Всяка година на пролет хората затаяваха дъх и се взираха в покрива на една полусрутена къща и си казваха:

– Дали ще дойде и тази година?

Там точно под небето на самия покрив имаше щъркелово гнездо. Вярната Мина, чакаше своя Геро.

– Какво толкова сте се вторачили в това гнездо? – попита малкия Радой.

– Преди 15 години двойка щъркели си направиха там гнездо, – каза дядо Горан. – Всяка година Геро отлита на юг и оставя Мина в гнездото.

– Тя защо не отлита със него? – попита Радой.

– Поради травмата, която получи преди време от един ловец, – каза тъжно дядо Горан. – Така Мина бе прикована в гнездото и чака Геро, докато преминат есента и зимата.

Геро се връщаше у дома всяка пролет и тук го очакваше не само Мина, но и всички хора от селото.

– Тази година Геро закъсня, – отбеляза Генади, който въпреки младостта си не бе останал равнодушен към съдбата на двойката щъркели.

– Малко ли път изминава и той, – въздъхна дядо Горан. – Сигурно нещо го е задържало по пътя. Виж какво объркано време настана.

– Дядо, – задърпа го за ръкава Радой, – а когато е студено Мина какво яде? Кой се грижи за нея?

– Иван не я оставя без храна, – засмя се Дончо, – а като наближи да си идва Геро, двойна порция подготвя. Нали дълго е пътувал и той трябва да си хапне нещо.

– Какво толкова, двойка щъркели, – сбърчи нос Радой.

– Щъркелите обикновено не оставят дълго с един партньор, – обясни дядо Горан. – Ето защо историята на Мина и Геро е толкова специална. Между другото тази „брачна“ двойка има повече от 40 щъркелчета, за всичките тези изминали години.

– От верността и любовта на тези два щъркела, – усмихна се Дончо, – може да почерпи вдъхновение всяка влюбена двойка.

Апартамент в покрайнините на града. Стопанинът на този дом работеше до късно. Жена му по цял ден бе на крака, ходеше до магазина, переше, готвеше, чистеше или отиваше нанякъде.

В апартамента често оставаше сама шестгодишната Зоя. За това узнаха месната банда, която обикаляше домовете и ги ограбваше.

Така Минчо и Слави решиха да ограбят и този дом. Тъй като знаеха, че възрастни по това време ги няма, те се подготвиха зле за предстоящата акция.

Улучиха точно момента, когато жената излезе да пазарува в магазина. Преди да разбият вратата крадците, решиха да звъннат, просто за проверка.

От вътре се обади малко тънко гласче на дете:

– Кой е там?

– Пощальона е, някой от по-големите в къщи ли е? – попита Минчо.

– Не, няма ги. Тук сме само аз и Боби, – отговори съвсем спокойно Зоя.

– Ясно, – подсвирна Слави, – а на колко години сте с Боби?

– Аз съм на шест, а Боби скоро навърши три години.

Доволни престъпниците  се заеха с бравата на вратата. Минчо имаше доста „сръчни“ ръце. Той бързо приключи работата си с бравата и двамата крадците нахлуха в апартамента.

От тъмния коридор към Слави се насочи голямо туловище. Събори го на пода и го хвана със зъбите си за шията.

Слави замръзна в ужас. Едра немска овчарка бе повалила на пода партньора му и здраво, но не силно го бе захапала за врата.

Боби се оказа едро куче, за съществуването, на което крадците не знаеха.

Зоя извика на кучето:

– Охранявай!

И Боби легна в коридора, то вече бе обезвредило единият от неканените гости. Ако Минчо леко мръднеше, зъбите на кучето щяха да се впият във врата му. Слави стоеше като статуя. Той беше нито жив, нито мъртъв.

Така ги завари майката на Зоя. Тя бързо звънна в полицията.

Слави и Минчо от страх не смееха да мръднат, така останаха до идването на полицаите, които им сложиха белезници на ръцете и ги отведоха.

Още в Древния Египет е прието халката да се носи на безименния пръст. Днес в някои страни е прието брачната халка да се носи на лявата ръка, а в други на дясната. Но изборът не променя пръстта.

Защо точно на безименния?

Нека да приемем, че палците са родителите, показалците са братята и сестрите, средният пръст това сте вие, безименния е вашият партньор, а кутрето вашите деца.

Съберете двете си ръце и поставете съответните пръсти един срещу друг, както е показано на снимката.

Палците се раздалечават лесно. Родителите не винаги ще бъдат с вас.

Показалците също се отделят лесно. Братята и сестрите си имат свой живот.

Същото може да се каже и за кутретата. Децата ще порастат и ще напуснат родителите си.

Но безименните пръсти не се отварят, колкото и да се стараете. Това е така, защото съпрузите трябва да изживеят своя живот заедно.

Така всичко е поставено на мястото си. Обичайте и бъдете обичани!

Джон Д. Рокфелер е роден през 1839 г. Той е основал Standard Oil Company и е станал един от най-богатите хора в света. Той често е наричан „баща на нефтения свят“.

На 16 години Рокфелер започнал да работи като счетоводител в Hewitt & Tuttle.

На 20 години той вече е работел със свои бизнес партньор като трейдър. Продавайки сено, месо, зърно и други товари, компанията заработила 450 хиляди долара в края на първата година.

През 1863 г. Рокфелер е открил първият нефтопреработващ завод, който от 1868 г. е станал най-големият.

През 1870 г. магнатът създал известната компания Standard Oil, която веднага започнала да процъфтява.

Когато Рокфелер умира през 1937 г., нейните активи са в размер на 1,5 на сто от общото икономическо производство на Америка. Днес това щеше да бъде около 340 милиарда долара.

Санитарите се навеждаха и проверяваха телата. Мъртвите оставяха, а ранените прибираха. Теренът беше труден и трябваше внимателно да си пробират пътя.

Изведнъж Димитър забеляза на около 150 метра пред тях двама носачи да изплуват от мрака. След това изскочиха още двама и още двама. Димитър осъзна, че те бяха от страната на врага.

Мъжете от двете страни предпазливо се приближаваха едни към други.

„Внимавай, – каза си Димитър, – не се поддавай на емоциите си“.

Санитарят от противниковата армията вдигна ръка, посочи с пръст Димитър, а после в калта под краката си.

Човекът нямаше оръжие. Коленичи и подкани с жестове Димитър да се приближи. Румен разбра какво иска да им каже и  тръгна напред.

Когато Димитър приближи, той вече превързваше един от техните войници паднал в калта. Раненият беше в шок, цялото му тяло се тресеше.

Чуждият санитар бе повдигнал треперещия войник, а Румен го превързваше. Димитър и Румен сложиха внимателно ранения на носилката. Те бяха партньори по пренасянето на простреляните и им даваха първа помощ.

Преди да тръгне Димитър се взря във вражеския санитар, който го бе повикал. Той също го гледаше. Очите на непознатия бяха безизразни. Бе по-едър от Димитър и по-пълен, но изглеждаше на същата възраст.

Униформата му бе мръсна и оплескана с кал, също като униформите на Димитър и останалите.

Те не си казаха нищо. Стояха и мълчаливо се гледаха.

Димитър искаше да мрази този човек пред себе си, но изпита студенина. Студенина и омраза към войната.