Беше един безмилостен сезон на заетост. Боньо и Лиза бяха толкова изтощени, че не успяваха да завършат добре нито една от задачите си.

– Навярно се нуждаем от по-здравословно темпо, – отбеляза Лиза.

– Трябва да вървим бавно, – допълни Боньо.

– Не бива да правим твърде много неща за един ден, – изсумтя Лиза.

– Необходимо е умишлено да отделяме време за почивка, – наблегна сериозно Боньо.

– И най-важното е да имаме лично време с нашия небесен Отец, – размаха ръце Лиза.

Много от нас осъзнават тази заетост. Следващото изискване ни отвлича, преди да сме приключили с обработката на настоящото.

Духовно здравословно е да си определим по-бавно темпо през целия ден, което ни позволява да общуваме по-дълго с Бога.

Крум си бе избрал една пътека, по която да бяга всяка сутрин. Бягаше равномерно по нея, когато се натъкна на различни препятствия по нея.

Първоначално Крум се раздразни от тези пречки.

– От къде се взеха толкова много?

Може би трябваше само да забави малко, да се научи да ги прескача и да продължи да тича.

Животът ни често прилича на такава пътека с усложнения.

Точно когато чувстваме, че сме намерили темпото си в работата или във връзката си, се сблъскваме с поредната преграда.

Няма начин да я заобиколим, но можем да се изправим срещу нея.

Това изисква от нас действие, но често замръзваме при първия поглед на препятствието поради обезсърчението, което се появява преждевременно.

Разочарованието, когато се сблъскаме със следващите препятствия, е нормално, все пак сме хора.

В един момент трябва да направим равносметка на ситуацията и да я представим на Бог за Неговото решение.

Препятствието е подобно на планината, а какво казва Исус за такава?

– Ако имате вяра, колкото синапово зърно и заповядаш на планината, тя ще падне в морето.

Планините, препятствията могат да бъдат премествани.

Нищо не е твърде трудно за Бога. Няма проблем, който да е твърде голям, за да го реши.

Няма пукнатина, която да е твърде широка, за да я поправи.

Няма толкова голямо счупване, което да не може да възстанови.

Защо тогава не му поверяваме препятствията си?

Бог ни уверява, че можем да преодолеем всичко не чрез сила, нито чрез мощ, а със силата на Божия Дух.

Затова е важно да въвеждаме Бог в житейските си ситуации съзнателно, така че Неговата сила и мъдрост да ни подготвят за това, което предстои.

Нашите планини никога не са по-големи от силата на Нашия Бог.

Затова започнете да говорите на препятствията за Божия характер и могъщите Му дела, защото вярата може да мести и планини!

Мартин организира специално пари за приятелката си Кети. Той планира всичко като се допита до най-близките ѝ хора.

Имаше изобилие от храна, напитки, приятели и всичко, Кети обичаше.

Тя се смееше, плачеше и казваше:

– Това е точно като за мен.

Едва сега Мартин осъзна, че е почнал да я опознава по-добре. Той знаеше какво обича, от какво се чувства неудобно, какво я кара да се чувства жива.

– Това е разликата, – каза си Мартин, – да знаеш за някого и да го познаваш.

Понякога се отнасяме към Бог като към познат. Някой, на когото кимваме учтиво в църквата, чиито истории сме чували, но чието сърце всъщност не познаваме.

Ако забавим темпото достатъчно дълго, това може да се промени.

Исус дойде не само за да ни покаже кой е Бог, но и за да направи връзката ни с Него възможна.

Чрез Него сме поканени да познаваме Бог лично: Неговия характер, Неговото състрадание, Неговия сърдечен ритъм спрямо нас.

Колкото повече време прекарваме с Него, толкова по-познат става гласът Му.

Започваме да разпознаваме Неговите пръстови отпечатъци в обикновените моменти и да се доверяваме на Неговото присъствие в трудните.

Да познаваш Бог означава да ходиш с Него всеки ден, не съвършено, а лично, учейки се, слушайки, смеейки се, а понякога просто седейки тихо в Неговата компания.

Знам ли за Бог или наистина Го познавам?

Как мога да прекарам време с Господа днес по начин, който да задълбоча връзката си с Него?

Боже, искам да Те познавам, не просто фактите или стихове Ти, а Твоето сърце. Научи ме да ходя отблизо с Теб и да разпознавам Твоето присъствие във всеки момент.

Огнян сподели с приятеля си Петко:

– Преди си мислех, че ключът към плодотворността е да правя повече. Повече като съдържание. Повече часове. Повече резултати. Дори си казвах, че ако успея да вместя още нещо, ще напредна.

– Но това не води до мир, забелязал ли си? – попита Петко. – Подхранва само напрежение. Изтласква присъствието на Бога, а всеки от нас копнее да Му служи.

– Като се замисля, разбирам, че това не е просто да си зает, – смръщи вежди Огнян. – Просто съм възприел , че обемът е равен на стойността. Очаквах, че Бог ще бъде доволен, ако произвеждам повече, а хората ще ме забележат ако съм винаги активен и на разположение.

Петко се усмихна:

– Изглежда Бог обича малките неща. И това е така, не защото е ограничен. Той е Господ. Нашето изобилие не кани Неговата сила. Това прави нашата зависимост от Него.

– Може би имаш право, – съгласи се Огнян.

– Някъде четох, че постоянния стремеж да правим повече, създава така нареченото когнитивно претоварване, – отбеляза Петко. – Мозъкът ни се претоварва от многото задачи или отговорности. Той се бори да обработи и задържи получената информация, но продуктивността намалява. По-трудно се вземат решения. Стресът нараства. Но когато опростяваме и забавяме темпото, яснотата се връща.

– Интересно, – поклати глава Огнян, – не бях си представял така нещата.

– Освен това, – продължи Петко, – фокусирането върху по-малко неща не само подобрява качеството на нашата работа, но укрепва чувството ни за присъствие и мир. Малките, верни стъпки, практикувани последователно, формират дългосрочни невронни пътища и това е, което води до устойчива, плодотворна промяна.

– Изглежда, – Огнян повдигна едната си вежда нагоре, – в Божията икономика по-малкото наистина може да стане повече.

Петко посъветва приятеля си:

– Когато си изкушаван да направиш още нещо, запитай се:„Опитвам ли се да докажа нещо, което Бог вече е решил?“. Господ не гледа колко правиш, а това доколко Му се доверяваш.

– Нека Бог ме освободи от лъжата, че повече е винаги добре, – въздъхна Огнян. – Бих искал да се наслаждава на малкото, към което Той ме призовава.

Имаше хиляди зрители, но Николета и баба ѝ стояха близо до финалната линия. В този маратон участваше Боряна, майката на Николета.

Преди десет години Боряна бе претърпяла автомобилна катастрофа. Тогава си задаваха въпроса:

– Дали Боряна ще запази всичките си крайници?

Тя претърпя шест операции и след двадесет и един ден се прибра в къщи.

Последва едногодишна терапия.

А сега Боряна отново се състезаваше.

Когато финишира и дъщеря ѝ я засне.

– Не мога да повярвам, – възкликна Боряна, – когато видя резултата си, – подобрила съм предишното си най-добро време с две секунди.

Това бе лично състезание до напрегнат финал и с нов рекорд.

Укрепете слабите си ръце и колене, и куците си крака.

Тази физическа метафора заповядва на духовно слабите, слабите и куците да се укрепят.

Духовно изтощените ръце може да отразяват отслабване на стремежа на човек да изпълнява задължения си.

Слабите колене вероятно са свързани с отслабването на волята.

А какво да кажем за куцащите крака? Забавяте ли темпото, за да спрете, когато трябва да продължите да бягате и да се движите, за да завършите добре?

Само, когато се укрепим в Господа, ще увеличим капацитета и способностите си да бягаме с маратонска сила.