Венета сериозно бе притеснена.

– Скарахме се, но аз не съм виновна, – тревожеше се сериозно тя. – Каквото ми поръчаха, това и направих. Началничката ми цял месец, не можеше да ми даде необходимите материали. Е, да аз съм неквалифицирана, нищо не умея, за какво са ми необходими материали? Е какво да се прави, трябва да пиша ново заявление за подходяща работа.

Ръководителката ѝ, чувствителната и приятелски настроената към хората Елена Данаилова буквално днес крещеше:

– Това прехвърля всякакво търпение … Щом говориш с такъв тон, означава, че нямаш желание да се поправиш. Така и ще продължиш навярно. Днес ще напиша бележка, за това, че ти не съответстваш за това място.

– Но аз не съм виновна, – повтаряше си Венета. – трябва да се успокоя. Защо ми е толкова тежко на душата?

Вечерта Венета бе със свои приятели. Те веднага усетиха, че нещо ѝ тежеше.

– Ти днес, скъпа не си с нас, някъде другаде витаят мислите ти. Какво се е случило?- попита съчувствено Дико.

Тя накратко им разказа случилото се. Приятелите ѝ се мъчиха да я успокоят, но в главата ѝ звучаха още думите на Елена: „Говориш с такъв тон ….“

– Да бях груба, – каза Венета – смятах, че незаслужено ме обиждат.

– От онова, което препълва сърцето, говорят устата, – засмя се Пламен.

– Ако в моето сърце има излишък от гордост и равнодушие, то и тона на моите думи е бил такъв, – каза примирено Венета.

– Нервните хора са чувствителни и реагират бурно, – допълни Мая.

– Така е, – съгласи се Венета, – работата на Елена Данаилова е много напрегната. Края на годината е, има доста проблеми, гонят ни срокове, а аз употребих неуважителен тон.

Решиха да се помолят за случая.

На сутринта в главата на Венета дойде гениално решение на проблема. Тя бързо скицира нещата и ги изпрати по електронната поща на Елена Данаилова. Освен писмото тя усещаше, че трябва да позвъни на шефката си, но не ѝ се искаше отново да слуша упреци. За това застана в молитва и поиска помощ от Господа.

След това позвъни.

– О, здравей, – Елена Давидова радостно се отзова на позвъняването ѝ. – Видях новите ти идеи! Ти си направила много повече, отколкото очаквахме отначало. Отлично си се справила със задачата.

– Радвам се … да го чуя, – смутено каза Венета, – съжалявам, че вчера така ви разстроих, всичко добро.

Но Елена Данаилова продължи:

– Много ти благодаря, че ми се обади! Надявам се да се видим пак, нека има мир между нас. Много ти благодаря, че ми звънна!

Какво ли не създава човек. Понякога добри, друг път страшни, трети пък много интелигентни, а не се изключва възможността да бъдат и смешни.

Тези малки животни макар и безполезни, са много мили, добри, весели и доста изкусно направени.

Японският скулптор Натсуми Томита провокира фантазия и търпение ни.

Момичето вундеркинд в много добре познато в родината си. То е започнало да свири на цигулка на три години, първата си соната за пияно е написало на шест. А първата си опера „Разтърсващи сънища“ на седем.

Алма дебютира като солист на премиерата на първия си концерт за цигулка и оркестър.

Журналистите често в сравнение момичето с Волфганг Амадеус Моцарт, който е написал първата си симфония на осем години.

Но Алма не е съгласна с това:

– Аз не съм малък Моцарт, а малката Алма. Ако бях като него, може би щеше да бъде малко скучно. Бих писала точно това, което Моцарт е писал до мен. Предпочитам да съм малката Алма.

Премиерата на операта ѝ ще се състои във Виена на 29 декември. Това е една нова версия на Пепеляшка. Тук Пепеляшка е композитор, а мащехата ѝ оперния режисьор. Принцът е поет, който намира любимата си не по пантофката, а по музиката, която тя е написала.

Алма казва:
– Вдъхновението идва изведнъж, когато си почивам или се разхождам, а понякога, дори, когато спя.

Тя няма търпение по-скоро да се състои премиерата на операта ѝ. Постоянно сънува как ще изглежда сцената.

Щом имате съседи, едва ли ви се разминавате с шума от празниците им и други моменти свързани с различни нюанси на съжителството ви с тях.

В такива случаи е добре да имате голяма доза чувство за хумор.

Ето какво е написал еди човек на своя съсед:

„Здравейте!

Мисля, че това трябва да научите. Когато ви няма в къщи, слоновете, които живеят във вашия дом, като домашни любимци, играят на боулинг.

Страхувам се за тяхната безопасност!

Съседа ви от долния етаж“.

Или

„Скъпи съседи, извинявам се за продължилият до късно през нощта ремонт.

Благодаря ви за търпението и разбирането.

Желая ви добър ден“.

А ето какво е написал един съсед изпаднал във „възторг“ от създалата се обстановка възбудена от несъобразителен съсед“.

„Скъпи съседе, звуковата аларма на вашият автомобил е зашеметяваща. Тя е толкова силна и басовете ѝ са толкова яки, че стените на блока се тресат. Това е невероятно.

Особено хубаво става, когато я включите музика в 3:30  сутрин, просто нямам думи. Много съм впечатлен от колонките ви.

Не си мислете изобщо да намалявате звука, особено когато тази музика слушат не само в блока, но и хилядите живеещи хора наоколо.

Вашия завистлив съсед“.

Семейство Минчеви получиха тази зима дългоочаквания подарък. В дома им се роди момиченце. То бе красиво и нежно създание. Кръстиха я Виктория.

Скоро забелязаха, че очите на детето не са добре. Започнаха незабавно лечение. Някаква стара леля от рода им ги посъветва да слагат горещи компреси на очите на детето, но това доведе до лоши последствия. И Вики, така наричаха всички малкото момиченце, ослепя.

Въпреки недъга си, момиченцето не капризничеше, не изразяваше гласно недоволство от съдбата си. Това дете имаше борбен дух и много силна воля.

Бог бе предвидил жизнения ѝ път макар и с такъв дефект. Той бе решил да я използва за свое оръдие.

На 19 години Виктория постъпи в университета. Наравно със зрящите тя усвои преподавания материал и завърши с най-висок успех във випуска. Завиждаха ѝ, но същевременно я съжаляваха.

Но това не ѝ попречи да постъпи в един център, където обучаваше слепи хора, деца и възрастни. Там тя срещна много съкрушени сърца, които искаха единствено да се разделят с живота си, но тя ги приканваше към нов път с Исус Христос, влагайки цялата си любов, търпение и разбиране.

Без страх Виктория с една група християни посещаваше местния затвор. Тя говореше на загрубелите мъже и изпадналите в немилост жени.

– Всеки от вас е направил нещо грозно в живота си, затова е попаднал на това мрачно място, но Бог ви обича. Затова изпрати Сина си, за да бъдете спасени.

Веднъж по време на молитва  един от затворниците извика:

– Не ме отминавай, Исусе.

Бог чу молитвата му и го направи нов човек, а после той стана добър работник на Божията нивата и сееше Божието Слово сред недостигнатите.

Този молитвен зов на затворника дълбоко докосна сърцето на Виктория и тя написа прекрасна песен:

„Не ме отминавай, Исусе! Осени с Духа Си падналата ми душа. Чуй молбата ми, не ме отминавай! …..

Страданията не са напразни. Те ни възпитават, облагородяват душата ни, дисциплинират ни. Всяка болка и мъка прояснява целта на живота ни, закалява ни и изработва у нас стабилен и силен характер.

Виктория се превърна в ярък поет. И от своите страдания, болки и мъки тя извлече много радост, любов и съпричасност, с които възпяваше Господа в стихове и песни.

Много хора бяха докоснати от песните ѝ и те отвориха сърцата си за Бога.