Милена приближи до отворената врата и видя Любо да гледа през прозореца с ръце в джобовете. Той я забеляза и се усмихна. Накани се да каже нещо, когато от двора долетя вик :

– Лапичка си дойде!

Малкият им син Тони влетя в стаята заедно с кучето. И двамата бяха щастливи. Лапичка задраска по роклята на Милена, а тя се наведе да я прегърне. Кучето облиза лицето ѝ и щастливо замаха с опашка.

– Истинско чудо!- възкликна Любо. – Тя си дойде.

– Не мога да повярвам, – през сълзи каза Милена.

– Бях на двора, когато я видях да се задава по улицата, – с голяма изкряща усмивка каза Тони.

Кучето заподскача около тях с необичайно за него енергия.Тони му подвикна. Двамата се хвърлиха един към друг и се затъркаляха по пода, докато накрая се проснаха изтощени на килима.

– Къде ли е била? – засмя се Милена.

– Кой знае, – поклати глава Любо. – Явно се е наситила на приключения. Май доста неща са минали през главата ѝ.

Във въздуха летеше козина. Езикът ѝ се беше провесил от устата. Очите ѝ блестяха. Лапичка беше отново сред семейството, което я обичаше. Познати миризми и усмихнати лица.

Лапичка беше доста отслабнала и по нея имаше сплъстени топчета козина. Цялата бе проскубана и мръсна. Приличаше на свободно животно без господар.

– И все пак се върна у дома – каз Милена.

– Обичаш ни, нали?- каза закачливо на кучето Любо и потърка коремчето му с ръка, а Лапичка затвори очи в блаженство. – Прощаваме ти, лудетино!

В отговор Лапичка излая радостно.

Съвременните хора по природа са скептици. Това се е случило, може би, защото са раснали, чели, слушали и гледали фантастични теории и предположения,а после забелязали, че животът е малко по-инакъв.
Чудовища не съществуват, както и Дадо Мраз, Снежанка, Баба Яга и т.н., но това не означава, че не могат да съществуват подобни същества.
Съществува мнение, че образа на Кракена е вдъхновен от среща с огромен калмар. Но колкото и огромен да е такъв калмар, той не може да разкъса лодка.
Скоро в Южния океан е забелязан колосален калмар. Смята се, че дължината на тялото му достига 14 метра, а очите и човката надминава тези на гигантски калмар.
За разлика от другите калмари, крайниците му са покрити с остри куки, които са сгънати навътре, а някои завършват и с три нокътя. А тези атрибути могат наистина да причинят значителни щети.

Тази изложба бе неочаквано събитие в града. Хората прекрачили прага ѝ излизаха зашеметени, но това не пречеше на множество любопитни да се тълпят на касата за билети.

Днес нямаха никакви ангажименти и Ангел покани Катя да отидат на тази нова чудесия за града им, за която се разказваха невероятни неща. Той просто ѝ каза:

– Не вярвам на всичките тези приказки, какво ли не съчиняват и измислят хората.

– Особено ако не разбират нещо, всичко им се струва чудато и невъзможно, – засмя се Катя.

Решиха и отидоха. Купиха си билети и влязоха.

Катя се загледа в един от експонатите и замръзна от ужас. Тя се смая от чудовищната трансформация, която бяха претърпели автоматите.

– Когато бях малка, баща ми ме заведе да ви Писарят, – каза Катя като се посъвзе малко.

– А оня, – почеса се по главата Ангел, – създаден от прочутия  швейцарски часовникар Жаке Дро.

– Да, същият, – потвърди Катя. – Той е конструирал механизирани кукли, за да подпомогне продажбата си на часовници.

– Знаеш ли, че някои разглеждат тези устройатва, като най-стари образци на компютри? – каза Ангел. – Писарът е най-сложният автомат, завършен през 1772 и се е състоял от 6 хиляди части.

– Още си спомням онова елегантно облечено дете, – почти притвори очи Катя, – което имаше големи бузи и печално лице. Седеше на един чин. Топеше перото си в мастилница и го плъзгаше по лист хартия,

– И аз съм го виждал, – каза Ангел,- Момчето изписваше всяка буква спокойно. Спираше да пише и се вглеждаше в пространството, сякаш очакваше нов прилив на вдъхновение.

– Знаеш ли, – започна малко плахо Катя, – унесеният му поглед силно ме изплаши?! Тогава си помислих: „Какви ли чудовищни мисли би могло да има това странно същество?“

– Но това е била само една кукла, – възрази Ангел.

– Не можех да се отърся от тревожното усещане, – потрепера Катя, – дори когато баща ми, ме заведе зад механизма и ми показа мрежата от мотовилки и колелца. Там имаше и ръчки, които при въртенето си предизвикваха тази пародия на живот.

– Е, сега поне можеш да видиш, как в хода на времето онова безобидно дете се е превърнало в изполинска фигура, – засмя се Ангел.

Катя разглеждаше внимателно фигирата, като се мъчеше да се пребори със страха си.

– Виж, – каза Ангел, – за разлика от Пиер Жаке Дро, този изобретател явно не е имал за цел да възпроизведе формите на човешко същество, задоволил се е само с наподобяване на двунога фигура.

Експонатът беше съставен от свързани железни пластинки. За глава му служеше тежък цилиндеичен къс, подобен на камбана. В него бяха пробити два квадратни отвора за очи и един по-тънък, приличащ на отвор за пощенска кутия, навярно сложен за уста.

Фигурите се задвижваха от обслужващият персонал, ако някой поискаше това. За Катя това бяха гора от чудовища, напуснали света на приказките. Тя дръпна Ангел за ръка и двамата излязоха на чист въздух.

Слънцето грееше приветливо и се мъчеше да разсее тягостното впечатление, което автоматите бяха оставили у Катя и Ангел.

– Технология без красота, – каза мрачно Катя.

– Е, все пак те не са художници и скулптури, – опита се да я успокои Ангел. – Те са изобретатели. Но и в изкуството имата такива чудати и неприемливи форми, нали?

Катя се засмя накак вяло, тя бе романтично момиче и почитател на красотата.

Всеки народ има свои правила за поведение. Тяхната задача е да обезпечи хармония във взаимоотношенията с хората. Човек, който не съблюдава правилата за приличие, буди недоумение и неприязън.
В Норвегия и Япония доскоро не бе прието да се отстъпва масто на по-възрастни хора или инвалиди в обществения транспорт. Смятало се е, че отстъпвайки мястото си, вие го унижавата и с високомерие се отнасяте към неговата немощ.
В САЩ жената сама плаща за себе си в ресторант. Тя смята унизително някой да плати за нея. Ако някой мъж направи това, все едно подчертава нейната финансова несъстоятелност. А ако се опитате там да помогнете на някоя жена, да ѝ донесете нещо или да отворите врата пред нея, се смята, че демонстрирате пред нея превъзходството си. А ако направите на американка комплимент, тя може да ви обвини в сексуален тормоз …..
В много страни инвалиди се отказват от помощ, не искайки да се чувстват „хора от втора класа“.
В европейските страни е прието, когато се ходи на гости да се носи вино, плодове или сладки. А в Китай поднасянето на цветя на домакинята, даже за рождения ѝ ден, се смята за неприлично. Там смятат, че този, който подарява цветята, счита дома за грозен, лишен от красота и за това носи украса за него.
В Норвегия трябва да се внимава с изказването на комплименти – това се смята за грубо ласкателство. По тази причина там не трябва да се хвали ученик пред целия клас.
В Корея при среща с дама се изказват странни „любезности“ от рода на: „Днес изглеждате много уморена“, „Имате гръгове под очите, вероятно бъбреците ви не са наред“ …. С това се дава да се разбере, че жената трябва да изглежда слаба и болна, та мъжът да има желание да я защити и подържа във всеки момент.

Стояха пред нея и я оглеждаха. Нищо не подсказваше, че това може да се движи, още по-малко да те пренесе в някое друго измерение.

– Приятелят ми се качи на това чудо, натисна лоста и се изпари пред очите ми. Скоро машината се върна сама, но приятелят ми го нямаше, само парцали от дрехите му, опръскани с кръв, бяха останали на седалката, – каза Давидов, възрастен човек, с побелели коси и немощни крака.

– И повече не видяхте приятеля си? – попита плахо Лили, момиче с рижа коса и много лунички около носа.

– Не! – отговори Давидов.

Възцари се гробно мълчание.

Днес тя с двамата си приятели Андрей и Христо, посетиха загадъчния мъж, който живееше в една изоставена къща на тяхната улица. Дворът пред къщата беше обрасъл с треволяк и бурени, дори пътеката, водеща до входната вратата бе покрита с буйна и висока трева.

– А вие след това имахте ли смелост да я изпробвате? – набра смелост да се обади Христо.

– Да, – каза смутено мъжът, – но на малки разстояния, не повече от 4-5 години назад в миналото и 3-4 напред в бъдещето. Боях се от последствията, които можеха да доведат това мое пътуване във времето. Не ми липсва приключенски дух, но всичко това ми идваше много. Бях решил да я унищожа.

– Да я унищожите? – извика Андрей. – Защо?

– Видях какво се случи с моя приятел….

– Но причината за неговото изчезване може да е нещастен случай, – прекъсна го Христо.

– А защо не я покажете на другите хора? – попита Лили.

– Ако можехме да пътуваме назад  в миналото си и да поправяме грешките си, това няма ли да ни направи по-безотговорни? – възрастният човек се задъха.

– Но ако тази машина се употребява само за добри дела, защо трябва да се унищожава? – обади се Андрей.

– Ами ако се подам на изкушението, не само да се върна в миналото да поправя грешката си, но и да си отмъстя на някого, – примижа от ужас Лили.

– Или да отидеш в бъдещето и да откраднеш някое изобретение, за да подобриш настоящето, – засмя се Христо.

– Но ние не знаем за добро или зло ще я използват хората, – тъжно каза Андрей.

– Както виждате тази машина се е превърнало в доста тежко бреме за мен, – каза с дълбока въздишка Давидов.

Младежите прекрасно разбираха, че използването на такава машина е свързано с голяма отговорност, но съвсем не искаха тя да бъде унищожена.

– Но ако с нея може да се спаси човешки живот …., – каза Лили.

– Е, – усмихна е Давидов, – може би тогава ще се наложи да се използва.

Скоро щеше да се стъмни и младежите си тръгнаха. В сърцата им горяха какви ли не планове, за изследвания, проучвания, спасяване на хора, …. Те не знаеха, че това е първата им и последна среща с Давидов.

Скоро се чу, че някой е намерил възрастния човек мъртъв пред дома му. Казаха, че е получил инфаркт. На погребението му нямаше хора, защото той не дружеше и не контактуваше с никого, но Лили, Христо и Андрей придружиха ковчега до гробищата.

Два дена след погребението, младежите решиха да посетят изоставената къща. Изкачиха се по скърцащите стъпала и погледнаха в ъгъла, но той беше празен. Машината беше изчезнала.