Днес бе отново бе горещо и нищо друго не оставаше на Боби и Мими да седнат под сянката и да слушат поредния разказ на дядо си.
Старецът бе приказлив и общителен човек. От него можеха да научат много неща.
Дядо Борис като видя внуците си, не чака втора покана, веднага започна да разказва:
– Импалата е средно голяма африканска антилопа. Така я наричат на езика банту. На нея е наречена дори столицата на Уганда – Кампала, което преведено от местния език означава „там, където живеят антилопите импала“. Тези животни могат да скачат на дължина 9 метра и на височина 2,5 метра, а при бягане развиват скорост до 75 км./ч.
– О, това е доста невероятно постижение за животно, – възкликна Боби.
– Това спомага за оцеляването им в африканската дива природа, – поясни старецът.
– Дядо, – задърпа го Мими за ръкава на ризата му, – ние бяхме в зоологическа градина и там стените, с които ограждат животните са най-много метър и половина. Следователно импалата не могат да я затворят на такова място, за да я показват на посетителите.
– За съжаление, – дядо Борис тъжно погледна внуците си, – такива животни държат в зоологическа градина.
– Защо не избягат? – попита Боби. – Нали могат да скачат много по-високо?
– Импалите няма да прескочат оградата, защото не могат да видят, къде точно ще попаднат, – отговори старецът.
– Стената държи импалите вътре в заграждението, защото те не могат да видят какво има от другата страна?! – учудено ококори очи Боби.
– Да, – въздъхна тежко старецът. – Ние хората не сме по-различни от тях. Искаме да знаем изхода от дадена ситуация, преди да продължим напред.
– Че какво лошо има в това? – плесна с ръце Мими.
– Животът на вяра не работи по този начин – и дядо Борис отправи поглед нагоре.
– Какво означава живот на вяра? – попита Боби.
– Да живееш с вяра, – започна да обяснява дядо Борис, – означава да се довериш на Божите добри цели, дори когато те са забулени. В този несигурен живот можем да се доверим на Божията неизменна любов. Няма значение какво ще се случи в ежедневието ни, ние трябва да си поставим една основна цел, да угодим на Бога.
Небето бе порозовяло от притеснение. Случващото се щеше да разтревожи всеки здравомислещ човек.
Топлото време се задържа, въпреки че сутрините бяха доста студени. Още не се бе разсъмнало, а водата в съдовете по двора имаше тънка ледена кора.
Ема обичаше да се рови на тавана. Там откриваше интересни неща. Изравяше мъчителното или радостно минало, което сега тънеше в праха, никому ненужно.
Хората вървяха по булеварда унили. Всеки бе привел рамене под тежестта на ежедневието си. Лицата им бяха печални и тъжни.