Надя извърна глава за да не гледа лицето му. Изведнъж се разтрепери. Видя жена с нейните черти, която лежеше върху мраморно легло от облаци.

– Позна ли се? – попита весело Милан.

Надя кръстоса треперещите си ръце пред гърдите. Приликата беше изненадваща. Тайната на нейната душа бе ясно разкрита в каменните черти.

Надя гледаше като омагьосана каменната си близначка. Милан беше пресъздал душата ѝ, бе разголил същността ѝ, като бе проникнал в най-тайните ѝ кътчета.

Какво ли изпитваше към нея, щом бе съумял така дълбоко да проникне в човешката ѝ същност.

– Аз те обичам, – каза тихо Милан и я хвана за ръката. – Никога не съм обичал друга жената така до сега. Трудно ми беше да го призная дори пред себе си. Исках да те забравя, но щом те видях, разбрах, че не мога да те изтръгна от сърцето си.

Надя можеше да си тръгне, но не го направи. Трябваше да му забрани да ѝ говори така, но вместо това тя го слушаше. Тялото ѝ трепереше. Цялата бе изпълнена със страх.

Надя беше объркана и замаяна. Не разбираше нито една негова дума, но същевременно улавяше всеки нюанс на обяснението му в любов.

Милан говори продължително, без да я притеснява. Гласът му беше изпълнен с топлина, нежност и страст, които бяха смесени с тъга и примирение.

Изведнъж Милан се озова на колене пред нея.

– Обичам те с цялото си същество. Дори и да ме мразиш, няма да престана да те обичам.

Милан я привлече към себе си, прегърна я и целуна устните ѝ. Надя искаше да крещи, да се отбранява, да го отблъсне, но видя насълзените му очи.

Внезапно в тялото ѝ нахлу желанието, което я бе преследвало с години. Това беше копнеж към всичко и същевременно към нищо. Надя усещаше безпокойство и зараждаща се несигурност.

И тогава тя разбра. В този миг щеше да намери отговор на желанието си, което отдавна пламтеше в тялото ѝ. Беше безсмислено да се противи.

В нея кънтеше предупреждаващо: „Не, не! Спри!“ …..

Ръцете ѝ се разтвориха и тя го притисна до себе си. Устните им се сляха.

Когато се пробудиха от целувката, отзвукът от страстта им кънтеше като ехо на  Божия глас, който викаше децата си в райската градина. Те бяха като Адам и Ева. Погледнаха се и разбраха, че са голи …..

Работилницата бе ярко осветена. Благой стоеше с гръб към вратата и работеше върху някаква женска фигура. Лицето му беше бледо и сериозно. Бе облякъл проста работна престилка.

Райна стоеше зад него и го наблюдаваше мълчаливо. Не беше го виждала от две седмици, но се зарадва, че е здрав.

Благой вдигна глава и се обърна.

– Рени, – извика Благой объркано, – Кога дойде? Защо не се обади?

– Сам ли си? – попита Райна.- Къде е домочадието ти?

– Жена ми с децата замина на село. Исках да остана за определено време сам.

– Няма да ти преча, – леко се усмихна Райна, – След неприятностите, които ти се случиха, помислих, че си болен и затова наминах да те видя. Никой не те е виждал от две седмици навън ….

– Не си отивай, – помоли я Благой. – Радвам се, че дойде …. Нямах представа колко е трудно да си сам ….

Благой говореше спокойно и непринудено. По лицето му нямаше следа от надменността и високомерието, които демонстрираше преди провала си. Тъмните му очи излъчваха топлина и дълбоко скрита мъка.

– Коя е тази жена? – кимна Райна към недовършената статуя пред него.

– Това е най-прекрасната добродетел, която се надявам да заблести в нашите дни.

Райна не разбра веднага, какво имаше предвид Благой.

„За коя добродетел говореше? Справедливостта? Смелостта? Само да не е отмъщението“, – каза си наум Райна.

Скулптурата със сигурност имаше нещо общо с  злополучното му поражение. Вероятно тя бе израз на наранената му гордост.

Женската фигура бе прекрасна. Те се усмихваше лъчезарно. Седеше върху земното кълбо, а в ръката си държеше слънцето. Булото ѝ  бе полусвалено.

Вероятно това було изразяваше времето. Но коя беше тази жена?

Изведнъж Райна прозря замисъла му.

– Имаш предвид истината? – попита неуверено Райна. – Вярваш, че истината ще излезе наяве?

– Правилно, – кимна с глава Благой. – „Времето разбулва истината“. Правя го, за да се утеша, а може би и за да си възвърна вярата в таланта си.

– Съжалявам за това, което се случи с теб, – искрено каза Райна.

– Може би така е по добре, – в гласа на Благой се усети болка. – Навярно  светът трябва да престане да ме хвали за известно време. Знаеш ли, в такъв момент човек започва да вижда живота си по друг начин! Изведнъж започва да проумява, че това, към което се е стремял, не си заслужава усилията. В крайна сметка остават малко неща, които наистина са важни.

Двамата стояха и мълчаха в притихналата работилница. Часовникът на градската кула отброи девет часа. Нощта пристъпи и погълна последните лъчи на деня.

При един свещеник дошъл мъж и се оплакал:

– Ние с жена ми постоянно се караме за дреболии. Тя ме обвинява, а аз нея. Отношенията ни се обтегнаха докрай и можем да стигнем до раздяла.

Свещеникът попитал мъжът:

– Молите ли се заедно във вашето семейство?

– Не, – отговорил мъжът.

– Примирете се с Бога и проблемите ви ще бъдат решени.

И мъжът го направил. Застанал пред Бога и изповядал греховете си. Неговото сърце се изпълнило с мир.

Няколко дена по късно съпругата и децата му приели Исус Христос за свой Господ.

Сега това семейство е щастливо и Исус е глава на този дом.

Пътя към семейното щастие се крие в признаването на Господ Исус за глава на семейството.

Исус Христос е основата на нашия мир с Бога, семейството, родителите, децата и всички хора около нас. Той е източник на сила и вдъхновение за своите последователи.

Исус може да съживи погиналата в греха душа. Той може да обнови живота на хора, които са загубили всичко.

От оковите на житейските суети, задушаващата атмосфера на страстите и пороците чуйте призива на Исус Христос, за да живеете един обновен живот с Бога.

Нека дадем дължимото място на Исус Христос в нашите семейства.

Властта в града бе завзета. Тези, които до вчера се разпореждаха какво трябва да се прави, вече не бяха между живите.

По улиците се появиха мародери от простолюдието. Срещаха се и пияни наемници, които отнемаха живота на тези, които бяха облагодетелствани от предишната власт.

Кръстина бе принудена да остане зад дебелите стени на дома на леля си. Беше ѝ дошла на гости преди три дни.

Искаше ѝ се да се разходи в парка, да разгледа забележителностите на града, но вратата и прозорците на първия етаж бяха здраво залостени.

Чувстваше се като участник в някакъв кошмарен сън.

По няколко пъти на ден заставаше пред импровизирания олтара в един от коридорите и се молеше, всичко да утихне, размириците да престанат и хората да престанат да се избиват.

Вечер се качваше на покрива и с часове наблюдаваше небето през телескопа. Това бе любимото място на чичо ѝ. Когато той им гостува, я бе научил много неща за звездите и планетите, дори и бе подарил малък сгъваем телескоп.

Кръстина жадуваше да поизлезе малко навън. Чувстваше се като птичка в кафез. Тя помоли леля си:

– Само за малко да погледна, няма да се отдалечавам много от къщата.

Леля Славка в отговор измърмори недоволно:

– Момичета и жени не се разхождат по улиците в такова несигурно време.

– Не разбирам за какво са всички тези правила, – бунтуваше се Кръстина. – Радвам се, че по-рано не съм се сблъсквала с тях.

Когато видя намръщеният поглед на Славка и желанието на леля си да изригне нов поток от поучения, Кръстина наведе глава и примирено каза:

– Добре де! Всяка жена или момиче трябва да знае какво не трябва да прави.

– За да избегнат забраните ли? – попита заядливо Славка.

– Не! Но нали трябва да имат право на избор?! – натърти Кръстина.

– Правото на избор? – Леля ѝ бе готова отново да избухне. – Това право води до грешни мисли.

– Грешните мисли според мен се появяват, когато една жена или момиче са затворени някъде, нямат достъп до външния сват и върху тях се сипят куп правила и задължения, – възрази Кръстина доста нервно.

– Мислиш ли, че Бог не ни наблюдава отгоре? – каза  леля Славка, като посочи с ръка нагоре. – Всяка жена трябва да бъде смирена и покорна.

Кръстина въздъхна и се примири с положението си. Времето минаваше, а лицето на Славка бе постоянно под напрежение.

Кога ли щеше да дойде края на всичко това?

В душата на Анелия цареше пълна бъркотия и тя потърси утеха в молитва. Коленичи на килима, скръсти ръце и се опита да си събере мислите, но страхът ѝ започна да се засилва.

– Какво става с теб? – попита Ивана, която току що бе влязла в стаята.

Анелия се стресна и скочи. Ивана я бе изненадала.

– Нещо ти тежи на душата от известно време. Какво те измъчва? – попита Ивана съчувствено.

– О, само да знаех …..

Ивана я прониза с поглед, сякаш се опитваше да прочете мислите ѝ.

Анелия се колебаеше. Дали да ѝ разкрие сърцето си?

Ивана беше опитна жена, познаваше  много добре живота и сигурно щеше да ѝ даде някакъв съвет. От друга страна тя бе строг човек и присъдата ѝ щеше да бъде категорична и непреклонна.

– Проблемите няма да се решат сами, – каза Ивана, – Освен пред Бога, трябва да намериш някой, пред когото да изкажеш мъката си.

– Искаш да се изповядам пред някого? – засмя се тъжно Анелия. – Брат ми казваше, че изповедта е опит вярващия да избяга от отговорността за собствените си деяния.

– Так ли мислиш? – погледна я изпитателно Ивана. – В живота на всеки човек има моменти, когато той се нуждае от помощта на друг, за да си изясни нещата и да бъде наясно със себе си.

Ивана сякаш беше прочела мислите на Анелия. Само като си представи, че ще се довери на някого, Анелия изпита огромно облекчение.

Тогава тя сподели с Ивана за страха си от двама мъже, които бе прогонила от живота си, но те отново бяха нахлули в него. Преди всичко Анелия се страхуваше от самата себе си.

Ивана започна внимателно да задава въпроси и Анелия се учуди на лекотата, с която разкриваше душата си пред нея.

– Много съм привързана към тези двама мъже, но аз ги разделих. Те станаха съперници заради мен, а имаха общи планове, да творят и изграждат, – каза Анелия.

– Може би Бог те призовава да поправиш грешката си, – каза Ивана.

– И как да го направя?

– Помири ги, – посъветва я Ивана – и вместо съперници, помогни им да се обединят отново и да завършат това, което са били решили преди това. Съедини, това, което си разединила.

– А дали ще мога? – гласът на Анелия звучеше неуверено.

– Мисля, че си заслужава да опиташ, – усмихна ѝ се насърчително Ивана.