Студ и сняг. Изведнъж тишината бе нарушена от воя на полицейски коли, които се движеха по улицата. Изглежда някого търсеха.

Вероника се готвеше за сън. Когато мина край прозореца ѝ се стори, че в гаража свети. Това бе необичайно. Сърцето ѝ силно заби.

Тя погледна още веднъж внимателно през прозореца. Сега бе напълно убедена, че вижда мъж наметнат с плащ.

– Ако греша, ще изпадна в глупаво положение, – каза си Вероника. – Но той е там, аз го виждам.

И хукна към спалнята на родителите си.

– Мамо, – прошепна тихо Вероника, за да не събуди баща си, – Мисля, че в гаража има някой. Ела и сама се убеди.

Майка ѝ погледна през прозореца и се съгласи с дъщеря си.

– Сега какво ще правим? – попита Вероника. – Ще будим татко или ще викаме полицията?

– По-добре е да събудим баща ти, – каза майка ѝ.

– Татко, – приближи се Вероника до спящия си баща, – в гаража има някой.

Баща ѝ скочи веднага и веднага погледна през прозореца.

– Къде казахте, че виждате този човек? – попита бащата. – Доколкото се сещам от тази страна на гаража има храст.

– Това не е храст, – извика Вероника. – Ето, той си обърна главата и ни погледна.

Без да каже нищо, бащата взе фенера и излезе.

– Татко, пази се! – извика след него Вероника много притеснена.

Майката и дъщерята не откъснаха поглед от гаража. А фигурата изобщо не се помръдваше.

След няколко минути бащата се върна и постави фенера на мястото му.

– Е! – примряла попита Вероника.

– Обикновен храст, – каза бащата.

Вероника беше шокирана:

– Каква глупост щях да направя! Бях готова да звънна в полицията.

– Да, но това беше много страшен храст, – усмихна се баща ѝ.

„Той не ми се скара, а аз го събудих, – отбеляза Вероника. – Дори в усмивката му нямаше осъждение“.

Не става ли така и с нас в живота? Когато нещо ни заплаши, веднага тичаме при Отец и искаме едва ли не цяла армия ангели да ни пазят.

Но „може ли някой към вашите грижи да прибави още малко в живота ви“?

Кварталът бе малък, почти на края на града. В него имаше извор с чиста и много приятна за пиене вода. Много често хората идваха тук и си наливаха вода от него.

Юлиян и Явор бяха подкарали количка с пластмасови празни бутилки точно към извора. Трябваше да попълнят запасите на семействата си от бистрата изворна вода. Те разговаряха и се смееха.

Когато стигнаха до мястото, Юлиян отбеляза:

– Виж, тече си равномерно. Дали някога изтича по-малко или повече от него?

– Дядо говореше, – каза Явор, – че водите в реката  могат да се разгневят и да излязат от руслото ѝ, но този извор изненадващо не променя силата си. Ако през лятото има суша, той не пресъхва. Постоянен е, надежден и неизчерпаем.

– Колко жалко, че много хора могат да бъдат щастливи само при благоприятни външни обстоятелства, – като че ли привидно смени темата Юлиян. – Докато всичко в живота им е наред, те са доволни. Когато се разболеят, разделят се с любим или се сблъскат с хиляди неочаквани притеснения и неприятности, щастието им изчезва.

– Какво имаш предвид, като казваш това? – попита Явор.

Юлиян мълчаливо посочи с ръка извора, а след това добави:

– Такова е сърцето на мира, за което всички жадуваме. Този мир, който Исус обеща на всички, които Му се доверят.

– „Водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот“ и „Моя мир ви давам. Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“, –  цитира Явор Библията.

– Ако сме дошли до неизчерпаемият източник Христос, идваме ли всеки ден при Него? – попита Юлиян и погледна предизвикателно приятелят си.

Бистрата вода пълнеше бутилките, а момчетата мълчаха и размишляваха.

Любен имаше добри доходи. Той бе типичен бизнесмен. Имаше жена и две деца.

Един ден получи инфаркт. Пристигна линейка и го откара в болницата. Известно време прекара в интензивното отделение, след което бе настанен в стая за двама.

Болницата бе много добра. Тя бе оборудвана с най-новите технологии. Над всяко легло имаше панел със звънец за повикване на медицинската сестра. Това бе най-малкото. Имаше множество електронни апарати за изследване. Някои от операциите се правеха чрез робот. Много бяха въведенията в крак с новите технологии.

На втората нощ съседът на Любен от стаята го прехвърлиха в реанимацията, поради влошаване на състоянието му. Любен остана сам. Сънят избяга от него.

Късно през нощта, легнал на гръб, Любен усети как от пръстите на краката и ръцете му започна да пълзи към цялото тяло студ. Той се уплаши и няколко пъти натисна звънеца над главата си, но никой не дойде.

– Къде е тази медицинска сестра? – ядоса се Любен. – Сигурно е отишла някъде или е заспала.

А студът се издигаше все по-високо и по-високо, приближавайки сърцето.

– Когато този студ достигне до сърцето ми, аз ще умра, – уплашено изстена Любен.

Бизнесът му заемаше, цялото време. Той вярваше само на ръцете си и това, което може да направи с тях. Когато му говориха за Бог, той само махаше с ръка:

– Бог, църква не ме занимавайте с глупости.

Студът продължаваше да пълзи. Положението се влошаваше. Той зашепна отчаяно:

– Няма ли кой да ми помогне? …… – внезапно го осени спасителна мисъл, – ….само Той може…..

Изведнъж Любен извика:

– Господи, спаси ме!

Студът в тялото му спря и замря, а след това започна бавно да отстъпва.

Скоро Любен бе изписан от болницата.

И познайте, кое бе първото място, което посети?

Разбира се, че е църквата. Там той застана на колене и благодари горещо на Господа за своето изцерение.

Денят предпазливо пристъпяше в тихата утрин. Хората уморени от веселбата от предния ден и нощта, още се излежаваха в креватите си, не желаейки да вършат каквото и да е.

Но за Митко това не важеше. Той бързо се измъкна от леглото, облече се, обу се и тръгна към вратата. Бързаше, защото имаше среща с приятели, а вече закъсняваше.

Когато Митко влезе в малката зала, момчетата  бяха там. Те се шегуваха и разказваха кой как е прекарал празника.

Димо се изправи и каза:

– Приятели нека да започнем. Вчера празнувахме Рождество Христова. Но днес искам да се спрем на нещо много известно, на което почти не обръщаме внимания. Спомняте ли си какво казаха ангелите на овчарите в звездната нощ?

– „Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът, ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли“, – бързо каза Минчо.

– Забелязахте ли началото на известието? Какво се казва там? – попита Димо.

– „Благовестявам ви голяма радост“, – обади се Станко.

– А какво всъщност означава радост? – отново попита Димо.

Момчетата се замислиха сериозно. Те знаеха, че тази радост е резултат присъствието на Господа, но от тях се искаше да кажат какво те разбират под радост.

Първи започна Радой:

– Радостта се изявява от хора, които се радват, че си успял в нещо.

– Радостта е мирът, който преминава всякакво разбиране, – добави Атанас.

– Радостта е знанието, че нищо не може да ни отдели от Божията любов, – плесна с ръка върху коляното си Станимир.

– Радостта върви по вода, – този отговор бе съпроводен със смях, но Венелин смело продължи. – Ако не вярвате питайте Петър?

– Радостта превръща водата във вино и нахранва хиляди с обяда на едно великодушно момче, – стеснително се размърда Камен на стола.

– Радостта е с размерите на синапово семе, – каза Тодор.

– Радостта са децата, големи и малки, – усмихна се Явор.

– Радостта е бебе, когато човек е на 90 години, – вметна Минчо.

– Радостта е поток в пустинята и път в пусто и безводно място, – намеси се и Делян.

– Радостта е девствено момиче, което казва на ангела: „Да ми бъде според словото ти“, – каза Митко.

– Чудесни предложения, – одобрително кимна с глава Димо. – На мен не ми остава нищо друго освен да прибавя и моето мнение.

Всички момчета вторачиха погледите си в Димо.

– За мен радостта е Неговото чудотворно, неугасимо присъствие в живота на всеки от нас.

Йосиф бе майстор дърводелец със златни ръце. Хората не само от Назарет, но и от околните селища го познаваха.

Една сутрин Йосиф натовари магарето си с багаж, а на гърба на животното посла меко. Излезе и Мария, съпругата на Йосиф. Тя бе бременна. Йосиф внимателно настани жена си да седне на магарето и тръгнаха.

Цяла седмица им отне докато стигнаха до Ерусалим, но това не бе края на пътешествието им.

Вечерта Йосиф сподели с Захари, у когото бяха отседнали:

– Сутринта ще трябва да продължим за Витлеем.

– Мария е бременна не рискуваш ли много, отново да тръгнеш на път? Тя е толкова уморена. – угрижено го погледна Захари. – Всичко може да се случи по пътя.

– Не за удоволствие съм тръгнал, – въздъхна тежко Йосиф. – Императорът е решил да преброи поданиците си, издал е указ за това. Всеки трябва да бъде отбелязан в книгата за преброяването в родния си град, а аз съм от Витлеем.

– Внимавай и се грижи за Мария, – посъветва го Захари, преди да тръгнат.

Йосиф и Мария пристигнаха късно вечерта. Трябваше да пренощуват някъде. Йосиф почука на портата на хана.

– Няма места, – каза собственикът. – Много хора дойдоха днес в Давидовия град.

– Уморени сме от дългото пътуване, земляк, а и жена ми очаква дете, – в очите на Йосиф се четеше молба. – Тя не може да спи на открито.

Собственикът се почеса по тила.

– Приятел, попаднал си в най-голямата възможна навалица. Малоумен и смахнат е този император в Рим, дето не оставя жените спокойно да родят по домовете си. Дори не знам как да ти помогна. Във всеки двор във Витлеем е пълно с хора, едва ли някой ще те пусне. Но имам плевня в една пещера в планината. Добитъкът не е там, всички са на полето. Чисто е, а и извор има наблизо. Ако искаш, там можете да прекарате нощта.

Какво можеше да стори Йосиф? Натовари багажа и качи Мария на магарето. След това бавно тръгна към пещерата, към която го бе упътил ханджията.

През нощта Мария роди син.

Беше тиха звездна нощ. Овчарите се бяха сгушили край огъня. Животът им така неусетно се изнизваше, в непрекъснато безпокойство около непокорните или болни овце.

Изведнъж ангел от Господа застана пред тях, и Господната слава ги осия. Те се уплашиха много.
Но Божият пратеник им каза:

– Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът – ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли.

Внезапно заедно с ангела се появи множество небесно войнство, което хвалеше Бога, казвайки:

– Слава на Бога във висините и на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.

Щом ангелите си отидоха, овчарите си рекоха един на друг:

– Да отидем тогава във Витлеем и нека видим това, що е станало.

Те побързаха натам и намериха Мария, Йосиф, и Младенецът лежащ в яслите. И разказаха каквото им беше известено за това детенце.

Овчарите се върнаха, славещи и хвалещи Бога за всичко, що бяха чули и видели.

Мъдреци водени от звездата дойдоха до мястото, където беше детето. И като влязоха в пещерата, видяха детето с майка му Мария. Паднаха и Му се поклониха. Отвориха съкровищата си и Му принесоха дарове, – злато, ливан и смирна.

И понеже бяха предупредени от Бога насън да се не връщат при Ирод, те си отидоха през друг път в своята страна.

Славна надежда дойде в тази прекрасна нощ за нашият покварен и развратен свят: „Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото“.