Дядо Младен бе навел глава и говореше:

– Нещата, за които съжаляваме най-силно, обикновено са свързани с хора, които сме считали за приятели.

– Е, може да са са свързани с колега, съученик, или бивше гадже, – доразви идеята Мартин.

Радой се понамести на пейката и добави:

– Дори и да си бил самотен, има голяма вероятност нещото, за което най-много съжаляваш, по някакъв начин да се е породило от някакво взаимоотношение.

– Дори Соломон, един от най-мъдрите хора, които някога са живели, – размърда се дядо Младен, – пише: „Ходи с мъдрите, и ще станеш мъдър…“ С други думи, Споделяй живота си с мъдрите и след време ти също ще станеш мъдър.

– Има и втора част, – намеси се Павлин, който в повечето случаи само си мълчеше и слушаше, – „… а другарят на безумните ще пострада зле“.

– Така е, – съгласи се Румен, – когато се размотаваш с неразумен човек, страдаш от последиците на лошите му решения. Репутацията ти се проваля. Уволняват те и не си поканен следващия път.

– За това поставянето на ограничения във взаимоотношенията ни помага да избегнем последиците от глупостта, – наблегна Мартин.

Дядо Младен изгледа младоците край себе си и заключи:

– Предпазните ограничения не служат, за да определят някой или нещо като правилно или грешно. Те следва да те водят обратно към мъдростта. За това внимавайте за някои приятелства, които те обръщат в посока към опасна зона.

Всички замълчаха. Всеки се замисли какви предпазни ограничение трябва да постави, за да не пострада в ежедневието си.

Маги лежеше на земята опряла лицето си в нея. Баща ѝ я видя и изтича при дъщеря си.

Надвеси се ниско над малкото момиченце и разтревожен попита:

– Меги, добре ли си?

Детето вдигна глава, усмихна се на баща си и каза:

– Тихо, говоря на мравките.

– Ох, – изстена бащата, – мислех, че ти е станало лошо.

Той я остави и тръгна към къщи.

– Защо се учудвам? – запита се бащата. – Меги винаги се е грижила за всяко създание, което срещне.

Преди лягане малкото момиченце разказваше приказки на котето си, което обикновено се гушкаше в него.

Вчера майка ѝ я завари да строи къщичка. Когато я попита:

– За кого я правиш?

Меги отвърна:

– За тези два бръмбара. Да имат подслон, когато завали дъжд.

Баща ѝ много се изненада, когато завари дъщеря си тържествено да погребва една умряла муха, която бе намерила на перваза на прозореца.

Какво да се прави, такава си бе Меги?!

Може би трябва да вземем пример от това дете. Нали Бог ни е дал отговорност да се грижим за Неговото творение.

Това не означава, да говорим на насекоми и птици, да строим къщички за бръмбари.

Достатъчно е да започнем да рециклираме отпадъците от ежедневието ни, да се придвижваме пеша, колело или с градския транспорт, …..

Като настойници на Божието творение, всеки един от нас може да помогне за защитата и опазването на природата.

Тя добре разбираше кой е Той и какво се случва.

Млада жена бе в един миризлив обор. Те се вглеждаше в лицето на бебето и си казваше:

– Това е моя син и моя Господ.

Не можеше да откъсне очи от Него.

Изведнъж си спомни думите на ангела:

– Неговото царство никога няма да свърши.

О, но Той съвсем не приличаше на цар. Викът Му макар и силен, все още бе безпомощен и пронизителен като плач на бебе.

Величие в средата на ежедневието

Святост в мръсотията от овча тор.

Божественост, навлизаше в света на пода на кошара, през утробата на девойка, в присъствието на дърводелец.

Така Бог се приближи до нас.

„Неговото царство никога няма да свърши.“

Бъди и ти част от него.

Биляна до скоро не бе изпитвала такова отчаяние в ежедневието си. Изглеждаше така, сякаш простите задачи, които някога бяха за нея даденост, внезапно се превърнаха в недостижими височини за преодоляване.

Всяка работа, която извършваше в къщи много бързо се разрушаваше от хората, които тя най-много обичаше.

– Това е то домакинска работа. Събирам едни и същи предмети ден след ден, – скърцаше със зъби Биляна. – Всяко извършено действие е почти безполезен акт. Понякога се чудя дали малките хора, които съм родила, тайно кроят заговор, за да ме подлудяват.

Днес Биляна забеляза няколко пръски засъхнало мляко. Докато прекарваше мокрия парцал върху упоритото петно в главата ѝ изникна картина.

Малко дете, което току що бе проходило, обърна чашата си пълна с мляко.

Изведнъж Биляна се усмихна и тихо промълви:

– Благодаря ти, Господи.

Прокара още веднъж мокрия парцал по засъхналото петно и отново се засмя:

– Благодаря ти за това бебе.

Докато се бореше със всяко парченце засъхнала мръсотия Биляна се молеше:

– Благодаря ти за моите деца.

Тя гледаше как мръсният под се превръщаше в гладък, лъскав и чист, след всяко преминаване на парцала и си казваше:

– Благодаря ти за моето семейство. Благодаря ти за моя дом …..

Колкото повече благодареше, толкова на сърцето ѝ ставаше по-леко. Настроението ѝ се подобри.

– Боже, наслаждавам се на възможността да изтъркам засъхнали парчета храна, – Биляна вече танцуваше с парцала из стаята. – Ако мога да се усмихна на това, тогава мога да направя всичко.

Е, може би това е начинът за почистване!

Днес бе отново бе горещо и нищо друго не оставаше на Боби и Мими да седнат под сянката и да слушат поредния разказ на дядо си.

Старецът бе приказлив и общителен човек. От него можеха да научат много неща.

Дядо Борис като видя внуците си, не чака втора покана, веднага започна да разказва:

– Импалата е средно голяма африканска антилопа. Така я наричат на езика банту. На нея е наречена дори столицата на Уганда – Кампала, което преведено от местния език означава „там, където живеят антилопите импала“. Тези животни могат да скачат на дължина 9 метра и на височина 2,5 метра, а при бягане развиват скорост до 75 км./ч.

– О, това е доста невероятно постижение за животно, – възкликна Боби.

– Това спомага за оцеляването им в африканската дива природа, – поясни старецът.

– Дядо, – задърпа го Мими за ръкава на ризата му, – ние бяхме в зоологическа градина и там стените, с които ограждат животните са най-много метър и половина. Следователно импалата не могат да я затворят на такова място, за да я показват на посетителите.

– За съжаление, – дядо Борис тъжно погледна внуците си, – такива животни държат в зоологическа градина.

– Защо не избягат? – попита Боби. – Нали могат да скачат много по-високо?

– Импалите няма да прескочат оградата, защото не могат да видят, къде точно ще попаднат, – отговори старецът.

– Стената държи импалите вътре в заграждението, защото те не могат да видят какво има от другата страна?! – учудено ококори очи Боби.

– Да, – въздъхна тежко старецът. – Ние хората не сме по-различни от тях. Искаме да знаем изхода от дадена ситуация, преди да продължим напред.

– Че какво лошо има в това? – плесна с ръце Мими.

– Животът на вяра не работи по този начин – и дядо Борис отправи поглед нагоре.

– Какво означава живот на вяра? – попита Боби.

– Да живееш с вяра, – започна да обяснява дядо Борис, – означава да се довериш на Божите добри цели, дори когато те са забулени. В този несигурен живот можем да се доверим на Божията неизменна любов. Няма значение какво ще се случи в ежедневието ни, ние трябва да си поставим една основна цел, да угодим на Бога.