Живко отсъстваше по няколко месеца от дома си. Той плаваше по море. Но когато се завърнеше бързаше да не пропусне време, за да разговаря със сина за всичко, което вълнуваше момчето.

– Всичко, от което се нуждаеш, за да бъдеш красив, успешен, невероятен, благословен, надежден, уважаван, почитан и щастлив, е вече в живота ти, – каза Живко на Иван.

– На мен съвсем не ми изглежда така, – възрази синът.

– Това е, защото се фокусираш върху грешните неща, – усмихна се Живко.

– Искам много неща, но или се провалят или изобщо не стават, – сподели Иван.

– Всяко нещо, родено преждевременно, крие риск от усложнения. Тези усложненията, с които си се сблъскал и които са те накарали да спреш да вярваш, са просто неща, които си направил твърде рано. Но това не означава, че не можеш да опиташ втори път.

– Възможно е да е така, – смънка Иван.

– Повярвай, че ако нямаш нещо, това е защото не си готов за него.

– Готов, какво толкова се иска? – сбърчи нос Иван.

– Бъди търпелив. След като стигнеш до това, което имаш в ума си, ще видиш, че има още работа за вършене. Тогава ще ти се прииска времето да се забави достатъчно дълго, за да се насладиш на това, което ще получиш.

– Татко, това е доста трудно, имам предвид изчакването.

– Намирай нещо красиво в живота всеки ден. Погледни отвъд неприятностите, болката, отхвърлянето и провалените мечти. Намери красотата в това да имаш още един ден, още един шанс.

– Понякога, някои хора ме връщат към това, което съм сбъркал в миналото, а това е болезнено за мен, – каза с огорчение Иван.

– Тогава организирай панихида за тези, които искат да те върнат в твоите грешки и лоши решения. Ако това е всичко, което избират да видят, тогава не трябва да им даваш достъп до благословенията, които идват в твоето бъдеще, – предложи Живко.

– Хората са лоши, – заяви Иван.

– Не е така, – не се съгласи бащата. – Те са съсипани. Но не е нужно да им позволяваш да съсипват и теб.

Магда бе скоро родила. Щяха да я изписват.

Очакваше цветя, а защо не и изненада!?

Но съпругът ѝ я срещна с горчиво признание:

– Трябва да се разделим. Аз обичам друга жена.

Тя бе травмирана дотолкова, че не можеше да се радва на малката си дъщеря.

Обляна в сълзи, я завари приятелката ѝ Надя.

– Аз бях неговата избраница. .Изрекохме обети. Щяхме да отгледаме деца, а по-късно да имаме внуци. Казахме си, че няма да се развеждаме, както е станало в нашите семейства. Е, сега вече няма да остареем заедно, – каза тя на приятелката си

Надя я слушаше съчувствено. Накрая тя я погледна и каза:

– Маги, ти искаше така да изглежда така животът ти, но е време да предадеш всичко на Бог и Той да ти даде нова представа за бъдещето ти.

– Права си, – съгласи се Магдалена, – наистина плача за живота, който си бях представяла. Ето какво става, когато мечтите ни и очакванията ни са разбити от житейски разочарования.

– Разбери, – усмихна се Надя, – най-добрата визия за живота ни е тази на Бог. Ако Му предадем напълно живота си, Той може да направи несравнимо повече отколкото искаме, мислим или да си представяме.

И двете се прегърнаха.

Гласът на лекторът се лееше леко и докосваше не без основание слушателите си:

– Едновременно с освобождаването на физическо пространство в дома си, ще освободи „по-голям обхват за ума“, ще усъвършенствате предназначението на дома си, и ще осигурите „простор за душата си“.

Славена и Михаела слушаха внимателно.

– За това обмислете следните предимства, – продължаваше лекторът. – С по-малко вещи домът ви става приятно място, където бихте искали, да се приберете. Той би бил по-спокоен и не толкова стресиращ. Истинско място за почивка. Малкото предмети не ще отвличат вниманието ви и ще можете да се съсредоточите на хората около вас и каквото правите, ще го извършвате с радост. Домът ви ще стане уютен и спокоен, приятен за тези, които влизат в него.

– Прав е, – отбеляза Михаела.

– И аз бих искала да има такъв дом, – въздъхна замечтано Славена.

– За това трябва да изхвърлиш някои неща, – мушна я в ребрата с лакът Михаела.

А лекторът продължаваше:

– ….. така ще намалите разходите. Ще купувате по-малко неща и ще изразходвате много по-малко за ремонт и поддръжка. Ще имате повече пари, които можете да оползотворите за други цели.

– Това за парите е интересно, – повдигна вежди Михаела.

– Освен това ще изразходвате по-малко време и енергия за почистване и грижи за вещите си. Ще можете да посветите повече време на мечтите си и плановете за бъдещето си, а това несъмнено ще промени живота ви, – заключи лекторът.

След лекцията двете приятелки дълго коментираха чутото.

– Домът е сигурно убежище, – отбеляза Славена. – Той е като пристанище, от което тръгваме, когато сме готови отново да се впуснете в откритото море на живота.

– И двете предимства на прибирането и излизането са важни, но второто ме вълнува повече, – поклати глава Михаела. – Не знам как е при теб, но винаги ще избирам значимостта пред вещите. Искам повече да допринасям, отколкото да консумирам.

– Виж, – отбеляза Славена, – когато създаваме повече пространство около себе си, неизбежно създаваме и повече такова в себе си, откъдето можем да помагаме и служим на другите.

Михаела се съгласи с нея:

– Наличието на спокойното място за почивка ни дава възможност да обичаме другите много повече.

Спас ентусиазирано размахваше ръце, говорейки на група младежи:

– …. Силата в нашият живот, която води до благословение, е пряко пропорционална на степента, за която сме готови да умрем …

– Да умра, – повтори като ехо Владимир. – За какво да умирам?

– За волята, – започна да изброява Цеко, – целите, мечтите, правата си.

– Това имаше предвид Исус, когато предизвика учениците Си: „Ако някой иска да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва“, – наблегна Спас.

– Ау, не бях се замислял върху това, – възкликна Пешо.

Спас направи следната забележка:

– Преди да се захванете много за кръста, не забравяйте, че след него идват възкресението и силата, славата и короната.

– Да, но Исус се съсредоточи върху радостта от изобилните благословения, – отбеляза Веско. – И то докато претърпя кръста, като презираше срама му, и седна отдясно на Божия престол.

– Тъй като Исус желаеше да умре, – поясни Спас, – Той беше благословен от Бог с позиция на сила и власт от дясната Му страна.

Младежите мълчаха, но размишляваха върху чутото.

Накрая Спас се засмя и каза:

– Давам ви домашна работа ….

Чу се лек ропот, но лекторът продължи:

– Помислете всеки сам за себе си: Ако благословението е пряко пропорционално на желанието да умреш за себе си, колко благословен си?

В семейството на Мони буквално закъсаха. Парите не стигаха.

Мони трябваше да поеме своя дял от това трудно положение. Намери си работа и започна.

Той работи три години, преди да продължи образованието си.

На работното си място Мони често си мечтаеше:

– И като завърша, ще постъпя в колеж. Ще запиша право, ще работя това, което ми харесва и ще подпомагам семейството си.

Уви, събитията за него не се развиха така, както очакваше.

Работата му в книжарницата, където бе почнал работа, често го обезкуражаваше.

Беше му тъжно:

– Нима ще се разделя с мечтите и надеждите си?

Мони искаше това, което научаваше в работата си, да може да използва в живота си.

Не бе се отказал от мисълта да подпомага семейството си, но сега се появи и друга нужда и той трябваше да се включи.

– Ще помогна на брат ми да учи, – решително каза Мони на себе си.

Един ден Божият Дух проговори в сърцето му:

– Да служиш на Бога е дар, който ти предоставя специална възможност.

От тогава Мони започна да благодари на Господа за всеки предоставен му удобен случай.

Той осъзнаваше, че не случайно е почнал работа именно в тази книжарница. Там Мони служеше на Бога.