Гено доста често гостуваше в дома на Данчето и Гошо. Тази дружба бе останала от преди, когато работеха заедно. Гено се разболя и напусна завода, но след това те  често се виждаха..

Тази вечер Гено бе донесъл поредната си изненада – голяма кутия шоколадови бонбони с фъстъци и трилитрова бутилка  безалкохолно.

Мартин и Дани, синовете на Данчето и Гошо,  веднага нахълтваха в стаята, щом Гено прекрачеше прага на дома им.

– Помниш ли тази песен, – обърна се Гено към Гошо и  затананика носово. – „Животът не се мери с годините, а с дирята оставена след нас“.

– Така беше, – въздъхна Гошо. – Бяхме изпълнени с ентусиазъм и прекрасни мечти. „Ако искаш да светиш на другите, сам трябва да гориш“.

– Рембранд, – засмя се Гено. – Умен е бил този холандски художник.

– Като си помисля, – каза Гошо, – как пълнихме главите си с разни мъдрости, а днес младите ……

Гено изгледа Мартин и Дани и заключи закачливо:

– Нови времена, нови нрави ….. Нали така юнаци?

Мартин се изчерви и каза:

– Има неща, които не искаме, но те сами ни се натрапват в живота.

– Какво имаш в предвид? – не го остави Гено.

– Например, отношенията между младите, – преодолял стеснението си Мартин и продължи. – Едно време момчетата са обикаляли по седянки, край кладенците и чешмите, за да получат някоя мила усмивка от момичето, което са харесали. Сега нещата са много по-прости, без много въздишки и куп остарели начинания, които увеличават мъката, а не радостите.

Усмивка заигра по лицето на госта. Явно не отхвърляше казаното от младия човек, но искаше да подтикне Мартин към размисъл за корените на промените във взаимоотношенията на младите и за това попита:

– Не забелязваш ли, че днешните опростени „ухажвания“ и съкратените „любовни игри“ водят до мъка след женитбата? Разделят се без да са създали семейство и дом. На това ли викате вие младите „модерна“ любов?

Дани не се стърпя и се намеси:

– И все пак това е напредък в сравнение с насилването да вземеш този или тази, защото така щяло да се уголеми нечие богатство. Никой не се е съобразявал тогава с чувствата на младите.

– Съгласен съм, че някога родителите са гледали с пресметливо око, съобразявали са се с икономическата изгода, – поклати глава Гено. – Нали богатството е било гаранция за щастието на двамата млади. Вие одобрявате ли подобно отношение към любовта?

– Не, в никакъв случай, – бързо реагира Мартин.

– Добре де, сега не е ли същото? – отправи предизвикателството си към момчетата Гено.- Женитба от пръв поглед, не съм против това. Само, че погледа не е отправен към момичето, а към това: маркови дрехи и обувки ли носи, парфюмът вносен ли е, ….. Всичко това разкрива какви са възможностите на родителите на потенциалната кандидатка. Нима днес младия човек не се съобразява с това, дали бащата на момичето не е бизнесмен или банкер? Ами момичето? Погледа ѝ е насочен не към интелектуалните възможности на момчето, дори не и към външния му вид, а към дебелината на портфейла му или каква кола кара.

– Сърцето и чувствата имат друго измерение, – намеси се Гошо. – Очите не гледат по-далече от притежаваните предмети и банкноти. Вещоманията и любовта към парите убиват искрените чувства.

– Ние сме виновни, че не насочваме децата си към истинските ценности, – обади се Данчето. – Децата ни са свикнали да получават всичко сдъвкано, наготово.

– Мъчим се някак да оправим нещата, но правим всичко сухо, шаблонно, без мотивация за младите. Въвеждаме схеми, които те не приемат, – с болка заключи Гено.

Мартин и Дани наведоха глави и се замислиха. До сега смятаха, че родителите им нарочно ги спъват и ограничават, но разговорът тази вечер ги накара да се замислят по-сериозно върху нещата.

Автобусът щеше да пристигне скоро. Стамат нервно пристъпяше от крак на крак. Секундите му се струваха минути, а минутите часове. През целия ден беше напрегнат, но сега бе доволен, че всичко беше приключило.

Когато пристигна автобусът настани измореното си тяло на първата му се изпречила свободна седалка. До него бе седнала жена. Той се вгледа по внимателно в нея, стори му е доста позната.

Притвори очи и едва не подскочи, това бе първата му ученическа любов. Невероятно….. бяха минали толкова години от тогава.

Състарената преждевременно жена по едва забележими признаци напомняше на стройната и пъргава девойка, която познаваше.

Много отдавна не беше я виждал, но изминалото време беше преобразило и двамата. Някаква невидима стена се бе издигнала помежду им. Това не беше омраза. Някога се бяха раздели като приятели, без оскърбителни думи.

Стамат упорито се стараеше да прогони миналото, но то като вихрушка нахълтваше и изгонваше всичко друго от главата му. Предишните хубави и мили черти, се настаниха на това сбръчкано, бледо и погрозняло до неузнаваемост лице. Спомени нахлуха като буен поток …….

От тъмните ѝ гъсти плитки, които достигаха чак до кръста, не бе останало нищо. На тяхно място се белееше късо подстригана коса. Беше облечена в поизносена рокля, без украшения.

Жената бе леко прегърбена и неспокойно движеше ръцете си, като ги мачкаше една в друга. Пръстите ѝ бяха загубили предишните меки линии. Те бяха леко изкривени и изгърбени, сякаш някой ги бе удрял с камък.

Ах, очите ѝ черни и игриви, с топъл блясък, които караха Стамат да примира едно време от вълнение и копнеж, сега бяха почти сухи, притиснати от бръчки, с почти угаснали зеници.

Всичко това беше толкова внезапно и странно, че Стамат се чувстваше като хипнотизиран. Два образа се преплитаха непрекъснато – някогашното весело момиче и съсухрената жена днес, а между тях стоеше времето, което ги правеше чужди и непознати.

Унесен в спомени за онези весели и радостни младежки дни, Стамат не забеляза кога бе слязла жената. Той дори не бе успял да размени и дума с нея. Тя навярно не бе го познала, иначе не би го подминала.

Той още дълго седеше на седалката опиянен от спомените нахлули в съзнанието му.

Въпреки всичко Стамат бе благодарен за тези мигове, които го бяха върнали назад и за малко го бяха направили по-млад.

Някои неща неизбежно ни се случват. В живота ни има мъка, объркване, дни, в които се чувстваме безполезни и ненужни.

Има моменти, които остават с нас задълго. Те ни нараняват, но не трябва да им позволяваме да определят нашата съдба.

Ако вие позволите на всяко лошо събитие да променя мнението ви за вас, вашият свят ще стане негативен.

Можете пропускайте възможността, да се убедите, че сте твърде глупави, защото не сте получили повишение преди пет години.

Ще изпуснете любовта, защото ще сметнете, че сте били недостатъчно добър за своята бивша приятелка. Вие не можете да повярвате, че някой може да ви каже, че сте прекрасни.

Ако не позволите на себе се да преминете покрай събития, думи и чувства от миналото, които са ви разтревожили, то винаги ще гледате на бъдещето през призмата на съжалението, вината и ще продължавате отново и отново да преживявате случилото се и да „се храните“ от него.

Бог е източникът на живота. Той е нашият Небесен Баща и очаква от нас пълно послушание и любов. Тъй като сме негови деца, Той се стреми да общува с нас.

Бог тъгува за Своите деца, кото са Го оставили. Той с трепет очаква тяхното завръщане в Бащиния дом.

В цялата Библия виждаме как Бог търпеливо и настойчиво търси заблудилите се и упорити хора, които са родени, за да станат Негови синове и дъщери, но са пренебрегнали това велико предназначение.

От Битие до Откровение Бог постоянно говори на хората:“ Върнете се при Мене, и Аз ще се върна при вас“.

Колкото и да сме отпаднали от Бога, Той все пак ни обича и иска завинаги да се завърнем в Бащиния дом.

Нощта крачеше с бавни крачки, а мантията ѝ се разтилаше над всичко живо. Ставри гледаше притеснено Добромир.

– Вземи се в ръце, Добромире! – гласът на Ставри звучеше наставнически.

– Лесно ти е да го кажеш, – изпъшка Добромир. – Но при моето нещастие …..

– Нещастие ли? А какво значи да бъдеш щастлив? – подскочи Ставри, а после продължи по-спокойно. – Виждал съм бедни хора, но силни по дух. Нямат нищо, но са доволни. Щастието не е благоденствие, много пари и слава. То е доброта, любов, трудолюбие, телесно и душевно здраве. Твоята грешка може да стане съдбоносна, ако продължаваш да стоиш и чакаш. Бог ще ти прости, ако си усърден в любовта към другите.

– Тогава какво е нещастието според тебе? – с полуусмивка попита Добромир.

– Нещастието, – започна Ставри, – е преди всичко да обичаш  само себе си, да празнословиш, да злословиш, да завиждаш, да бъдеш насилник. Чуждия хляб също е нещастие.

– И какво да правя според теб? – безпомощно вдигна рамене Добромир.

– В момента се чувстваш безсилен да се справиш с нещата, а това не е нещастие. Сега е удобния момент да се бориш и да запазиш достойството си.

Очите на Добромир се насълзиха.

– В света няма ред, – каза Добромир. – Няма какво да обедини нещата. Ти говориш за щастие и нещастие, а какво е добро и какво зло? Защо една баба се мъчи на 70-80 години, а дете умира, без да е познало живота?

– Това само Бог знае, – кротко каза Ставри.

– Не, тук нещо не е наред, – изрази бурно несъгласието Добромир. – Всичко е смесено, а ние търсим равновесие, единство на душите, като в песен. Но всичко е ад. Защо ни е толкова трудно да го признаем?

– Добромире, плашиш ме! Любовта не е ад. – извика Ставри.

– А какво е тогава?

– Необикновено щастие!

Когатото видя присмехулния поглед на Добромир, Ставри добави:

– Говоря за любовта към жената, майката, Бога, ….

– И добротата ли? Несъпротивлението на злото?

– Това, което за мен е добро, – започна да обяснява Ставри, – за теб може да се окаже зло. Например, ти обичаш да пиеш вино и това ти доставя удоволствие, но на мен от виното ми става зле. В света, човеците гледат различно на злото и доброто.

– Е, какво излиза, че няма една истина? Истина, която е валидна за всички?

– Истината е една, тя идва от Бога, – каза Ставри. – Добре ще направиш, ако се молиш по-често, по-усърдно и с чисто сърце. Евангелието на любовта, което Христос възвести, ще победи. В това не бива да се съмняваш.