Ченко беше получил инсулт. Премахнаха тръбата му за хранене и той ахна. Шокът му бързо се превърна в празненство. Премахването на тръбата за хранене означаваше по-добри дни напред за него и жена му Кремена.

Измина една година.

Кремена седеше в ъгъла сама, изтощена и уплашена.

– Ченко получи още един удар тази сутрин, – каза тя надошлия да ги види Митко. – Той е в интензивното отделение. Нещата не изглеждат добре.

По-късно следобед Митко се отби в интензивното отделение. Там му съобщиха за Ченко:

– Той почина.

Митко се чудеше:

– Какво да кажа на някой, който току що е загубил партньора си?

За щастие не трябваше да казва нищо.

Кремена го посрещна с думите:

– Знам, че мога да се изправя пред това. Бог е обещал винаги да бъде с мен. Той никога не ме е напускал. Дори смъртта не може да ме отдели от Исус.

Загубата на някого, когото обичаме, ни кара да изпитваме силна болка и да скърбим.

Гневът, самотата и объркването завладяват емоциите ни, но не могат да ни отделят от Божията любов.

Ние никога не сме сами.

В Исус вярващите преживяват изпълнението на Неговото Слово.

Можем да се изправим пред трагедия, загуба и скръб, но Бог обещава никога да не ни напуска.

Нищо не може да ни отдели от Светия Дух, Утешителя, Който идва, живее в нас и ни укрепява в нашите изпитания.

Смъртта, животът, настоящите обстоятелства, миналите неуспехи, несигурното бъдеще, дори ракът не могат да ни отделят от Христос.

Емил бе навел глава, той потърка носа си и заяви:

– Чувството за изоставеност е много често срещано в нашето общество днес.

– За това си има причина, – повдигна рамене Здравко.

– И каква е тя? – попита Емил.

– Въпреки всички технологии и научен прогрес, много хора отричат ​​съществуването на Бог, което води до чувство на самота, гняв и изоставяне. Ако не съм създаден от Бог с цел, тогава нашето съществуване е просто случаен резултат от сблъсък на молекули, – обясни Здравко.

– Да, съгласен съм, – потвърди Емил. – Това води до чувство на носене в безцелна вселена, чувство на изоставеност без чувство за принадлежност. С други думи казано, не съм нужен на никого.

– Един от най-големите ни страхове е загубата на дълбоко ценени взаимоотношения, – поклати глава Здравко. – Независимо дали чрез изоставяне, отхвърляне, смърт или развод, ние се страхуваме да загубим тези, за които държим. Дълбоко болезнени преживявания като тези могат сериозно да подкопаят чувството ни за самоуважение.

– Все повече хора виждат как съпругът/съпругата им ги изоставя, как сродната им душа намира друг партньор, как приятелите им „продължават напред“ или как се сблъскват със загубата на родители, – отбеляза Емил.

– Много бащи отказват да поемат отговорност за децата си и става все по-често срещано майките да правят същото, оставяйки децата си в сиропиталища или на грижите на други. Може да преживеем отхвърляне и когато не сме избрани за спортен отбор, пренебрегнати за повишение или отхвърлени за позиция на представител на компания, – допълни Здравко.

– Резултатът често е мъчителна емоционална болка и объркване, чувство на изоставяне, отхвърляне, неадекватност и/или убеждението, че сме направили нещо нередно. Чувстваме се безполезни и започваме да вярваме, че заслужаваме лошо отношение, – с болка сподели Емил.

– Не сме сами, когато изпитвам такива чувства, – каза Здравко. – Това много по-често се случва, отколкото можем да си помислим, но тези чувства не отразяват истината за това какво Бог мисли за нас.

Изоставянето не е края. То няма последната дума.

Има начини да се справим с болката.

Исус е отговорът и Той е вечен.

Симо навършваше четири години. За рождения си ден пожела:

– Искам хеликоптер с дистанционно.

Едва дочака денят, в който очакваше да получи мечтания подарък.

Когато му подадоха опакована кутия с красива панделка, Симо не даде да развържат подаръка, а бързо разкъса хартията и извади хеликоптера.

Опита се да го пусне да лети, но той падна на земята.

Разочарованието му бе голямо:

– Счупен е. Не работи.

– Не е счупен, – поясни баща му. – Трябва да му се сложи батерия.

– Не, счупен е, – настояваше Симо.

Колкото и да се опитваха да му обяснят, той не възприемаше. Само избута хеликоптера на страни и заяви категорично:

– Безполезен е.

И всичко това, защото не работеше, както е очаквал.

Колко често се държим като четиригодишни деца, вкопчвайки се в предварително замислените си идеи за това как трябва да се развият нещата?

Независимо дали става въпрос за кариерна възможност, партньор в живота, родителство или някакво друго ново начинание, не трябва да изоставяме надеждата, когато реалността се разминава с нашите желания.

Вместо това, трябва да се доверим на Бог. Той има изключителен план за нас, дори и да не го разбираме.

Не пропускай великолепните Му благословения само, защото не очакваш да дойдат по начина, по който идват.

Симо бе напълно сериозен, когато попита Таньо:

– Вие напълно ли се допълвате с жена си?

Въпросът му не бе изненада, очакваше се скоро да сключи брак с едно много красиво момиче.

– Завършеността идва само от Христос, – поклати глава Таньо. – Това, от което бракът наистина се нуждае, не е завършеност, а безкористност.

– Безкористност? – Симо тръсна глава неразбиращо.

– Спомням си времето, когато с жена ми тепърва се опознавахме, – започна да разказва Таньо. – Трябваше да купя билети за опера. Дори нямах представа, какво е това. Чувствах се като слон в порцеланов магазин.

Симо леко се усмихна, но не каза нищо.

– Същата вечер задавах твърде много въпроси, – продължи невъзмутимо Таньо.

– Искал си да я впечатлиш? – попита Симо.

– Не, – отрече Таньо, – по-скоро се опитвах да я опозная. Исках да науча какво обича, какво я стимулира да върви напред и какво е важно за нея.

– Интересно, – Симо наклони главата си на една страна.

– Това е безкористност в действие, – уточни Таньо. – Оттогава тя прави същото за мен. Разпитва ме за марки мотоциклети. Ходи с мен на състезания по мотоциклетизъм. Интересува се от конски сили, както и аз.

– Май трябва и аз да го приложа, – повдигна вежди Симо.

– Открих следното, – Таньо замълча за малко, а след това добави. – Бракът става по-силен, когато спрем да гледаме навътре и започнем да обръщаме поглед навън. Тогава се освобождаваме от „Какво печеля аз от това?“ и се съсредоточваме върху „От какво има нужда съпругът или съпругата ми?“.

Симо само тежко въздъхна.

– Не винаги е лесно, – засмя се Таньо, – но си заслужава.

На света трябва да гледаме като място, за което да питаме: „Къде мога да служа?“, а не „Какво мога да получа от него?“ Тогава ставаме по-съгласувани с Божието намерение, а семействата ни стават по-здрави и устойчиви.

Търсенето на това какво мога да направя, за да направя този брак по-пълноценен за моя партньор, има способността да даде невероятни плодове.

Слънцето отново се усили. Какво още можеше да изгори и изсуши?!

Васко пренебрегваше всяко време. Днес бе особено настроен да философства:

– Вместо да управляваме света, ние се чувстваме управлявани от него. И какво виждаме?

Присви очи и продължи разсъжденията си:

– Поквара, изригване и замърсяване. Нещо повече, мъж и жена не се държат като партньори, а като съперници.

Разроши с ръка косата си и добави нови въпроси:

– Какво е станало? Какво се е случило, за да бъде така?

В съзнанието му проблесна откровение по въпроса:

– Грехът надделя. Бунт вследствие на това, че един злодей влезе в градината и успя да убеди двойката, че тази градина не е подходяща за тях. И те поискаха да станат като Бог. Какво ли повече щяха да получат?

Васко поклати глава и попита:

– А нима Бог не знае кое е най-доброто за творението?

И той стигна до следното заключение:

– Бе спрян плана в Райската градина, но не бе отменен. Бог не изостави човека.