

– Както много други хора и аз мисля, че Господ е брадат мъж кацнал на облак. Той плаши човеците с ад и проклятия, ако не правят това, което Той иска, – Любомир се опита полушеговито да обясни „вижданията“ си.

Жената погледна към безоблачното небе и каза:

– Значи Бог не е тук сега, тогава набързо можем да направим някоя поразия, преди Той да се върне.

И двамата се засмяха.

– Казвам се Галя, – представи се жената. – Преподавам английски език в едно училище, а вие?

– Чета лекции по философия в един университет, – на свой ред каза Любомир.

– Как мислите, каква е връзката между Бога и науката? – попита Галя.

– Никаква, – усмихна се Любомир.

От предишният му отговор, тя бе усетила, че е атеист.

– Смятате ли, че в Космоса няма нищо? – попита Галя.

– А какво трябва да има там? – вдигна рамене Любомир.

– Ако там няма организираща и творческа сила, която да сътворява, как така съществуват животните, растенията и хората? – Галя го атакува с нов въпрос.

– Вярвам в съществуването на организирана творческа сила, но само под формата на природни закони, – поясни Любомир.

– Една творческа сила трябва да е разумна, иначе не би могла да твори, – отбеляза Галя.

Любомир само поклати недоволно глава.

– Добре, – продължи Галя, – Представете си, че се намирате в една стая без прозорци и до вас не достига никакъв звук. Въпреки това имате всичко необходимо, за да оцелеете. Как ще разберете, че извън стаята ви има слънце, плискат се океани и се издигат високи планини?

– Като се блъскам в стените, ще разбера, че съм ограничен.

– То тогава би трябвало да знаете, какво е това стена. Иначе как ще разберете в какво се блъскате и дали съществува нещо извън нея?

Любомир се замисли сериозно над думите на тази странна за него жена.

– Ако не знаете какво е Бог, вие не сте в състояние да кажете дали вярвате в съществуването Му или не, – заключи Галя и си тръгна.

Щом чуеш фър -пух след себе си, веднага се сещаш за Марийка – почупийка. Не се чудете що за звяр е това!

Това е бусчето на Дико Червения, което побираше 20 – на души. Защо го наричаха така?

Първо Дико имаше приятелка Марийка, без която не можеше да живее. А „почупийка“ бе прибавено по-късно, когато бусчето работеше ден, а два дена го ремонтираха.

Въпреки това, хората се възползваха от услугите на Дико Червения и неговото бусче.

Един ден бе доста задушно, слънцето прежуряше немилостиво, но хората се бяха качили в Марийка – почупийка с надежда по-скоро да стигнат до село.

Баба Дона бе нарамила котленицата с квасено биволско мляко, хубаво мляко с нож да го режеш.

Дико бе прегърнал един чувал с круши, кой знае от къде ги бе брал.

Цена едва крепеше две торби със зеленчук. Всеки бе взел каквото му беше нужно и се прибираше в село.

Баирите, който обграждаха китното селища, не бяха кой знае колко високи, но пътя към мегдана бе стръмен и много опасен.

Дико весело си тананикаше на волана, когато усети, че спирачките му отказаха по нанадолнището.

– Боже, какво стана, – запритеснява се баба Съба, която крепеше някаква бохча на коленете си. Другите пътници усетили опасността, се загледаха уплашено през прозорците, където преминаваха бързо дървета, къщи и дворове.

Марийка – почупийка спря в дувара на дядо Никола, леко изкривила ламарините от едната страна.

Хората в бусчето се люшнаха на една страна и загубиха равновесие. По пода на колата се всичко се смеси.

Баба Дона вдигна глава и изплака:

– Дако бе, какво направи? Изтече ми мозъка!

Дако я погледна, а после се засмя:

– Бабо Доне, ти нямаш толкова мозък. Не видиш ли, че млякото от котленицата ти се е разляло.

– Верно казваш, – каза възрастната жена, като облиза бялата гъста струя, която се стичаше по лицето ѝ.

В бусчето се засмяха и всеки взе да намества багажа си и да отупва дрехите си.

– Горката Марийка, пак ще върви на ремонт! – обади се Стоян. – Кой ще ни вози утре.

– Нали останахме живи, – скастри го баба Дона, – ти за другото не бери хатър.

От отворения прозорец на близкия блок се разнасяше нежна музика. Хората минаващи от там повдигаха глави нагори. Едни се усмихваха, а други се спираха унесени във вълшебните звуци.

Често под този прозорец се събираха съседи и любопитни, за да се насладят на виртуозното изпълнение на цигуларя.

– А, това е Петър Звъников, – каза дядо Мишо. – Той не е просто музикант, а майстор на цигулката.

– Когато го слушам, – добави леля Мария, – забравям всяка болка и мъка. Проблемите ми се стопяват мигновено.

– А знаете ли с каква нежност, той се отнася към цигулката си? – попита Добри. – Петър я гали като дете на гърдите си. Сякаш целият му живот е свързан с нея.

– А забелязали ли сте, как я настройва? – обади се Моника. – Хваща здраво цигулката си. С резки и бързи движения удря по струните, и когато тя затрепти, сякаш от болка, внимателно се накланя към нея и внимателно се вслушва в първия звук, който се отделя от нея.

– И когато звукът се окаже фалшив, – малкия Мирон продължи мисълта на Моника, – натяга струната с винт. И когато си мисля, че тя ще се скъса от напрежение, отново удря по нея и пак се вслушва в отделящия се от нея звук.

– И така прави, докато лицето му не се озари от усмивка, – каза Моника. – Точно тогава ще чуете как затрептява във въздуха първата неповторима нота.

– Така постъпва и Бог с нас, – не остана назад и дядо Нестор, – Който ни обича много повече, отколкото Петър цигулката си. В нас Той се сблъсква с множество нестройни звуци. Тогава започва да терзае струните на сърцето ни с мъчителни страдания, а след това нежно се накланя и се вслушва в нас. До ухото Му достига само нашето мърморене и въпреки че сърцето му се облива в кръв за нас, Той отново нанася удар, очаквайки с нетърпение да чуе от нас желаното: „Не както аз искам, а както Ти, Господи“. Тази мелодия е по-сладка от песента на ангелите.

Хората наоколо въздъхнаха. Едни приеха казаното присърце, но други махнаха с ръка, това не ги интересуваше.

– Бог няма да прекрати ударите Си, докато от очистената ни душа не започнат да се изливат кристално чисти и безкрайни мелодии, – довърши дядо Нестор.

А от прозореца продължаваше да се излива пленителна музика.