Крум плесна със ръце:

– Знаеш ли, Петре, че гробището е едно от най-богатите места на земята.

Приятелят му го изгледа недоумяващо.

– Говоря за специален тип гробище, – поясни Крум. – Там където са погребани книги, които никога не са били написани, песни, които изобщо не са се пели, изобретения, които не са били създадени и мечти, които не са оживели.

– Трагедия е, – сбърчи нос Петър, – че страхът, отлагането и съмнението държат тези подаръци заключени.

Крум въздъхна:

– Спомнян си преди време имах идея за проект, но си мислех, че сега не е подходящия момент.

– Аз бях подбуден да напиша една книга, – тъжно поклати глава Петър, – но някой ми каза да я сложа на рафта. Минаха месеци и прочетох произведението на някой, който бе написал нещо подобно. Тогава осъзнах, че съм заровил подаръка си в колебание.

– Неизползваните подаръци не избледняват, – усмихна се с тъга Крум, – те преминават просто към някой друг, който е готов да изпълни Божията воля.

– Бог не ни е дал дарове, за да се презапасяваме, а да може светът да бъде благословен чрез нас, – с болка констатира Петър.

Не чакайте! Започнете да пишете, да пеете, да изграждате и да водите това, което Бог е сложил в ръцете ви.

Единственото по-лошо от провала е да оставиш тази земя пълна с неизползван потенциал.

Петя отскоро бе станала майка. Животът ѝ се промени.

– Мечтите ми? – въздъхна един ден тя. – Сякаш са оставени са на рафта, забравени под

голям слой прах.

Приятелката ѝ Соня реши да я успокои:

– Може би по-късно.

– Или никога, – тъжно се усмихна Петя.

– Не бъди такава песимистка, – укори я Габи, – Бог не е забравил, какво е вложил в теб. Той ти е дал дете, цел и креативност.

– Мога ли да бъда едновременно майка и да мечтая? – попита отчаяно Петя.

– Мечтите ти не са заплаха за майчинството ти, те са отражение на пълният ти замисъл, – отговори Габи.

– Мечтай отново. Дори да е по- бавно, – насърчи я Соня. – Сега мечтите ти могат да изглеждат различно, но желанието в сърцето ти все още има значение.

Петя прибра ръцете си пред гърдите и се помоли:

– Господи, благодаря за мечтите, които Си вложил в мен. Покажи ми как да мечтая с Теб.

Колата на Калоян заседна в кална локва. Той много пъти завъртя колелетата ѝ, опитвайки да се измъкне, но дупката стана още по-дълбока.

– Кой може да я бутне? – замисли се Калоян. – Дори няколко души да се опитат, няма да успеят да я помръднат. Те е прекалено тежка. За вдигането ѝ да не говорим.

Калоян въздъхна дълбоко и набра на телефона си номера на Пътна помощ.

– Заседна съм в една дълбока дупка, ще дойте те ли да ме извадите? – попита Калоян.

След като обясни къде се намира, служителите от Пътна помощ му обещаха:

– След половин час сме при вас.

Дойде един камион. Закачи колата и я измъкна.

Нашите мечти, видения и задачи са колата, а Светият Дух е пътната помощ.

Получихме Божия Дух, за да можем да знаем всичко, което Бог ни е дал.

Колата е заседнала и е твърде тежка, за да бъде вдигната или издърпана от което и да е човешко същество. Мечтите, виденията и задачите в живота ни са твърде тежки, за да бъдат вдигнати или бутнати от един човек. Те трябва да бъдат извадени от сила, по-голяма от човешката.

Когато призоваваме Светия Дух вътре в нас, силата му идва и ни издърпва от трудните и дълбоките места в живота ни.

Петър и Даниела катастрофираха. На тях им се размина, но почина пет годишната им дъщеря, която пътуваше с тях в колата.

Мъката, болката и чувството за вина можеше всецяло да ги погълне.

Техни приятели се стараеха да ги утешават и насърчават, но загубата бе необратима.

Димо наскоро бе загубил сина си също в автомобилна катастрофа.

Той видя опечалените лица на Петър и Даниела, приближи се към тях и каза:

– Бъдещето с дъщеря ви, ще бъде много по-велико от миналото с нея.

Това даде сила на опечалените родители.

Смъртта сякаш отнема всичко.

Те няма да видят как дъщеря им тръгва на училище, постъпва в университет, жени се и има деца.

Всичките им мечти бяха погребани, но на небето те ще се сбъднат, защото Бог е обещал „възстановяване на всички неща“.

Нека това обещание ви промени относно униние, скръб и раздяла.

Студът си е студ, но когато си край печката, можеш да се събереш с приятели и да разговаряш с тях.

Така направи и Гошо. Приятелите му Мартин, Сашо и Добри не чакаха повторна покана.

– Сърцето не изразява само чувства, – започна Сашо.

– То е място на искрени надежди и любов, – добави Добри.

– Да, но днешното общество определя най-силните ни чувства като „истинското ни Аз“ и отгоре на всичко настоява да ги ги изразяваме, – опонира Гошо.

– Но нашите желания могат да ни хванат в капан, – отбеляза Мартин. – Съвременният потребителски манталитет създава желание за трупане на материални блага, които според света ни осигурят статус и идентичност.

– Днес лошо се възпитават децата, – намекна Добри. – те желаят одобрение и любов, а им се подхвърлят технически чудеса и така се злоупотребява с тях.

– А някои от тях по примера на родителите си, стават работохолици, – вметна Сашо.

– Проблемът на работохолика например не е в това, че обичаме работата твърде много, – подчерта дебело Добри, – а че обичаме Бога твърде малко в сравнение с кариерата си. Това, което праведните желаят, е самият Бог, да видят лицето Му. Единствено ако търсим връзката си с Бога и копнеем за Него, другите ни мечти и интереси няма да ни хванат в капана.

– Само ако обичаме Бог повече от всичко, правилно ще приемаме и всичко останало, – заключи Мартин.

Нощта бе заела мястото си, а приятелите не бяха усетили това.

Разделиха се и си обещаха утре, да се съберат у Мартин.