Дойде време и Златан Петров да се пенсионира.

– Сега дойде рая за мен, – усмихваше се самодоволно той. – Ще правя каквото си искам, без да има някой, пред когото да се отчитам. И нищо на никому не трябва да доказвам.

– Чакай, Златане, – провикна се жена му от кухнята. – Светът нарича това свобода. Ти нали си християнин?

– Добре де, – примирено сплете ръце пред себе си Златан. – Какво да правя?

– Този период от живота ти не е начало на самоугаждане, а последната глава преди вечността, – свъси вежди жена му. – Пенсионирането е последния етап от пътуването ти, малко преди да срещнеш Бог, лице в лице. Това трябва да те отрезви и събуди. Нима в последните си години ще преследваш безсмислени неща?

– Е, – въздъхна тежко Златан, – мога да осъществя някои от добрите си намерения, за който съм си мечтал преди.

– Сега използвай мъдростта и опита, който си получил от Бог с годините, – посъветва го жена му.

– И това ли? Какво още? – възмути се Златан.

– Ако пропилеете тази последни години, ще заприличаш на малко дете, което остава щастливо в калта, без да осъзнава, че по-големи и по-красиви неща го очакват по-нататък, – тъжно поклати глава жена му. – Бог те е изграждал до сега чрез предизвикателства, взаимоотношения и отговорности . Не за да можеш най-накрая да забавиш темпото, а за да си подготвен за по-голямото въздействие. Не се свивай назад, изправи се.

Не се лутайте през тези години. Решете сами:

– Ще използвам ли този последен етап от живота, за да прославя Бога или искам да прославя себе си?

Пенсионирането не е моментът да се откажете. Това е моментът да завършите добре.

Петко бе много бърз в бягането. За това го бяха включили в отбора по лека атлетика.

На поредното състезание трябваше да пробяга 1600 метра.

По време на третата обиколка на пистата, обувката му отлетя във въздуха.

Петко не спря. Продължи. Публиката го аплодираше.

Когато чорапът му започна да се отдалечава бавно и да се развява с всяка стъпка, публиката не само го аплодираше, но и викаше.

Това го накара да тича още по-бързо.

Петко спечели състезанието.

По-късно той обясняваше на приятеля си Емил:

– Знаех, че всички ме гледат. Вече не беше просто състезание. …. Те гледаха какво ще направя. Това ме накара да тичам още по-бързо. Исках да се справя по-добре.

Всеки от нас има приятели, които са загубили повече от обувката си.

Какво повече са изтървали?

Те са загубили надеждите си, мечтите си и волята си.

Какво можем да направим?

Да ги окуражим, като им предложим навременна дума и да тичаме редом с тях, викайки:

– Хайде, приятелю! Не се отказвай! Не забавяй темпото! Продължавай!

Бащата потупа сина си Костадин по рамото и добави:

– Емоциите ти са истински, но едва ли разкриват цялата истина. Гняв, ревност или страх могат да се надигнат бързо, но само защото ги чувстваш, не означава, че трябва да действаш бързо.

– Какво да правя? Да ги игнорирам ли? – попита Костадин.

– Не, – махна с ръка бащата, – води ги с мъдрост.

Костадин си призна:

– Колкото по-бързо съм реагирал на остри емоции, толкова повече съм съжалявал. В момента може да ми изглежда правилно, но по-късно се е налагало да се извинявам за думите си или действията си.

– Лесно е да реагираш остро на момента, – усмихна се бащата, – но има сила в сдържаността. Най-силният човек не е най-шумният в стаята, а само този, който има силата да реагира с търпение и самоконтрол. На всяка емоция можеш да се поддадеш или да пожелаеш да промениш характера си.

– Лесно е да се каже, – въздъхна тежко Костадин.

– В такива случаи по-добре забави темпото, – посъветва го баща му. – Запитай се: „Какво наистина се случва в мен?“ Така каниш мъдростта в ситуацията. Изборът да укротиш емоциите показва зрялост. Това не е слабост, а белег на растеж.

Всеки от нас не е затворник на чувствата си. Ние имаме способност и отговорност да ги ръководим.

Забавете темпото! Оставете благодатта да ви води, а не импулсът.

Николай се опитваше да се ориентира по маршрута без карта.

Направи доста опити да достигне мястото, за където бе тръгнал, но не се получаваше, въпреки че бе напълно убеден:

– За какво ми е карта или помощ от някого? Сам ще си намеря пътя за там.

Направи два обратни завоя и стигна до съмнителен еднопосочен чакълест път, водещ към никъде.

Накрая спря и въздъхна дълбоко:

– Май ще трябва да се обърна към GPS-а си за да ме ориентира

Е, стигна там, където трябваше да бъде, но не мина без помощ.

Бог ни дава Своето Слово, мощна, но същевременно практична „карта“ за живот.

Той също така поставя мъдри хора в нашия свят, които могат да ни говорят истината.

Тези „карти“ ни насочват към разумни решения и ни карат да мислим добре, да действаме, както трябва, да обичаме чистосърдечно и да живеем пълноценно.

Ако забавим темпото, за да се вслушаме в Божите съвети, ще се движим по правилната траектория.

Само ако можехме да оставим настрана гордостта, нетърпението и дори собствените си идеи, за да се вслушаме, ще разберем, че Неговият път е правилния.

Наско се бе замислил. Внезапно се стресна и каза на висок глас:

– Добротата изгражда характера, а омразата го разрушава.

– Трудно е всякога да се проявява доброта, – отбеляза Стойко. – особено, когато сме обезсърчени, уморени или уплашени, едва ли ще можем да намерим сили да изречем една мила дума.

– Ние правим избора, – намеси се Динко. – За това трябва да се отнасяме към другите с доброта и уважение, независимо от нашите обстоятелства и емоциите ни.

– В днешното забързано време лесно и бързо се разочароваме, – намекна Стойко.

Динко се усмихна:

– Ние сме несъвършени човешки същества, борещи се да управляваме живота си възможно най-добре, но често не успяваме.

– Когато сме разсеяни или разочаровани, може да пропуснем да споделим добра дума или добро дело. Това недоглеждане наранява другите, но най-вече наранява нас самите, – забеляза Наско.

Динко добави:

– Днес нека забавим темпото и да бъдем нащрек за хора, които се нуждаят от усмивката ни, милите ни думи или ръката ни за помощ. Нека направим добротата център на отношенията си с другите. Те ще бъдат благословени, а и ние също.

– Запомнете следното: милите думи не струват нищо, но когато са изречени в точното време, могат да бъдат безценни, – изказа на един дъх дядо Матьо.