След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

Сава беше добър майстор. Дали поради тази причина го избраха за  председател на земеделската взаимоспомагателна каса, така и сам не разбра.

На учредителното събрание присъстваха около 150 души. И когато стана дума, кой да бъде председател, всички бяха единодушни:

– Сава Михайлов.

Уж всички бяха съгласни, но само 47 от присъстващите се записаха. за членове.

Някой отстрани мърмореха:

– Да видим какво ще излезе от тая работа, па тогава ще се запишем.

Други сякаш бяха готови, но гаранцията им се стори много голяма.

Тогава Сава каза на въздържалите се:

– Според член 16… от търговския закон, се изисква гаранция, за да се узакони кооперацията.

А Димчо Секулов, който бе избран за заместник председател уточни:

– Нашата кооперация ще бъде зависима от Земеделската банка в града. От там ще ни се казва, колко заем можем да отпускаме на членовете си през годината. А този заем ще се отпуска срещу наличието на петстотин лева гаранция, нива или добитък.

– Абе, много пара е това бе хора, – извика Доньо Сирака.

– Много били, – развика се Цачо Чулака,  – а по-добре ли е да вземаме заем от Цоко кръчмаря с лихва двадесет на сто, а друго е да ти дава кооперацията само с шест на сто.

Петко не се стърпя и се обади:

– Лихварите са кожодери, само с кооперацията ще ги възпрем и укротим.

Горе долу кооперацията тръгна.

Още първата година Земеделската банка им разреши да отпускат на членовете си до 20 хиляди лева. А за третата година, обещаваха и по 200 хиляди.

Срещу това право кооперацията разполагаше с няколко магазина, изкупуваше излишъците на селяните. А от няколко месеца от млякото, което събираха правеха сирене и кашкавал, които се търсеха не само в селото, но и много по-надалече.

Постепенно в кооперацията влязоха повече хора. Всеки член имаше по хиляда и петстотин дялов капитал, макар че беше внесъл имущество за 800 лева.

Едни вземаха заем да си засадят лозе, други да си купят добитък, трети да си направят къща или за да доплатят таксата на ученик в града

Извън взаимоспомагателната каса оставаха още много хора. Те бяха предимно бедни селяни. Такива бяха Рангел и Вичо. По-големият брат Рангел искаше да се отдели от по-малкия, за това обичаше да се шегува:

– И аз, и Вичо нямаме. Две няманета са прекалено много. Ще ги разделим, та дано намалеят.

Дочу Върбан Сиромаха, че се продава къщата Михо Брадваря. Михо живееше сам, но наскоро почина, а децата му се запиляха някъде по градовете.

Обикаляше Върбан, оглеждаше я и си мечтаеше да я купи, но джобовете му бяха празни.

Една вечер както седеше в кръчмата, Върбан сподели мечтата си с гостилничаря:

– В горната махала се продава къщата на Михо с двора, тъкмо за сиромах човек като мен. Но искат хиляда лева. А толкова ми се иска и аз да си имам дом.

Гостилничаря Свилен го изслуша и му каза:

– Слушай Върбане, утре се събира управителния съвет на кооперацията. Намини там, могат нещо да измислят и за теб.

– Щом казва, бай Свилене, ще намина.

– Там хората не са прости, – Свилен потупа по свойски Върбан по рамото. – Ако не друго, то съвет могат да ти дадат.

Върбан стана и като унесе си тръгна.

– Кой знае, може и да ми помогнат, – каза си Върбан.

След това бедният човек се плесна по коляното и извика:

– Ако подадат една ръка, здраво ще работя и няма да се посрамя….

В края на ливадата пръв излезе Калчо. Той заби косата си в земята. След него бяха Пламен и Станко. Първан остави косата си легнала. Баща му като видя това му извика:

– Първане, края на косата не е заострен от липса на работа.

– Ох, забравих – и Първан изправи косата си до останалите.

– Който се пореже на коса или сърп, лошо му се пише, – въздъхна дълбоко Калчо. – Такава рана е дълбока и трудно зараства.

Към косачите приближи елегантно облечен мъж.

– Бог да ви помага, – поздрави ги Гроздан, изтупан в костюм и риза с отворена яка.

– Дал Бог добро, – отвърнаха косачите.

– Като идвах насам, – засмя се Гроздан, – жените ми рекоха, че нямате коса за мен.

– Ето вземи моята, – подаде косата си Пламен.

– Само, че косата  си иска и майстора, – подметна Калчо.

– Я да опитам, – закани се Гроздан.

Той взе косата и отиде до неокосеното. Замахна, но откос не се получи. Гроздан изненадано погледна косата в ръцете си.

– Със сила не става, – бащински го потупа по рамото Калчо. – Не замахвай, а натискай петата на косата, тревата е слаба долу, при корена. Удариш ли нагоре, тя се съпротивлява.

– Разбрах! – засрамено наведе глава Гроздан.  – Дори и да имахте излишна коса, нямаше да мога да ви помогна. Калчо е прав, косата си иска майстора.

Мъжете съчувствено се засмяха. Градското си градско, липсват му умения и опит.

– Тревата още не е нацъфтяла, а вие я косите, – поиска да се покаже за знаещ Гроздан.

– Трева се коси малко преди да цъфне, – реагира Калчо. – Бащата на Пламен ни извеждаше като малки по това време на ливадата. Късаше избуялата трева, мачкаше я, миришеше я, дъвчеше я и накрая казваше: „Утре ще косим. Цъфне  ли, соковете се губят, стеблата стават груби, губи се приятни дъх на сеното и животните не искат да го ядат“.

– Следователно и за коситбата, човек трябва да ума усет, кога да я започне, – замислено каза Гроздан.

– За коситба, жътва, копане, ….. трябва да знаеш точно кога са необходими, – допълни Станко.

– Ако си навлязъл навътре в стопанската работа, ти знаеш вече какво иска тя, – намеси се Калчо.

– Практиката на какво ли не ни учи, – каза философски Гроздан. – Някога обработвали кожите с дъбители, по-късно с дъб, смърч, върба, смрадлика, а сега вече химията си казва думата там.

Мъжете вдигнаха рамене, нали Гроздан се изучи в града, той по ги знае тези неща. След това отново хванаха косите и започнаха пак да повалят избуялата трева.

Стигнал пред вратата на чичо си, Петър хвана халката ѝ, бутна я и я отвори съвсем безшумно. Щом влезе веднага забеляза две жени да белосват с вар стената на къщата, а чичо си да ограждаше с парапет преддверието.

– О, Петре, добре ни дошъл, – обади се леля му Гаца.

– Да ти дадем и на тебе четка, та да се включиш в белосването, – закачи го Ценка.

Тя бе няколко години по-малка от него, но щом го видеше поруменяваше и все го закачаше или се шегуваше с него.

– Става, – веднага се отзова Петър.

Но чичо му Калин като го видя, извика:

– Петре, ела при мен. Остави жените да си гледат тяхната. Ела да кажеш харесва ли ти моята работа и да ми помогнеш малко. То човек и на чаша вино не сяда сам, че на работа ли?

– Хубаво е, – каза Петър след като приближи и огледа недовършения парапет. – Още от пръв поглед се вижда, че табиетлия човек го е правил.

– Подай ми сега онези две дъски, – засмя се на похвалата Калин, – а аз ще прикрепям подредените.

Като се хвана на работа при чичо си, Петър изведнъж живна и се вживя в майсторлъка на чичо си. Той забеляза, че дъските на парапета не се ковяха, а се нанизваха една до друга в жлебовете на две надлъжни греди, едната свободна отгоре, а другата закрепена отдолу.

– Чичо, ти май не признаваш пироните?

– Чамът, Петре, не ги понася. Старата ви къща, в която сега живеете е правена без пирони. Където трябвали такива, майсторите са пробивали дупки и забивали в тях клинове. Дървото е добър другар на човека. То излъчва топлина, а желязото е студено. Дървото едва понася желязото, което го сече, дяла, бичи и рендосва. Старите майстори са усещали какво им казва дървото и са го тачели…..

Петър слушаше думите на чичо си, подаваше му дъските и размишляваше за мъдростта и опита на старите майсторите, които са черпели знания от непреходното.

 

Повечето от училищата не могат да се похвалят с оригинален дизайн. Техните еднотипни стени са доста скучни и неинтересни за учениците.

Едно училище в Париж за цял месец се е превърнало в празник на изкуството и творчеството.

Майстори на графита били поканени на организиран фестивал и получили пълна свобода на действие. Тяхното въображение, щедро се изляло върху стените, подовете и таваните на сградата.

Освен това, известно време училището било открито за широк кръг публика. Така всеки желаещ е могъл да се наслади на прекрасните шедьоври на съвременното изкуство.

За съжаление, стените на училището ще бъдат покрити за малко време с тези странни рисунки. Художниците били предупредени, че техните произведения скоро ще бъдат заличени, тъй като се предвиждал ремонт на училището.

Майсторите на графите не се обезкуражили от това и се отнесли към въпроса философски. Те извикали фотографи, за да запечатат тази красота.

Така любители на графитното изкуство, могат да се насладят за много по-дълго време на шедьоврите, които за много кратко време просъществували.