В залата обсъждаха нова книга за Светия Дух.

Един от журналистите на местният вестник попита автора на книгата Ангел Новаков:

– Как активирате Светия Дух? Чрез хапче ли?

– Фармацевтичните компании могат ли да създадат такива? – намеси се и една млада журналистка.

Новаков повдигна вежди, поклати глава и се засмя:

– Нищо не правя. Чакам Духът и Той идва.

– Съвсем нищо? – ококори очи журналистът.

– Съществува погрешно убеждение, че ние с нашия опит караме нещата да се случват, – подчерта Новаков, – а всъщност Бог прави всичко.

Двамата журналисти го изгледаха изпитателно, не вярвайки на ушите си.

– Началото на църквата няма нищо общо с човешките стратегии или впечатляващото лидерство, – поясни Новаков. – Светият Дух дойде като силен вятър в стая с изплашени, безпомощни и объркани ученици. Той разби всички етнически превъзходства, като събра хора, които бяха в противоречие, в една нова общност.

Край тях се прибавиха още няколко души и постепенно групичката около Новаков нарасна, а той продължаваше разпалено на обяснява:

– Учениците бяха толкова шокирани, колкото всеки друг, когато видяха какво прави Бог в тях. Те не направиха нищо да се случи; „Духът ги направи способни“. Нашата работа като благовестители в света не се определя от това, което можем да направим. Ние сме изцяло зависими от това, което само Духът може да направи. Това ни позволява да бъдем смели и спокойни.

Един възрастен господин се провикна в множеството:

– Изтощих се, като вярвах, че трябва да накарам нещата да се случат.

Новаков се обърна и му каза:

– Само Светият Дух може да направи това.

Бе ветровито. Вятърът направо издухва облаците и се чудиш, дали няма да спре и изведнъж да рукне дъжд.

Петър се бе свил в якето си и гледаше небето, където облаците се надпреварваха едни други.

– Дали любовта към живота ми е твърде малка? – попита той.

– Ако погледнеш по-сериозно, – усмихна се приятелят му Атанас, – Любовта и животът се смаляват във всеки изминал миг.

– Това, че се смаляват съм съгласен, – поклати глава Петър, – но въпросът е друг. Обичам ли тези, които са близо до мен така както обичаме себе си. Да не говорим за по-далечни като съседи, съграждани или съвсем непознати хора.

– Според Исус, – Атанас вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – ако живея така, както аз го искам, фактически го губя.

– Така е, – съгласи се Петър. – Моя малък живот в един незначителен свят е съвсем малък в сравнение с Божията разширяваща се вселена.

– Ето това е въпросът, – плесна с ръце Атанас. – Какво избирам, да обичам нещо, което всеки следващ миг се смалява или да избера живот, който не изчезва?

– И още: Мога да се откажа от моята незначителност и да избера нещо много по-голямо, което е трудно за разбиране? – добави Петър. – Малкият квартал, в който живея или вечността?

Обещаваха силни ветрове, но на двамата приятели Спас и Младен им се размина. Е, вярно подухна малко, но не бе силно и бе за кратко време. Това им помогна да поседят пред блока и дълго да разговарят.

Спас погледна хитро Милен и попита:

– Според теб как се оформя това, което хората мислят и правят?

– Всеки от нас разполага с твърде много информация, – започна да разсъждава на глас Милен. – Умовете ни трудно обработват всичко това. Повечето от нас търсят експерти, други съвет от приятел, а трети се насочват към това, което им звучи най-правдоподобно.

– И кое е най-доброто, което можем да направим? – продължи да пита Спас.

– За да се предотврати тази сложност, нужно е да се подредят идеите, – предположи Милен.

– А не може ли всичко да се подреди във вид на стълба в ума?

– Защо точно стълба? – изненада се се Милен.

– За да повлияе на поведението и вярванията на хората, дадената идея трябва да бъде на най-високото стъпало. Там тя се запомня. Тези по-надолу нямат шанс и едва ли ще окажат някакво влияние, – обясни Спас.

– Тъй като повечето информация бомбардира умовете ни, кажи ми, кое е истина и в какво трябва да вярваме тогава?

– Трябва да осъзнаем, че се води битка за умовете ни, – усмихна се Спас. – Всеки ден сме атакувани с идеи, много от които са предназначени да повлияят на нашите мисли и вярвания.

– Да, но ние имаме избор, какво да слушаме и в какво да вярваме, – реагира нервно Милен.

– Така е, – съгласи се Спас. – Не трябва да позволяваме на хора да управляват живота ни. Достатъчно е да изпълваме ума си с Божието Слово.

Двамата замълчаха. Те бяха напълно убедени в това, което каза Спас.

Слънцето грееше, но бе хладно. От време на време подухваше студен вятър.

Стамен се бе подпрял на оградата си и наблюдаваше двама мърморещи мъже.

– Какво време само.

– Уж слънце, ама тоя вятър …

– Какво толкова, – не се стърпя Стамен, – есен е. Скоро и сняг ще завали.

Мъжете като че се събудиха от думите на Стамен, но те не им дадоха облекчение.

Те по-скоро бяха смазани от такова изказване. Едва ли не ги правеха на слабаци, а те не бяха такива.

Въпреки всичко те нямаха смелост да се противопоставят, защото надеждата им за по-добро не можеше да проникне през мъглата на съмнението.

– Ами ако …

Ето това са думите.

Могат да те привдигнат и насърчат, но могат и да те смачкат и унизят.

Проблемът място понякога не е само в самите думи, а в разбирането им. Един казал едно, но другият разбрал друго.

Цветовете избледняват, бреговата линия ерозира, храмовете се рушат, империите падат, но „думата, казана на място“ издържа.

Проливен дъжд. Вятърът виеше и накланяше дърветата до земята. Бурята вилнееше и събаряше всичко по пътя си, но какво бе това в сравнение със състоянието на Стоян.

Той крещеше във възглавницата. Изливаше гнева си, но това не го успокояваше. По едно време се съвзе и започна да разсъждава на глас:

– Може би трябва да намеря някой, – каза си той, – на когото да представя нещата и той да ми помогне да намеря рационално решение. Но къде да намеря правилния човек? Ами ако той не е свободен?

Изведнъж Стоян си спомни думите на Станой, негов приятел от близката махала.

– Отнеси гнева си на Бога. Помоли Бог да ти каже какво трябва да направиш, за да пренасочиш негативните си чувства към положително поведение. Той знае твоята ситуация. Довери му се.

Тези думи Стоян бе чул, при поредния си изблик на гняв, който не можеше да контролира, а това лошо влияеше на взаимоотношенията му с другите хора.

– Да, – промълви Стоян, – само Бог може да ми разкрие най-добрия начин как да се справя и освободя от гнева.

И той падна на колене и потърси Господа с цялото си сърце.

Когато предавате тревогите си на Бога и прекарвате време с Него в молитва и изучаване на Неговото Слово, ще откриете, че гневът ви се разсейва, а Отец изцелява душата ви в „светлината на Неговата слава и благодат“.