Милена бе единствено дете, за това родителите я обожаваха. Баща ѝ от малка я учеше да стреля, да язди и да лови риба. Тя го обичаше много, но човека, с когото можеше да сподели всичко бе майка ѝ.

Милена стана много близка с майка си, когато беше в гимназията, а по-късно и в колежа.

Дори когато се ожени, тя се радваше на компанията на майка си. Когато се родиха децата между двете жени настъпи хлад. Милена така и не разбра на какво се дължи промяната, но враждебността ѝ към майка ѝ бе очевидна. Тя бе добре възпитана и никога не изявяваше явно с думи раздразнението си.

Мълчанието между двете жени задълбочаваше пропастта между тях. Милена не казваше нищо, защото не можеше да разбере причината за чувствата си и най-вече да избегне спора.

Майка ѝ също мълчеше, защото обичаше дъщеря си. Тя се страхуваше, че всеки явен разговор за случващото се само ще влоши положението.

Така в продължение на няколко години двете позволиха на една отровна неизвестност да изгори мостовете помежду им, а те се обичаха. Връзката им не стана нетърпима, но не беше както преди.

Разговорите на Мери с майка ѝ бяха приключили напълно.

Днес на гости у Милена бе дошъл стар приятел на баща ѝ. Тя много го обичаше и уважаваше още от малка.

Когато седнаха на масата бай Симо я попита:

– Как е майка ти?

– Изобщо не е добре, – сви устни Милена.

– Не искам да се натрапвам, – наведе глава старецът, – само исках да знам как е?

– Не искам да бъда лоша, – каза Милена. – Много пъти си ми помагал в живота, но сега не ми се говори за това …

– И все пак как е майка ти? – настоятелно попита бай Симо.

– Какво знаеш ти за майка ми? – изпъшка Милена.

– Скоро я посетих и знам как е, – каза старецът. – Бих искал да знам дали ти знаеш как е? Мога ли да знам защо се гневиш от сегашното ѝ положение.

– Щом си я видял, – сбърчи нос Милена, – знаеш, че майка ми е мъртва, само дето не е умряла. Мозъкът ѝ изцяло е изключил поради болестта. Тя вече не говори. Само спи, яде и ходи до тоалетната. Това, което търпи сега е жестоко и незаслужено. Защо още е жива? Подобно съществуване има ли някаква цел?

– Защо мислиш така? – попита старецът.

– Бог ни е забравил, иначе щеше да позволи  на майка ми да умре. В това състояние тя не е нужна на никого.

– Мислиш ли, че има макар и някаква малка причина, майка ти още да живее? – попита бай Симо.

– Няма такава причина, – отсече Милена.

Старият човек въздъхна дълбоко.

– Много от уменията, които днес притежаваш си получила от майка си. Не си ли благодарна на хората, които са повлияли в живота ти, за да бъдеш днес това, което си? Майка ти те учела да прощаваш, дори когато не приемат извинението ти. Прошката не се изразява само с дума, а с действие.

Милена въздъхна и махна с ръка.

– За нея ти си все още малко момиченце, което тя обича много, – каза старецът. – Нейните мисли не текат така, както твоите. Но душата ѝ е същата и тя все още е твоя майка. Тя тъгува по теб.

Милена плачеше.Сълзите ѝ свободно се стичаха по бузите.

Тя стисна с ръце едната ръка на стареца и каза:

– Благодаря ти. Не знам защо досега не съм разбирала това. Ще отида да я видя, непременно ще отида – и Милена още по-силно се разрида.

По телевизията говореха за трудностите при набиране на хора за ватмани.

Затрудненията са ясни, трамваите са почупени и никой не иска да управлява тези „приказни колесници“.

Една яка жена от тези дето като застане на пътя сама може трамвай да спре, разказваше разпалено:

– По-рано бях контрольор-кондуктор, а сега се уча на тази не много сложна машина и скоро ще возя хората из града.

Репортерът  попита жената:

– А какво ви привлича в тази професия?

Жената присви очи, сви ръце в юмруци и дрезгаво отговори:

– Адреналина.

Димитър и Вероника се разхождаха в парка. Срещна ги Георги и се присъедини към тях.

Изведнъж една жена изтича пред тях и ентусиазирано прегърна Вероника.

– Криси, – Възкликна Вероника, какво правиш насам?

След минута жените се разбъбриха помежду си. Георги и Димитър се почувстваха изолирани.

– Какво да ги правиш жени, – засмя се Димитър.

– А не ти ли се е искало понякога да бъдеш като тях, – подметна Георги, – открит, лъчезарен и готови за общуване.

– О, ако имах такива качества щях да стана президент на страната или поне най-богатия човек в областта..

Димитър реши да сподели извода, до който бе достигнал в дългогодишния си брак :

– Колкото и странно да ти звучи, но оценявам умението на жена си, да оценяват за миг човека, който стои срещу нея. И това не е човек, който отдавна познава или е чула за него, а  такъв, с който току що се е здрависала.

– Понякога им завиждам на жените, че са толкова проницателни, – засмя се Георги, – но често се обърквам от заключенията им. За несвикнали с това мъже, изслушването на женско мнение е доста влудяващо преживяване.

– Тия дни споделих с Даниела, че искам да поверим парите си на Проданов, – каза Димитър, – а тя ме изгледа строго и каза: „Да не е посмял, да припариш до парите ни“. Тя го бе видяла само за малко и бях много изненадан от преценката ѝ. Аз познавах човека от дълго време и имах добри впечатления от него.

– Навярно не си прибързал, – засмя се Георги, – като си отхвърлил констатацията ѝ?

– Най-напред се ядосах, – заяви Димитър, – смятах, че този път вече е прекалила с антипатиите си.

– Но тя не бе се излъгала нали? – полюбопитствува Димитър.

– Добре, че не се свързах с този човек. Той играеше двойна игра, която изобщо не можеш да прозреш, докато не те обере до шушка. Е, това разбрах по-късно от хора, които бяха пострадали от него. А какво щеше да стане ако бях влязъл в капана му.

Двамата мъже се засмяха. Жените бяха приключили обсъжданията си и вече се насочваха към тях…..

Катя изпадна във възторг, когато видя снимките, които бе направила Кръстина на децата ѝ. Катя скоро бе празнувала рождения ден на малкия Митко и тогава бе поканила и Кръстина, но снимките, които бяха направени на празненството, надхвърлиха очакванията.

Катя бе решила да използва фотографските умение на Кръстина и за други веселия и тържества. Беше я препоръчала на много свои приятели.

Кръстина не беше бунтарка, но за нея приятелите ѝ казваха:

– Тя винаги прави нещата по своему.

„Малко по-различно“ това беше ключът към успеха ѝ като начинаещ фотограф.

Днес Кръстина и Катя излязоха заедно по магазините, между тях се бе зародило спонтанно приятелство. Те бъбреха весело и оглеждаха щандовете, когато пред тях изникна  усмихнат старец.

Той им кимна, но нещо ги задържа при него.

– Вие искате да оставите следа след себе си, – каза старецът като се обърна към Кръстина, – но за това е нужно да създадете свой собствен стил. Едното е невъзможно без другото.

Кръстина се засмя.

– Благодаря ви много за съвета. Но кой сте вие? Знаете ли с какво се занимавам?

Старецът не обърна внимание на въпросите ѝ, но я погледна в очите и попита:

– Какво най-много бихте искали да научите, да разберете или да откриете?

Кръстина разпери ръце:

– Бих искала да науча толкова много неща. Нямам достатъчно пари за курсове и какво да е обучение, но имам три страхотни деца. И бих искала да знам как да бъда по-добра майка, по-добър човек, по-добра съпруга, отличен фотограф или как да организирам бизнес от хобито си, без да бъда в тежест на семейството си ….. Има още много неща, но не бих могла да ги изброя.

– Вие сте уникална, – каза старецът. – Не изоставяйте мечтите си. А в живота си се дръжте така, все едно всеки момент ще се превърнете в онова, за което сте родена на този свят.

Двете жени се засмяха, но когато се обърнаха да благодарят на добрия старец, него вече го нямаше.

Нено бе млад земеделец, но се бе провалил във всичките си начинания. Седеше сред нивата, която утре щяха да му отнемат и бе покрил с длани лицето си.

Той вдигна глава, когато усети, че до него стои човек. Старец със сламена шапка беше тихо седнал до Нено.

– Ти си зрял мъж, – започна старецът. – През всичките години до сега си хвърлил много усилия да правиш нещата по начини, които се приемат за нормални. Ако наистина искаш да постигнеш нещо по-различно, то не трябва да постъпваш по този начин.

– По-различно, – вдигна ядосано ръка Нено, – от мечтите си се отказах още, когато бях на осем девет години.

Старецът се усмихна и разпери ръце:

– Естествено, така става със почти всички хора. Да се откажеш от мечтите си на тази възраст е нормално.

Нено наклони глава на една страна и иронично изгледа старецът.

– Да седя с един старчок сред нива, която утре ще загубя, е съвсем ненормално нали?

– Браво, – засмя се старецът, – май вече подхващаш нещата.

Усмивката застина на лицето на Нено и той отново свъси вежди в унисон с мрачното си настроение.

– Кой си ти и какво правиш в моята …. все още моя нива?

– Мисля да ти помогна, – каза старецът.

Нено недоверчиво го изгледа, но това не попречи на събеседника му и той продължи:

– Ако постъпваш, както другите, ти очакваш нормален резултат. Но вярвам, че мечтаеш и искаш нещо повече, в противен случай не би се хванал с дейността, която вършеше до днес. По-добри резултати не се постигат с магическата пръчка. За това е необходимо да промениш мисленето си.

Нено го изгледа внимателно, но нищо не каза.

– Ти си взел отпуснатите заеми, но първо си купил къща за семейството си, кола за теб и кола за жена ти, обзавел си се луксозно и едва тогава си дал пари за семена, торове и машини.

Нено започна да го гледа още по-напрегнато.

– Парите, които ти бяха отпуснати трябваше правилно да разпределиш за работата върху закупените ниви. Необходимо бе да предвидиш, че има и бури, проливни дъждове и всякакви аномалии ….. Виждам, че се отегчаваш от поучението ми, но бих искал да ти кажа само едно нещо, трябваше да помислиш, че тези заеми се връщат, колкото и далече да ти изглежда срока за изплащането им.

– Човече, аз съм затънал и нямам никакъв изход, – смръщи вежди Нено. – Знаеш ли, че днес бях дошъл тук за да си сложа край на живота?

– Зная и за това съм тук, – усмихна се старецът. – Има само Един, Който може да те изведе от всякаква безизходна ситуация.

В сърцето на Нено бликна надежда.

– Кой е той? Кога мога да разговарям с него?

– Той отдавна те познава и очаква да Го потърсиш.

Очите на Нено се напълниха със сълзи. Изведнъж той си спомни как майка му го водеше на църква и го учеше да се моли, но когато порасна, той заряза всичко това.

В съзнанието му проблесна мисълта, че друг никой не може да му помогне сега освен Бог ….. Съмнение се прокрадна в душата му: „Дали ще иска да ме чуе?  …… Но щом е изпратил човек да ме спре да посегна на себе си ….“

Нено падна на колене, вдигна ръце към небето и започна:

– Господи, бях те изоставил, но ……. имам нужда от твоята помощ. Знам, че с нищо не съм я заслужил, но те моля да ми простиш и да ми помогнеш.

Изведнъж Нено усети в мир в сърцето си. Той чувстваше, че Бог няма да го остави и той ще успее …..