Денят беше слънчев, но в сградата беше ледено студено. Красимира усещаше студа чак до мозъка на костите си. Струваше ѝ се, че усеща дори как детето в нея трепери.

Красимира таеше мисълта или по-скоро надеждата, че е бременна с момиче. Друго красиво момиченце, което да заеме мястото на починалата дъщеря на Любомир.

Вярно е, че Надя бе доведена дъщеря, но Красимира я обикна веднага щом я видя. Двете много бързо се сближиха. Надя ѝ помагаше много,  особено след като роди първия път, после я утешаваше, когато загуби второто си дете.

Един ден Надя се прибра в къщи пребледняла. Беше се заразила с незнайна болест. Лекарите не можаха нищо да направят и след три дена тя почина.

Красимира много плака за Надя, нищо, че не ѝ бе истинска дъщеря. Любомир беше съкрушен, за него вече нищо не бе важно. Той много обичаше дъщеря си и болката му бе голяма.

„Ако е момиченце, това ще отвори сърцето му и той ще преодолее по-лесно мъката си“, – помисли си Красимира.

Тя се поколеба, дали да се помоли детето да е момиче. Но ако не е? Тя от месеци мислеше, че отново носи момче. за това с молитвата си не искаше да обижда нито бебето, нито Господа, Който винаги взема правилните решения.

Ами ако разгневи Бога, като постави под въпрос преценката Му какво дете точно да ѝ даде?

Преди да забременее отново, Красимира се бе молила второто ѝ дете да е момче, но Бог ѝ бе отнел детето само на два месеца.

– Съжалявам, – прошепна тя на бебето, като докосна с премръзналата си ръка корема си. – Не искам да пожелая нещо, което може да ти навреди. Обичам те, без значение какво си, момче или момиче. Нямам търпение да видя приятното ти личице, да докосна мъничките ти ръчички и да чуя нежния ти глас.

Появата на нов живот е невероятно и прекрасно събитие. То не бива да бъде помрачавано от егоистичните желания на, който и да е. Животът е дар и трябва да се приветства с радост.

Дърветата бяха голи. Небето бе сиво, а въздухът бе станал още по-студен. Вятърът фучеше и смразяваше костите. Хората увити като пашкули притичваха по улиците.

Напоследък много болезнени неща се бяха случили на Славена, а около нея само клюки и интриги, нямаше с кого да сподели болката и мъката си.

Навярно някои щяха да ѝ кажат:

– Имаш деца, – вече го чуваше подсъзнателно, ако се бе осмелила да се оплаче.

Но коя жена искаше да чуе такава утеха? Нима Славена трябваше да прекара остатъка от живота си в грижи за децата и да се откаже от съпруга си? Но тя бе толкова млада.

Църквата бе празна и ледена. Славена бе дошла при старата си приятелка Бонка. Тук можеше да изплаче тревогите си и да се утеши.

Славена се строполи до гробницата на Бонка.

– И двете сме сами, – зарида тя. – Единствата разлика е, че твоят съпруг щеше да бъде до теб, ако можеше. А моят съпруг използва смъртта на безценната си дъщеря, за да стои далече от мен, но в същото време се утешава в прегръдките на друга.

Славена вече не усещаше студа, мъката ѝ сякаш беше притъпила чувствата ѝ.

– С какво е по добра от мен? – мъртвата Бонка мълчеше.

Славена усети придърпване в утробата си. Сякаш детето в нея се мъчеше да излезе навън. Тя се преви и стисна корема си. Детето сякаш плачеше и страдаше с нея в този тежък момент.

– Нима и това дете не означава нищо за него?

Само няколко години Славена бе любима, подкрепа и партньор на съпруга си, но накрая се превърна само в машина за раждане.

Любовницата на мъжа ѝ Лиляна наистина бе красива, но бе по-възрастна от Славена и  освен това бе омъжена.

– Какво му предлага Лиляна, което аз не мога да му дам? – проплака Славена. – Нима Борис се е отегчил от мен, защото вече ме притежава? Всички ли мъже правят така? Когато им дадеш най-доброто от себе си – любов, приятелство, партньорство, деца, които да продължат името им и подкрепиш амбициите им, ставаш безинтересна и се отегчават от теб.

Славена се върна години назад, когато с Бонка се разхождаха и се радваха на всичко около тях, …. но всичко беше минало. Бонка почина при едно от ражданията, а Славена бе огорчена и наранена.

Славена си спомни какво казваше  Бонка за любовта:

– Женската любов трябва да се пази грижливо. Тя не трябва да се захвърля заради някоя нова играчка или прищявка.

Но това не я успокояваше много.

Кръстът, който Господ ни е дал да носим, може да се прояви по най-различен начин.

Понякога може да ни се наложи да изпълняваме в скромна сфера някаква дейност, която не е според способностите ни, но непременно трябва да работим качествено.

Навярно ще се случи да обработваме поле, което не носи добра реколта. Или да имаме добри и любящи мисли за човек, който ни е оскърбил. Освен това трябва да му говорим ласкаво, да се застъпваме за него пред тези, които му възразяват и да го награждаваме със съчувствие и поддръжка.

Ще трябва  да свидетелствуваме за Господа пред тези, които даже не желаят да се споменава за Него. А може да ни се наложи да се усмихваме сред хората, когато собственото ни сърце крещи от болка.

Има много кръстове. И всеки един от тях причинява болка и е тежък. Никой не би избрал, който и да е от тях  по собствено желание. Но Исус никога няма да бъде толкова близко до нас, както когато смирено поемем върху плещите си кръста и го приветстваме в духа си търпеливо и безропотно.

Господ се приближава към нас, за да ни даде мъдрост и да съзреем, да придобием смелост и сили, така че да бъдем полезни на другите. Именно чрез преживявания, които са болезнени за нас, под тежестта на гнета растем духовно, укрепваме и се движим напред.

Използвайте кръста, като патерица за подкрепа. Не гледайте към него като на нещо, което ви препъва или иска да ви депресира.

Това в една отвратителна бяла стая. Уж се говори за по-добро отношение към болните, но болниците продължават да бъдат в ужасно антисептично бяло.

Явно в медицинското обслужване не се прилагат изследванията потвърждаваща, кои цветове успокояват. Това е един „безличен“ подход към лечението, архитектурните решения и отношението към болката и паниката на болните.

Сотир и Милена вечеряха с болничната храна. Това бе някакво месо плувнало във воднист кафеникав сос, клисав грах, пръснат върху коравото като камък пюре от картофи и парчета ябълка, които бяха загубили цвета си.

Подобна храна обясняваше разнообразието от бисквити и чипс разхвърляни по леглото.

Милена се беше поизправила. На най-неудобните места от тялото ѝ стърчаха тръбички, а Сотир беше издърпал стола и използваше леглото ѝ за маса.

– Искаш ли нещо да ти донеса? – попита Сотир.

– Не се притеснявай. А ти как се оправи днес? – попита на свой ред Милена.

– Добре, – изломоти Сотир, явно не искаше да споделя за разправиите в работата си.

Той я наблюдаваше и забеляза колко бе отслабнала. Би дал всичко за да се размени с нея, за да не я гледа как се измъчва и гърчи ден след ден.

Милена сякаш прочете мислите му и тихо пророни:

– Съжалявам, – искаше да добави, „че ти причинявам всичко това“, но замълча.

– Какви ги говориш? – Сотир не можеше да се отърси от мисълта, че тя е в това ужасно състояние заради минали негови дела. – Да не би ти да си виновна за всичко това?

– Как ще платиш за операцията? – попита Милена, въпреки че знаеше каква огромна тежест е това за него.

– Не се притеснявай.

– Спестяванията ни са на привършване, – Милена с мъка прикри отчаянието си в гласа.

– Ти мисли само за това как ще оздравееш и ще се оправиш, – нежно каза Сотир.- С финансовия въпрос се заемам аз, не се притеснявай.

Стомахът му се бе свил на топка от безпокойство. До сега през всичките години, докато бяха заедно, той не я бе мамил в нищо, но сега само за няколко минути изрече две лъжи:

– Прическата ти е супер. … А тази ли? Тя изобщо не е по красива от тебе, – каза Сотир, когато двамата разглеждаха едно списание.

– Мили, – Милена му се усмихна по начина, с който сгряваше душата му.

– Да?

– Всичко ще се оправи, – И макара тя да вярваше в това искрено, Сотир не можеше да се отърси от страха, че най-лошото им предстои.

След като Ростислав му съобщи новината, имаше чувството, че нещо в него се скъса. Не можа да удържи сълзите си и те започнаха да се изливат в неспирен поток.

Владо трябваше да се справи с болката и мъката си, не искаше майка му да го види разплакан. Той знаеше, че тя очаква от него подкрепа.

– Владо, – повика го майка му, когато той влезе в стаята.

– Майко, минавали сме през толкова много неща, нима сега ще се предадем? Винаги сме успявали. Колко пъти си била до мен и си ме насърчавала. Аз няма да се предам, очаквам от теб същото. Ще победим тази болест – Владо хвана майка си за ръце и я погледна в очите – заедно.

Майка му усети сила в думите на сина си.

– Има и други доктори, – каза тя, някак неуверено.

– Именно, – въодушеви се Владо. – Ще намерим най-добрия за твоя случай.

– Чувала съм за различни лечения, но много от тях не са одобрени …

– Ако е нужно ще ги изпробваме всичките.

Двамата усетиха, че намират сили в оптимизма на другия.

– Билкари, ултрамодерни методи, източна медицина, ….. – каза майка му иронично.

– Поуплашихме се, – усмихна се Владо, – но ще опитаме всичко заедно.

Възрастната жена в леглото се заливаше от смях. Тази вълна от радост заля и Владо, и той се почувства по-добре.

– Каквото е необходимо, – вече по-сериозно каза майка му – ще го направим заедно.

– Амин, – добави Владо.

Въпреки цялата еуфория съществуваше голяма вероятност Марта да не оцелее. Тя не бе много възрастна, въпреки, че косите ѝ бяха побелели. Винаги досега се бе разбирала с децата си, които отдавна бяха пораснали и излетели от бащиния дом. Владо бе любимецът ѝ, за това когато се случи това, тя поиска първо него да види.

Ракът се бе разпрострял из цялото ѝ тяло, бе засегнал много органи и надеждата, че ще го победи бе съвсем нищожна.

– Ами ако …..,  – прехапа устни Марта.

Владо я разбра и изригна като вулкан:

– Никакво ако, не се предавай, – каза го така твърдо, сякаш думите му можеха да я излекуват.

Марта забеляза тревогата в очите на сина си и тихо каза:

– Всичко ще се оправи, – тя докосна с пръсти кръстчето на врата си. – Дори да …… пак ще бъдем заедно.

– Не говори така!  – изкрещя внезапно Владо.

Веднага съжали за избухването си. Той бе превърнал страха си в гняв и го бе насочил към човек, който много обичаше.

Марта стисна ръката му. Погледна към прозореца по който чукаха едри капки дъжд. Всичко навън беше сиво и черно.

– Как мислиш, – топла усмивка се разля по лицето на Марта, – как ли е там горе?

– Убеден съм, че всичко там е прекрасно, – едва пророни Владо, скрит в прегръдката ѝ.