Денят обещаваше да е хубав, но Веско бе притеснен. Крачеше нервно в градинката пред църквата и от време на време размахваше ръце.

Видя го стария Добри, който бе постоянно в храма и все нещо вършеше, подреждаше или разговаряше с хората, които минаваха оттам.

– Веско какво те измъчва? – попита той младежа.

Веско сподели проблемите си.

Добри го изслуша, погледна го изпитателно и го запита:

– Ти молили се по този проблем? Потърси ли Божието ръководство, поиска ли Неговата помощ?

Веско наведе глава и призна:

– Не съм сигурен, че вече молитвата може да промени нещата.

– Какво, мислиш, че Бог не те чува? – Добри се напрегна.

– Погледни света, – махна с ръка Веско. – Мъчиш се, молиш се и какво?

– Ти служиш в тази църква, но със собствени сили, – укори го нежно Добри. – Така отхвърляш Бога и Неговата помощ.

– Но …, – възрази Веско и спря.

– Мнозина Го отхвърлят днес, – въздъхна Добри. – Те се мъчат да изградят живота си върху собствени схеми и мечти. Но Господ е нашата сила и защита. Той единствено осигурява единственото правилно подреждане на всичко, което християните се стремят да постигнат за Него.

Веско вдигна глава и се усмихна, а след това добави:

– Да, Той е крайъгълния камък на плановете ми и всичко, което върша.

Слънцето се показа зад облака и огря всичко наоколо.

Тя беше малка звезда, но мечтаеше да помага на хората. Когато чу желанието ѝ, майка ѝ се скара:

– Ти не бива изобщо да се доближаваш до Земята. Огънят ти ще я изпепели.

– Но аз искам да помогна на хората, – противопоставяше се звездичката.

– Е, – примирено въздъхна майка ѝ, – Можеш да им подариш малка искрица, която да възпламени огън в сърцата им.

И звездичката постъпи точно така.

Нейната искра достигна до Земята и запали огън в сърцата на хората.

Людете изправиха глави. Очите им засияха. И те започнаха нещо ново, което не бяха правели преди.

– Ще напишем поезия изпълнена с любов и нежност, – казаха едни.

– Ще издигнем великолепни сгради, – добавяха други.

А трети обещаваха:

– Ще засадим безплодната пустиня.

Мечтите им нямаха чет.

Измина цяла година.

Звездичката забеляза, че много малко от хората се заловиха истински да претворят мечтите си. Повечето от тях забравиха за тях.

Неудовлетвореността се загнезди в сърцето на звездичката.

Един ден тя изплака мъката и болката си пред майка си:

– Запалих милиони сърца, но повечето угаснаха. Навярно искрата ми е била слаба.

– Не тъгувай, – каза майка ѝ. – Ти можеш да запалиш хиляди сърца, но всяко от тях трябва да се постарае само да поддържа този огън.

Един от утешителите на Йов казва: „Но човек се ражда за печал, както искрите, за да хвъркат високо“. И това е вярно. Никога не съм срещала някой, който да не изпитва страдание по един или друг начин.

Нашето щастие помръква пред страхове, болести, разбити отношения и мечти, които разрушават нашия душевен мир.

Но едно от най-важните обещания на Отец е, че всичко това няма да бъде на небето, където „и смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка; първото премина“.

Това е истинската небесна действителност, реалността на вечната любов между Господ Христос и Неговата Църква. Той ще бъде Агнето, седящо на трона, и ще води вярващите към източниците на жива вода.

Ако имаме силно доверие в такова бъдеще, нищо на земята не може да ни изплаши. След всички изпитания раят ни чака и това е идеалната страна на нашите мечти.

Затова християнинът никога не трябва да се поддава на страх, отчаяние и униние. Очаква ни небесната реалност!

Майкъл Джевис се гордеел  със спортния си автомобил Toyota MR2 MK1. Това била колата на мечтите му.

Въпреки това, поради определени обстоятелства, той трябвало да е раздели с любимото си транспортно средство. Всички негови близки забелязали, как Майкъл тъгувал поради тази загуба.

64 годишният Джевис загубил дар слово, когато синът му, който тайно търсел същата кола, я докарал пред дома на баща си и му връчил ключовете за нея.

Те бяха заможни хора. Основната им радост бе осемгодишният им син. Той бе красиво русо момче, с очи като небето. Казваше се Стоян, но му викаха Таньо.

Веднъж Симеон Давидов им дойде на гости. Таньо веднага се появи пред него меч на кръста, шлем на главата и пистолет в ръката.

Симеон го взе на колените си и го попита:

– Какъв искаш да станеш като пораснеш?

– Аз ще бъда Валтер, – каза момчето.

– А кой е този Валтер? – попита госта.

Момчето изтича до библиотеката, извади една книга в зелена подвързия и я подаде на Симеон.

На обложката на книгата бе изобразен главатар на банда. Изглежда той се казваше Валтер, а книгата разказваше за неговите разбойнически набези.

„От какво се вдъхновява това момче?!“ – помисли си Симеон.
А майката на момчето го гледаше с умиление и му се усмихваше. Тя бе горда с войнствения вид на сина си.

Изминаха двадесет години и малкото момче осъществи своите мечти. Дали се е усмихнала тогава майка му?

И самият Симеон бе отбелязал пред родителите на малкото момче:

– Четенето на лоши книги и гледането на безнравствени филми ще доведат до лоши последствия в живота на вашия син.

Бащата на Таньо се бе усмихнал снизходително:

– Та той е още дете. Какви последствия?

– Ако синът ви не чете е лошо, но ако книгите, които чете и филмите, които гледа, не му показват добър пример, е още по лошо. Каквото допуснете да стигне до детското сърце, такова ще покълне в него и ще даде съответен плод. Затова внимавайте какво допускате до сина си!