След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

54 годишната бразилка Сандра Набуко по чудо оживяла, след като на главата ѝ паднал таралеж.

Незнайно как животното се оказало на телефонните жици, а след това паднало на главата на жената, оставайки в кожата на жертвата си около 200 игли.

Жената изпитала силен шок и я откарали в болницата.

Сандра признала, че първоначално е почувствала падане на тежък предмет върху главата си, а след това осъзнала, че по нея се сипят игли.

– Болката беше ужасна, но аз съм силен човек. Ако на моето място беше старец или дете, те нямаше да оцелеят, – заявила Сандра пред медиите.

Според лекарите, травмите, които таралежът е нанесъл на жената не са опасни. Те обещали на бразилката, съвсем скоро да изчезнат следите от иглите.

Камен приличаше на натежало буре. Снегът под мечешките му стъпки скриптеше.

Брат му Радой бе негова пълна противоположност. Мязаше на окастрен дъб. Той бе пристегнал цървулите си, в които бе прибрал опримчените си навуща със засукани в тях шаячни гащи. Когато минаваше през снега, сякаш прекосяваше река.

– Бате, – каза Радой, – този сняг ще даде сила на лозята. Хайде да удвоим родитбата, като ги отрежем на три четири очи.

– Не бива да ги пришпорваме, – Камен потупа по рамото брат си. – В противен случай през следващата година ще искат да си починат. Помниш ли какво ни казваше дядо Лозан? Лозето е като добиче, човек не трябва да му дава зор. Всичко трябва да е с мярка, да има за теб и за продан.

– Май, че си прав, – съгласи се Радой. – Ето ябълката айвания дето расте на двора е от семка и расте на воля, но една година ако даде плод, на другата може и да няма.

– Това дърво само се нагажда, – поясни Камен. – Тъй едно време са се приспособявали дивите лози в гората. Растение ли е или животно, оставено само на себе си, подивява. Добрия стопанин знае какво да окастри или прибави към него, за да го опитоми. За всичко трябва да има мярка.

Днес бе празника на лозаря. Празник, който не се тачеше другаде така. Камен от време на време потупваше с извития си нож широките си гащи. Радой пък преместваше своя малък сърп от ръка на ръка, като наместваше презрамките на тежката си чанта.

Двамата братя вървяха и мълчаха.

Камен машинално поглаждаше мустаците си, а Радой обираше от голобрадото си лице зиморничавия хлад. И двамата с нетърпение очакваха веселбата на площада, където въпреки студа щяха да се вият буйни хора.

Кучето Лана  отлично знае, какво е да си бездомно животно. Тя до скоро се шляеше  по улиците на града, без да знае какво ще яде и къде ще се подслони.

На Лана и провървя. Намери си любяща стопанка и уютен дом. Но веднъж жената, която я бе приютила забеляза нещо странно в поведението на кучето си. То постоянно изкарваше одеялото си на улицата.

Стопанката на Лана я проследи и бе поразена от видяното. Лана си имаше бездомна приятелката заради, която всяка вечер изнасяше одеялото, за да може приятелката ѝ да поспи на меко и топло място.

Жената не се скара на кучето си за неговото своеволие. Дори започна да оставя храна и на другото куче, но за сега не можеше да го примами. Тя все още се надява, че ще може да спечели доверието на бездомното куче и ще му намери добри стопани.

Предстоеше ново пътешествие. Затова семейство Григорови старателно се подготвяха за него.

– Нека да си вземем екипировката за къмпинг, – предложи Димитър, главата на семейството.

– Това е хубава идея – подкрепи баща си Иглика, – ще си намираме хубави места сред природата, преди да настъпи нощта.

– А ще има ли хубава храна? – попита малкия Сашо, като премлясна с уста, предвкусвайки нещо много вкусно.

– Ти все за храна си мислиш, – присмя му се Иглика.

– Не се карайте, – скастри ги Милена, тяхната майка, която още в зародиша успяваше да потуши всяка кавга, стига да бе наблизо. –  Ще има храна и палатка, всичко необходимо за приятното ни прекарване сред природата.

Пътешествието започна доста възторжено. Децата не знаеха накъде вече да гледат. Всичко наоколо ги очароваше. Възторга им не стихваше, докато коментираха видяното.

Увлякоха се повече от необходимото и скоро се стъмни. Намирането на подходящо място за къмпинг сега бе по-трудно, поради липса на слънчева светлина.

Накрая решиха:

– Ще се настаним тук, – каза Димитър, – а сутринта ще си изберем по-хубаво място.

– Тъмнината не ни предлага по-добър избор, – съгласи се Милена и се зае с подготовката на храната.

Останалите се заеха да подготвят местата за нощувка. Легнаха малко след това и понеже бяха много изморени, бързо заспаха.

На сутринта Сашо още сънен се развика:

– Погледнете, тук има следи на някакво животно.

Димитър приближи и внимателно разгледа отпечатъците върху мократа пръст.

– Това са вълчи следи, – констатира той.

– Ако знаехме, че има такива, – каза намръщено Иглика, – изобщо нямаше да се съглася да останем тук.

– Понякога и в живота е трудно да намерим място, на което да се установим, – обади се Милена, – особено когато около нас е мрачно.

– В някои моменти съм се усещала, – каза Иглика, – че се опитвам да живея в свое собствено, доста ограничено светло пространство.

– Не, че това е невъзможно, – усмихна се Милена, – но е доста трудно и води до безизходица.

– В такива моменти, – подчерта Димитър, – трябва да спрем да игнорираме Исус, Неговото присъствие, любов и сила и да изберем да живеем в неговата светлина.

– Животът е толкова лесен, – подскочи Иглика, – ако живеем в светлината на Христос.

Сашо важно добави:

– Виждаме къде отиваме и знаем, че до нас има Някой, Който ни води и ни помага.