Говореше се, че такова нещо едва ли е било.

Разбитите човешки сърца бяха способни да изграждат и вършат добри работи, но също така бяха склони да унищожават красивите неща.

Злото водеше хората към лош избор. Наричаха го грях, който поглъщаше сърцата на людете.

Хората се опитваха да следват Бога, защото разбираха, че единствената надежда на човечеството е Спасител, който ще отнеме греха им.

Но те имаха големи очаквания за Него, различни от това, което получиха.

– Ще дойде триумфално и бляскаво, – казваха си те.

А в действителност раждането Му и появата Му бе малък дебют в яслата.

– Ще дойде и с меча Си ще ни поведе, за да ни освободи от робството на подтисниците.

Но той растеше в дома на дърводелец и живееше в мир с Бога и околните.

– Ще изпепели греха и ще възстанови правдата.

А Той пътуваше от селище на селище възстановяваше живота и ги учеше как да казват „не“ на греха.

– А може би ще дойде като политическа суперзвезда, която ще отстрани всички конкуренти.

А той се нарече овчар и им заръча:

– Простете на враговете си и се молете за тях.

Очакваха цар, а Той прие ролята на слуга. Говори им за Бога и вечното Царство.

– Ще дойде, ще съди недостойните и ще ги накаже.

А Той ги насърчи, да не си отмъщават, а да приемат Божията благодат.

– Когато дойде, ще ни поведе в битка ….. – мечтаеха хората, потиснати под тежкото робство на властващите.

Но Той стана жертва, за да спаси людете и да промени нашите очаквания за настоящето и бъдещето. Защото нашите очаквания бяха за смърт, а Той ни предлагаше вечен живот.

Вън грееше слънце и времето бе хубаво, но Станчо стоеше пред компютъра вече четири часа.

Баща му влезе в стаята и му се скара:

– Още ли си пред компютъра? Няма ли друго занимание за теб.

– Само да довърша играта, – измънка Станчо.

Баща му изключи компютъра от контакта и каза:

– Наказан си. Два дена ти забранявам да включваш компютъра. Иди да помогнеш на майка си в градината.

Станчо се изхлузи от стола с кисела гримаса.

Майка му почистваше доматите. Някакви зелени червеи ги бяха нападнали.

Станчо събра няколко от тях и се сети за празния сандък. С няколко от нахалните екземпляри се насочи към навеса, където бе дървената кутия.

Намери го бързо. Натрупа в него клони с листа и пусна червеите вътре. Затвори плътно капака, а за по сигурно отгоре му сложи камък.

След няколко дни Станчо реши да надникне в сандъка. Когато отвори капака, остана изумен.

В него имаше само голи изсъхнали клонки и червеите, които не помръдваха.

Станчо обичаше растенията и животните, но пред очите му бе смъртта. Червеите бяха изгризали листата, а след това поради отсъствие на храна бяха измрели.

Това бе животопроменящо преживяване за Станчо.

Той се засрами. Изобщо не бе искал да се случи това, но то бе станало.

Така действа и с греха. Той носи смърт на взаимоотношенията ни с Бога. Причинява страдания на планетата ни. Предизвиква ни един друг да се нараняваме.

Но Бог продължава да предлага Своята любов. Той не се отказва от нас, защото знае, че ще мине време преди да разберем и последваме обичта Му.

Отново проблеми, неудачи и неуспехи. Златан се чувстваше отново недобре. За пореден път се бе провалил, въпреки всичките си надежди и очаквания.

Болката от провала този път бе по-голяма, защото той бе вложил всичко от себе си.

– Защо на мен? – крещеше съзнанието му.

– Зная за проблемите ти. Виждам колко много страдаш, – Златан дочу тих и нежен Глас.

Той се огледа, но в стаята нямаше никой.

Гласът продължи:

– Ще се погрижа за теб, няма да те оставя, но искам да осъзнаеш, че основния ти проблем не опира до твоето страдание, а до твоя грях.

– Какво толкова съм направил? – с явно недоволство попита Златан.

– Не е важно какво ти се случва или какво са ти причинили другите…

– А какво? – бързо изстреля въпроса си Златан.

– …. , а това по какъв начин реагираш на всичко това, – довърши фразата си Гласът.

– Това вече е прекалено, – отбеляза Златан. – И какво да правя? Да се усмихвам и да се радвам, когато ме нараняват или не успея в нещо?

– Ти не можеш да промениш случилото се или да го премахнеш, но е нужно да промениш нещо в себе си.

– И какво трябва да променя? – във въпроса на Златан се усещаше сарказъм.

– Говоря за греха …..

– Когато лъжа, изневерявам на жена си, присвоявам си това или онова от работата си, – усмихна се присмехулно Златан.

– Не, тук става въпрос за това, че Ме игнорираш. Бунтуваш се против Мен. Искаш да живееш независимо, но до какво те доведе това?

– Аз ще решавам как точно ще живея, – категорично заяви Златан. Кой си ти да ме учиш, какво трябва да правя?

– Точно в това се състои проблема ти, – каза Гласът. – Подценяваш копнежите на сърцето си. Възлагаш всичките си надежди за решаването само на конкретния случай.

– За мен това е достатъчно, – натърти Златан.

– В това именно грешиш. Дори и да ти помогна за нещо конкретно, това няма да те задоволи. Радостта ти от сполуката ще бъде кратковременна. Недоволството на човека е дълбоко загнездено в сърцето му. Само Аз мога да те освободя от това робство.

Златан махна с ръка.

– Глупости ….

Гласът повече не се обади.

– От болка и мъка, почнаха да ми се причуват разни гласове, – засмя се Златан. – Трябва да се взема в ръце. Не ми трябва Бог, нито каква да е религия. Сам ще се оправя.

Утрото бе намръщено и сиво. Можеше и да завали.

Богдан седеше накрая на леглото си, а ръцете му бяха обхванали главата му. Отново мислите не му даваха покой.

– Защо го направих? Къде сбърках? Сега ще си ям попарата, която съм си надробил, – шепнеше отчаяно той.

Така го завари дядо му Борис. Той погледна внука си и въздъхна тежко:

– Престани да се самоосъждаш и самоанализираш, – скара му се стареца. – Няма нужда да се сравняваш с другите.

– Защо, това лошо ли е? – повдигна глава Богдан.

– Това поражда в теб гордост или чувство за малоценност, – добави старецът, – а понякога и двете. Да се сравняваш с другите е не само погрешно, но и безсмислено.

– Да, но нали човек иска да се утвърди, – опонира му Богдан.

– Абстрахирай се от твоите и най-вече от чуждите преценки, – натърти възрастния човек. – Единственият източник на твоето стабилизиране и търсене на признание е безусловната Божия любов.

– На Него ли да се облегна? Съдията, Който гневно издирва слабостите и грешките ми? – възрази Богдан.

– Много си далече от истината, – тъжно поклати глава Борис. – Той даде живота си за греховете ти. Облече те в одеждите на спасението.

– Но ме …… дисциплинира ….

– Той не го прави с гняв, омраза и озлобление. Само се стреми да те подготви за лично общение с Него през вечността, като те потапя в любящото си присъствие.

Богдан само сбърчи нос и махна с ръка.

– Приеми Неговото утвърждаване, което струи от трона на благодатта. – посъветва го старецът.

Младежът бе упорит и лесно не се поддаваше на дядовите си увещания. Но кой знае, може утре да прозре истината и да потърси искрено своя Творец.

Бе късна пролет. Кирил завърши семинарията и се помоли:

– Господи изпрати ме където искаш, в някоя малка църква или християнска организация……

Но отговор не получи.

Тогава си намери работа като шофьор на автобус. Района в който караше, бе доста опасен. Славеше се с грабежи, убийства и изнасилвания.

Всяка сутрин в автобуса се качваха група младежи. Те не си купуваха билет, возеха се колкото си искат и пренебрегваха предупрежденията на Кирил.

– На това трябва да се сложи край, – каза си младият шофьор.

На следващата сутрин Кирил се оплака на един полицай, който стоеше наблизо. Офицерът се качи в автобуса и се обърна към непокорните младежи:

– Трябва да платите билетите си, както правят всички, който ползват градския транспорт, – след което слезе.

Навели глави хулиганите платиха, но когато останаха сами с Кирил го пребиха на последната спирка.

Ризата му бе окървавена. Липсваха му два зъба. Очите му бяха подути, а пари нямаше. Бяха го обрали.

Дадоха му болнични за няколко ни и Кирил се прибра в дома си.

Той бе объркан и разочарован. Голяма физическа болка сковаваше тялото му.

Прекара една неспокойна нощ, търсейки Господа:

– Къде е Бог във всичко това? – разгневен викаше той. – Молех се за служба. Бях готов да ида навсякъде, да правя каквото и да е …. и каква благодарност получавам за всичко това!?

В началото на следващата седмица той повдигна обвинение срещу шайката, която го бе пребила. Младежите бяха арестувани и изправени пред съдията.

Кирил седеше в съдебната зала и наблюдаваше тези несретници.

Изведнъж почувства голямо състрадание към тях.

Яростта и негодуванието му се стопиха и отстъпиха място на прошката и любовта.

„Нима не виждам, колко добър и търпелив към мен е Бог? – помисли си Кирил. – Сляп ли съм, че Неговата доброта ме отвръща от греха?“

По-късно Кирил започна да посещава осъдените младежи в затвора. Там им разказваше, как се бяха изменили възгледите му по време на съдебния процес.

Това помогна на част от тях да се променят.