Маргарита получи за рождения си ден странна порода куче, но тя го хареса веднага.

За нея нямаше значение, че изглеждаше малко чудновато. Дори не се притесни от това, че брат ѝ я дразнеше, като се подиграваше на животното:

– Нима това е куче?

– Виж, колко е миличко, – прегръщаше го ентусиазирано момичето.

През ваканцията Маргарита реши да посети баба си с новата си придобивка.

Влакът беше почти празен, така че момичето и кучето пътуваха сами в едно купе.

На Маргарита ѝ се наложи да посети тоалетната, но тя не се обезпокой много за малкия си приятел.

– Купето е празно, – каза си тя. – Ще притворя плътно вратата. Прозорецът е затворен. Къде може да избяга?

Но когато се върна, кучето го нямаше. Прерови цялото купе, но не го откри никъде. Беше готова да се разплаче.

Едва тогава забеляза малък отвор в стената към съседното купе.

– Там е избягало, – временно се успокои Маргарита.

Тя отиде до вратата на съседното купе, потропа, но никой не отговори.

Тогава Маргарита отвори вратата и пред нея се разкри чудна картинка.

На малката масичка до прозореца бе сложена печена кокошка. От едната страна страна беше кучето на Маргарита, което звучно дъвчеше парче от кокошката, а от другата седеше шокираният собственик на това прекрасно лакомство.

– Мога ли да си взема кучето, – попита Маргарита.

Изведнъж мъжът излезе от шока и погледна момичето. В очите му се четеше ужас. Мъжът попита шепнешком:

– Какво е това? Наистина ли е куче?

Представете си, че седите във купе. Около вас няма никой. Изваждате печената кокошка от чантата си и започвате да се храните. И изведнъж от стената излиза странно същество и започва да ръфа от храната ви …

Вие как бихте реагирали? Особено ако не знаете, че това е някаква странна порода куче.

Маргарита се извини:

– Съжалявам за безпокойството, което ви причинихме с моето куче.

– Няма нищо, – смънка мъжът.

Но след като излезе момичето със странното куче, мъжът дълго гледаше ту отворът, от където се бе появило кучето, ту наръфаната кокошка, преди да продължи закуската си.

Мъглата бе гъста и синкава като пресечено мляко. Кълбеше се, сякаш извираше от някъде, а след това се утаяваше като блатна вода.

Бе потопила в себе си хората, дърветата и храстите. Угасяваше бързо всеки глас и миризма.

Човек можеше да се сблъска с някой отсреща, защото нищо не се виждаше на крачка пред себе си.

Уморени да се взират в непрогледната мъгла през прозореца дядо Слави и Мартин се настаниха край камината.

– Омръзна ми да слушам само: „Хайде! Давай!“ – внукът наруши тишината.

– Но това не е заповед, – усмихна му се съчувствено дядо Слави, – а по-скоро покана за нещо весело и радостно, което можеш да срещнеш в живота си.

Мартин въздъхна дълбоко и се загледа в пламъците на огъня.

– Ето, например, когато човек започне да се отнася правилно към парите, той изцерява почти всеки аспект от живота си. Виждал ли си как човек става жесток , мами и лъже, ако жаждата за пари са завладели душата му?

– Да и то много пъти. Такива хора прекарват живота си в робско служение на парите, а често дори не осъзнават това.

– Животът на неискреният егоист се изгражда само около думата „вземи“, а в нашият живот главният мотив трябва да бъде „давай, сподели“, – каза дядо Слави.

– Всеки път, когато съм давал, – усмихна се Мартин, – макар и малко, съм получавал стократно повече.

– Ето това е важният въпрос: „Да дам или да взема?“ – подчерта дебело дядо Слави.

Накрая и двамата стигнаха до заключението:

– Човек е щастлив, радостен и удовлетворен, когато е щедър.

Симеон отново се бе провинил. Той стоеше с наведена глава пред баща си и се мъчеше да се оправдае:

– Така правят всички….

Баща му тъжно го погледна и му каза:

– Топлото океанско течение Гълфстрийм тече през целия океан, но океана не го поглъща. Течението запазва топлината си даже в ледените води на Северния Атлантик.

Симеон само въздъхна и нищо не каза.

– Християните живеят в този свят, но не трябва да позволяват света да ги погълне, – продължи баща му. – За да изпълни своето предназначение в този свят, те не трябва да се поддават на охлаждащото влияние на безразличното, безбожно общество, в което живеят.

– Разбирам, – каза тихо Симеон, – но понякога се увличам след другите.

– Исус седеше на една маса със събирачите на данъци и грешниците, – гласът на баща му прозвуча строго и назидателно, – но Той не попадна под лошото им влияние. Те не можаха да го примамят и хванат в мрежите си.

– Да, Исус …. – изпъшка Симеон.

– Освен това Той използваше всяка възможност, за да им изяви истината и да приведе душите им от смърт към живот, – продължи баща му.

– Ясно ми е, – каза Симеон, – че в обществото, в което живея, не трябва да общувам само с тези, които са ми приятни, а и с останалите.

– Освен това не бива да пропускаш възможността да споделиш вярата си, с тези, които не познават Христос, – добави баща му.

– Да, но дали те ще искат да ме чуят? – усъмни се Симеон.

– Може би не всички, – каза баща му. – Но ще могат ли тези, с които се срещнеш днес, благодарение на теб да усетят присъствието на любящия Бог?

Колко е хубаво човек да е безстрашен и да не се страхува при преодоляване на трудности, поредния изпит или ново препятствие към успеха.

А защо тогава предизвикаме страх в детската душа още от най-ранна възраст? Това ли е начинът да се контролират и да се карат децата да правят „правилните“ неща?

Фанка бе здраво и будно дете. Всичко искаше да пипне, да разбере как е движи или защо прави така.

Родители и роднини приемаха любознателността ѝ с възторг:

– Много е умна, – казваха те. – С това неуморно изследване на света около себе си, кой знае каква професия ще избере в бъдеще?

Фанка имаше един основен проблем, не обичаше да яде. Противеше се  и не хващаше лъжицата, щом зърнеше препълнената паница с попара пред нея.

Веднъж дядо ѝ я заплаши:

– Ако не ядеш, ще те грабне дядо Торбалан. Виждаш ли къде се е скрил там в храстите. Ето само червеният му пояс се подава, – сочеше старецът с ръка към близкия парка.

Фанка уплашено погледна, гребна една две лъжици, но след това окончателно отказа да яде.

Вечерта, когато дядо ѝ я заплаши отново с дядо Торбалан, детето се усмихна и каза:

– Дадо, но това е пеката (пейката).

Фанка внимателно бе изследвала мястото през деня, където сочеше дядо ѝ, но там нямаше никакъв Торбалан, а само една пейка и то червена.

На следващия ден баба ѝ реши да вземе нещата в свои ръце:

– Яж, че ще дойде баба Меца и ще те изяде.

Фанка войнствено извика:

– Взема пешите (машите), бия мечката!

Малката хитруша почти винаги надделяваше и не изяждаше препълнената паница с ядене. Може би бе права, човек яде колкото желае, защо трябва да я насилват?

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.