Петров дълги години пътуваше по целия свят.

На едно събиране с приятели, той сподели за първото си пътуване със самолет:

– Стомаха ми се свиваше, коленете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Бях ужасен.

– И за какво бяха тези страхове? – попита го един от компанията.

– Не знаех къде отивам и кой ще ме посрещне в края на пътуването ми, – призна Петров.

– След това все така ли пътуваше със самолет? – усмихна му се друг. – До колкото зная, ти често пътуваш.

– Следващите пътувания бяха далеч по спокойни, – отговори Петров. – Излизах от дома си със мир в сърцето, защото вече имах отговор на въпросите, които ме плашеха първоначално.

По същия начин перспективата за смъртта може да изпълни теб и мен с ужас и страх, освен ако не знаем къде отиваме.

За това е важно в края на житейския ни път да сме разбрали, Кой ще ни посрещне. Това премахва страха от смъртта.

Христос бе в гроба. Заедно с Него учениците погребаха своята надежда и вяра, но не и любовта към Учителя.

За тях тази смърт бе неочаквана, независимо, че Той ги предупреждаваше за това време.

До последния момент те не искаха да се разделят с мечтите си:

– Ние мислехме, че Той е Този, Който ще избави Израиля.

– Колко жалко, не създаде царство, а погина като престъпник.

– Лъгали сме се. Щом и Той остана безсилен, няма справедливост в този свят.

– Ние си мислехме, че това е Той и ще поделим местата около трона Му.

– Какво е това? Вместо царска корона – трънен венец, а в замяна на престол получи позорен кръст.

Бе събота. Време на принудително бездействие, в което се усеща ужасът от случилото се.

Апостолите останаха безмълвни. Страшна тишина, характеризираща се с мълчание подчертаващо отчаянието.

А жените?

Те чакаха да мине съботата, за да изпълнят последния си дълг на любов към Него, да помажат с благовония тялото на Умрелия.

Настъпи нощта. Стражата дремеше пред запечатания гроб.

Изведнъж хълмът се разтърси. С грохот се откърти скала.

Силна светлина повали стражите на земята.

Гробът бе празен.

Стражите се разбягаха ужасени.

Пребиваващия в смъртта Христос стана непобедим.

Изпивайки до дъно чашата на греховете на човешките синове, Той се възвиси над страданието и смъртта.

Преживявали ли сте някога нещо толкова прекрасно, че не можехте да не говорите за него?

Често ентусиазмът „не мога да говоря“ се среща при нови, скоро повярвали християни, но и при по-стари.

Станко отскоро бе опознал Исус.

Повечето като него се затрудняваха да поканят приятели нехристияни на събития, обясняващи Исус.

Станко покани дузина.

Той бе толкова радостен от срещата си с Исус, че не можеше да не говори или покани на дадено събитие разкриващо Спасителя.

Предизвикателство за тези от нас, които познават Исус отдавна, е да не загубят чудото.

Фактът, че Бог дойде и живя сред хората, удивителните неща, които Исус направи, ужасът на Неговата смърт и страховитата сила с победа на Неговото възкресение.

Еуфорията на посрещане на Новата година отмина и Венелин си легна.

Събуди се към четири сутринта, обзет от ужас.

– Болестите в семейството ми ме измориха, – въздъхна Венелин. – Изглежда мислите за бъдещето ме карат да се страхувам, а това се отразява на съня ми.

Той седна на леглото и се замисли.

– Ще се случат ли лоши неща през Новата година? – изпъшка Венелин.

По време на катаклизъм човек забравя какво е това смелост.

В главата на Венелин изплуваха думите на Христос:“Аз победих света!“

Внезапно той се изправи. Усмивка озари лицето му.

– Смъртта и възкресението на Христос доказаха Неговата власт над живота и смъртта. Той има крайната победа, – възкликна Венелин. – Въпреки че греховното състояние на света прави страданието сигурно, ние можем да почиваме в истината. Всички неща са подчинени на авторитета на нашия мъдър и любящ Бог.

Нека Божието обещание, че Той контролира всичко и укрепва сърцата ни, помогне по-пълно да Му се доверим през тази Нова година и да бъдем смели, дори когато не знаем какво ще донесе бъдещето.

На стената на концентрационен лагер пишеше:

„Вярвам в слънцето, макар и да не грее. Вярвам в любовта, дори когато не е показана. Вярвам в Бог, дори когато той не говори“.

Коя ръка би могла да изтрие такова убеждение? Какви очи можеха да видят добро в ужаса, в който е живял пишещия на стената?

Има само един отговор:

– Очите му са избрали да виждат невидимото.

Затворникът е насочил погледа си не към това, което е виждал около себе си, а към това, което не е виждал.

Това, което виждаме, продължава кратко време, а това, което не можем да видим, е вечно.

Виждаме нараняването, или Лечителя.

Бог знае, че ти и аз сме слепи. Той знае, че животът чрез вяра, а не чрез виждане не идва естествено. За това ще ни помогне.

Приемете помощта Му.

Не живейте опирайки се на фактите, а „виждайте“ чрез вяра.