Днес едни са цинично безгрижни, а други яростно обвиняващи. За много хора няма значение каква е властта и от кого ще се упражнява тя.

В кръчмата обикновено  беше шумно, но днес само една – две маси бяха заети.

Бай Матьо, отскоро си бе оправил положението. Причисляваха го към „много имащите“. Днес той седеше на една маса с Трифон и  двамата бистриха политиката.

– Държавата ни ей тъй ще си погине, – отбеляза загрижено бай Матьо.

– Като свърши голяма работа, – с безразличие откликна Трифон, – Какво толкова? Който и да дойде и на него ще плащам данъците си.

– Знаеш ли приказката за кьоравия стопанин? – тупна с длан по коляното си бай Матьо и се засмя.

– Не се сещам за тая, – почеса се по главата Трифон. – Я ми я кажи.

Бай Матьо се настани по-удобно на стола и започна да разказва:

– Един човек кьорав с едното око си закупил нива. Отишъл да я види. Турил ръце на кръста и попитал нивата: „Познаваш ли кой е сега господарят ти?“ “ Как да го не зная? – отговорила нивата. – Ти си 120-я стопанин и отгоре на всичко си с едно око“.

– Е, нищо не разбрах, – повдигна рамене и изкриви устата си Трифон.

– Ти си млад човек, – започна да го наставлява бай Матьо, – учи се да слушаш и разумяваш.

– Добре де, какво искаш да ми кажеш? – попита Трифон.

– Земята господар няма, – наблегна бай Матьо. – Днес е моя, утре може да е и твоя. Та, който я притежава, той взима всичко от нея.

– Е, па …., – Трифон нахлупи каскета си и стана да си върви.

“ Такъв ли е народът ни? – помисли си бай Матьо като гледаше след младия мъж, който напускаше кръчмата. – Нима трябва да се примирява с всичко, което дойде на главата му. Ей го, на тоя изобщо му не пука, кой ще го ограбва и изтребва“.

Владо бе добър градинар. Той обичаше много цветята и полагаше големи грижи за тях. Затова в градината му няма да видиш нито един омърлушен или увехнал цвят. Красота и невероятен аромат присъстват сред цветята му постоянно.

Един ден Данчо, един от най-добрите му приятели, го попита:

– На какво повече би се ядосал: на плевелите в нивата или на вредното растение в лехите на любимите ти цветя?

– Очевидно, бих гледал накриво неканеният гост в лехата, защото той задушава цветята и унищожава делото на ръцете ми, – бързо отговори Владо.

– По същият начин, но много повече Бог ненавижда греха в живота на християнина, – поклати глава Данчо.

– Разбирам Го напълно, та нали ние сме Неговото лозе, – добави Владо. – Той ни е помогнал да се отърсим от всичко лошо и ни е дал възможност и средства да се стремим към добро.

– Най-прекрасното от всичко това е, – щастлива усмивка заля лицето на Данчо, – че Господ ни обича с вечна любов и ни смята за праведни поради вярата ни в Христос и Неговото дело на кръста.

– Не ми се иска, – тихо каза Владо, – плевелите, появили се в резултат от греха в живота ми, да задушават Неговото славно присъствие и сила.

– За това по-добре е, всеки ден да Го питаме какво трябва да отстраним от битието си, за да остане у нас това, което е чисто, свято и праведно.

Стоян имаше малка градина, но редовно се трудеше в нея, не щадеше силите си. Затова всяка есен събираше богата реколта.

Той продаваше на пазара репички, зеле, боб, краставици, грах, марули, …. и с това някак оправяше сметките си.

Един ден, когато плевеше морковите, от тях изскочи заек. Беглецът не прецени правилно посоката, удари се в близкото дърво и падна мъртъв в основата му.

– Ето, това се казва късмет, – зарадва се Стоян. – Ще има месо и кожа, без да съм влагал някакъв труд. Ще изям месото, а кожата ще продам.

Стоян забрави за бурените, които плевеше и хукна на пазара да продаде заешката кожа.

На сутринта той пак отиде в малката си градина, но не да плеви, копае и полива, а да чака появата на нов заек. До вечерта стоя там, но нищо не се появи.

Заряза Стоян градината си, не я обработваше и поливаше вече. Цялата обрасна с бурени и плевели.

А какво правеше Стоян? Стоеше от сутрин до вечер при дървото и дебнеше за зайци, но те вече не идваха в градината му.

Дойде есента и съседите прибраха богата реколта. Стоян постоя малко, погледа, па накрая взе та оскуба бурените и копривата, които му бяха стигнали до кръста.

– Не е честно, – мърмореше недоволно Стоян, – Бог изпрати сполука на комшиите, а мен ме прескочи.

Стоян не бе разбрал едно, че който не работи, успехът го не спохожда.

Отново обвинения, а мислите у Явор препускаха бясно:

„Те искат да ме повалят, желаят да опетнят името ми. Усещам заговор против мен. Заливат ме съблазнително звучащи изкушения. О, плътта ми се проваля, а душата ми крещи за отмъщение“.

Явор стенеше и плачеше. Чувстваше, че е попаднал в един голям капан, от който няма излизане.

Съзнанието му долови тих глас. Той се огледа, но в стаята нямаше никой.

Тогава по-ясно чу:

– Не се страхувай! Довери ми се! Аз Съм винаги близо до теб.

– Кой си ти? – попита Явор.

– Дойдох да те освободя от ненужните ти страхове. Потънал си в грижи, но не се бой.

– Но кой си ти? – повтори въпроса си Явор.

– Пострадах много и бях разпнат на кръста, за да ти дам живот и да увенчая главата ти с корона.

– Господи, – извика Явор и падна на колене.

Той вече не се съмняваше, защото напълно съзнаваше кой му говори.

– Боже, в тежките си преживявания и вълнения полагам надеждата си в Теб. Ти си по-велик от всичките ми врагове. С това, което се сблъсквам, не е по-силно от Теб. Само Ти можеш да бъдеш здравата опора под краката ми. Дай ми мир в присъствието на тези, които ме заплашват и неправомерно се нахвърлят върху мен. Защити ме.

Явор се успокои и намери отдих в Божите ръце.

Група отегчени младежи седяха на масата. Погледите им блуждаеха в пространството. Певецът в заведението сякаш усетил настроението на младите хора тихо припяваше:

– Имам празнота дълбоко в себе си ….

Една от девойките в групата въздъхна тежко:

– Имам чувството, че липсва парче от душата ми.

Приятелката ѝ добави:

– Празнина, дълбока празнина.

Тези младежи се бяха опитвали по всякакъв начин да запълнят този недостиг в душата си, но ….

– Опитах се да спечеля много пари, – омърлушено се обади Крум, – но това вече не ме задоволява.

– Знаете ли, – шеговито подметна Спас, – един древен философ е казал: „Милионите не винаги могат да дадат на човек това, от което наистина се нуждае той в живота си“.

– Опитайте тогава с наркотици, алкохол или секс, – предложи Дамян.

– О, – възкликна раздразнена Виолета, – тези неща дават моментно удовлетворение, но след това отново се чувстваш празен.

– Други опитват да задоволят нуждите си като работят тежка работа, слушат музика, тренират или търсят успех в някаква изява, – примирено отбеляза Дамян.

– В тези неща няма нищо лошо, – намръщи се Теодора, – но те не задоволяват напълно човешкото същество.

– Дори най-близките човешки взаимоотношения, колкото и прекрасни да са те, сами по себе си не удовлетворяват тази „празнота дълбоко вътре в нас“, – добави Виолета.

Цялата компания седеше на масата без някакъв признак на радост и оживление. Атмосферата около тях бе тежка и непоносима.

Внезапно те видяха Павел да приближава към тях. Дори не бяха забелязали кога е влязъл в заведението. Той погледна угрижените и апатичните физиономии на групата и понеже беше чул част от разговора им весело каза:

– Нищо няма да запълни тази празнина освен връзката ни с Бога, за която ние сме били създадени.

Младежите го погледнаха изненадано, а той продължи:

– Причината за тази празнота е, че сме обърнали гръб на нашия Създател. Исус е единственият, който може да задоволи най-дълбокия ни глад, защото той е този, който прави възможно връзката ни с Бога да бъде възстановена.

В повечето от погледите на групата се прокрадваше някаква надежда.

– Само във връзка с нашият Създател, ние откриваме истинското значение и цел на нашия живот, – каза пламенно Павел.

– Какво да правим тогава? – попита смутен Стоян.

– Ако сме честни, ще трябва да признаем, че всички правим неща, за които знаем, че са грешни. – И Павел изгледа компанията. – Само чрез Исусовата смърт на кръста можем да бъдем опростени и връзката ни с Бога да бъде възстановена. Затова покайте се и намерете мир с Господа.