Отново заваля. Това бе един нескончаем поток от безброй капки, които превръщаха земята в непроходим кален терен.

Дядо Петър и внукът му Пешо седяха край печката и се грееха.

Старецът много обичаше това палаво момче, не защото го бяха кръстили на него, а заради любознателността му.

Днес Пешо с голямо нетърпение очакваше да чуе какво ще разкаже дядо му. До сега старецът не бе го разочаровал с историите си.

– Когато има пауза, музика не се чува, – каза дядо Петър, – но в паузата се раждат нови звуци.

– Как така? – ококори очи Пешо.

– В мелодията на нашия живот често се появява „пауза“, а ние си мислим, че Бог е завършил музикалния Си мотив, – старецът се опита да разясни казаното.

Но по очите на внука си дядо Петър усети, че Пешо не го е разбрал.

– Понякога Бог допуска болест, сриване на плановете ни, – продължи възрастният човек, – непосилни усилия. По този начин се появява неочаквана пауза в химна на живота ни.

– А, да…. познавам това състояние, – каза внукът. – Тогава започваме да се оплакваме, защото гласът ни замлъква и нашата партия липсва във всеобщия хор, който постоянно се възнася към Създателя.

– А как трябва да се отнася истинският музикант към „паузите“? – попита дядо Петър.

Пешо повдигна рамене, явно не знаеше отговора.

– Забележи, изпълнението на музиканта е съгласувано с ритъма. Той не представа да го отброява, докато решително и вярно не подхване следващата нота, без да нарушава мелодията, все едно изобщо не е спирал.

– Дядо, как мислиш, Бог без определен план ли пише мелодията на  нашия живот?

– Той винаги знае коя е най-подходящата нота за дадения момент, – поклати глава старецът. –  Ние само трябва да научим мелодията, без да се смущаваме от „паузите“.

– Наистина, не бива да ги пренебрегваме, – съгласи се Пешо, – за да не нарушим мелодията и нейният ритъм.

– Ако погледът ни постоянно е насочен към Бога, – засмя се старецът, – Той сам ще следи за такта. Взирайки се в Него, ние звънко ще подхванем следващата нота.

– Но ако сме натъжени от случващото се в живота – каза внукът – и си кажем: „В музиката няма паузи“?

– Тогава забравяме, че тя се ражда в паузите.

– Създаването на музиката е бавен и мъчителен процес в нашия живот, – отбеляза Пешо.

– Бог ни обучава с голямо дълготърпение. Забележи, колко дълго трябва да ни чака, докато научим урока си и то да го научим напълно.

Дъждовните капки бяха спрели да барабанят по прозореца, а слънцето се мъчеше да пробие гъстия слой от облаци.

Но не се мина много и слънчевите лъчи огряха окъпаната земя. А дядото и внукът прекрачиха прага и излязоха на двора, вслушвайки се в птичата песен.

Ана и Андрей живееха вече 25 години заедно. Децата им бяха пораснали и се бяха пръснали по големите градове. Той бе учител по френски език в гимназията, а тя медицинска сестра и работеше в болницата.

Настанаха трудни времена и парите почнаха да не им достигат.
По-рано ходеха на театър, опера и балет. Посещаваха концертите на своите любими певци, но сега не ходеха никъде.

През последната година Ана забеляза, че мъжът ѝ започна да закъснява често след работа. Първоначално се тревожеше, дали не му се е случило нещо лошо и му звънеше, но после започнаха да я тормозят съмнения:

– Той няма проблеми със здравето. Дали не ми изневерява? Та той е на 52 години, кой знае какво се върти в главата му.

И Ана реши да проследи мъжа си. Излезе малко по-рано от работата и нае едно такси.

Тя видя как Андрей седна в колата си и потегли. Спря пред супермаркета.

„Сигурно е решил да купи продукти за в къщи, – помисли си Ана. – Вярно е, че го прави много рядко, но и такова се е случвало“.

След час Андрей излезе от супермаркета с два огромни пакета. Качи се в колата, но потегли в съвсем друго направление, а Ана с таксито след него.

Андрей спря пред стар панелен блок. Извади двата големи пакета и се насочи към един от входовете му. Там го срещна младо момиче на около 25 години. И двамата влязоха във входа.
Сърцето на Ана замря.

„Толкова години сме живели заедно, а сега и това“, – въздъхна тежко Ана.

И тя се насочи към дома си.

След около час и половина се прибра и мъжът ѝ. Ана нищо не му каза. Легна и заспа.

На следващия ден реши да разбере, коя е нейната съперница. Отиде до познатият ѝ блок. Застана на входа. Сградата не беше много висока, само четири етажа. И тя започна да звъни подред на всички звънци, очаквайки да се покаже онова младо момиче.

– Само да я видя, очите ще ѝ издера, – закани се Ана.

Хората, които се показваха бяха все възрастни. Само на едно от позвъняванията никой не откликна.

– Вероятно това е апартамента на оная пикла, – каза си Ана.

Когато мъжът ѝ се прибра, тя го притисна до стената:

– Андро, защо ми изневеряваш? Дадох ти най-хубавите си години, а ти с тази 25 годишната от ул.“Иван Вазов“ 45, какво правиш? Подлец такъв?

– Любима моя, не е това, което си мислиш. Това е моята работа.

– Работа, да се усукваш около млади момичета, – иронизира го Ана.

– Виж, – каза спокойно Андрей, – аз работя допълнителна работа към социалните. Нося продукти на пенсионерите по домовете в определени дни. За това ми плащат пари. Бях намислил да спестя малко, за да можем това лято да отидем на почивка.

Ана скочи възмутена:

– А онова момиче? И то ли е пенсионерка?

– Виктория е момичето, което се грижи за баба Катя, която е обездвижена.

„За това на този апартамент никой не ми отвори вратата, – прехапа устни Ана. – Вероятно тази девойка е вършела нещо, което е попречело да ми отвори. Боже, каква глупачка съм“.

Тя прегърна мъжа си и разбра, че по-предан човек от него едва ли ще срещне някога в живота си.

Симеон бе станал вече старец. Косата и брадата му бяха побелели. Той бе живял 50 години, като бе употребявал съвсем малко хляб и умерено количество вода.

За себе си казваше:

– Аз умъртвих в себе си страстта към блудството, сребролюбието и тщеславието.

Чу го Иван, който бе почти на неговите години и го попита:

– Мислиш ли, че си се преборил със всичко това?

– Мисля, че съм успял да го постигна през всичките тези години на въздържане, – отговори Симеон.

– Добре, – каза Иван, – да видим дали това е така? Представи си, че влизаш в дома си и на леглото ти има жена. Можеш ли да си помислиш, че това не е жена?

– Не! – каза бързо Симеон. – Но се боря с мисълта, да я докосна.

– Тогава, – констатира Иван, – ти не си умъртвил страстта към блудството, тя е още жива и те връзва.

Симеон наведе глава.

– Сега нека предположим, – продължи Иван, – че вървиш по пътя и видиш парчета от глинен съд, а сред тях злато. Може ли в ума ти да не се появи изобщо мисъл за златото?

– Не! – отговори Симеон. – Но се боря с мисълта, да не взема това злато.

– Значи и тази страст е още жива, и тя те връзва здраво, – каза Иван. – Да опитаме с друго. При теб са дошли двама човека. Единият те обича и те хвали постоянно, а другият те мрази и злослови против теб. Можеш ли с еднакво чувство да приемеш и двамата?

– Не! – каза Симеон. – Но се боря с мислите си и се старая да направя добро на този, който ме мрази, наравно с този, който ме обича.

– Следователно , – заключи Иван, – страстите са живи и те връзват, въпреки че се стараеш да имаш чисти помисли.

„… и Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса“.

Летяха от Европа за Америка. Пътуването беше приятно, докато самолетът не попадна в снежна буря.

Колкото повече приближава летището в Ню Йорк толкова видимостта ставаше нулева. Това наложи на пилотът да извърши кацането чрез автоматично управление.

Командирът на самолета бе напрегнат и съсредоточен, докато диспечерите насочваха къде да кацне самолета.

Хората в салона бяха развълнувани. Те разбираха, че условията за кацането са доста критични. Едни се страхуваха от създалото се положение, а други бяха по-оптимистично настроени.

– Не бих искал самолетът в такъв момент да не бъде воден от човек с широки възгледи, – каза Ламинов.

– И на мен не ми се иска просто да кажат на пилота: „Добре, кацайте, пък каквото стане. Има ли значение на каква височина сте или с каква скорост карате самолета?“ – каза Монов.

– Животът на всички ни зависи от инструкциите на диспечерите, – заяви категорично Баварски.

– Това е подобно на „кацането“ на небесното летище, – засмя се Мартинова. – Не ми трябва човек с широки виждания. Нито от такъв, който твърди:“ Няма значение в какво вярва човек, важното е, да е искрено“.

– Така е, – съгласи се Щилиянов, – трябва да се лети точно по указания курса.

– Нека на земята да ме смятат за човек с ограничени разбирания, – засмя се Попов, – но аз ще бъда по-уверен в „приземяването си“ на небето.

– Как няма да бъдем уверени в такъв курс, – наблегна Желязкова, – щом Исус го е довел до нас и ни е приготвил пътя за там.

Скоро дискусията се прекрати. Самолетът се приземи благополучно и всички слязоха радостни и доволни, че безопасно са се добрали до летището.

Валеше сняг вече трети ден. Къщите с големи снежни калпаци се гушеха в дълбокия сняг и почти нищо не се виждаше от тях.

Миронов бе редактор на месният вестник. Той безнадежно гледаше снега през прозореца и каза с болка:

– Хубаво е ако имахме и портиер към редакцията, но такава бройка не е предвидена. Ако имаше такъв, той щеше да почисти снегът в двора на редакцията. А сега трябва да чакаме снега сам да се разтопи.

– И на мен ми омръзна да пълзя едва едва, – намеси се един от старите сътрудници на вестника, – ще падна някой от ден и ще си счупя я крак, я ръка.

Методи, младият специален кореспондент на вестника, погледна присмехулно застаряващата част от журналистите във вестника и попита:

– В утрешния вестник има ли едно място за обява?

– Изглежда е останало едно, – каза Миронов. – А на теб за какво ти е?

– Почакай и ще видиш! – закани се Методи.

Отиде при словослагателят и го накара да вмъкне следната реклама в броя:

„При входа на сградата на редакцията на местния вестник е загубен златен пръстен с брилянт от 2,9 карата. Който го намери, моля да го върне и ще получи възнаграждение“.

До вечерта на следващия ден пред редакцията изобщо нямаше сняг.

Асфалта блестеше, все едно върху него не е валял сняг.

По него се разхождаха десетина човека, които внимателно се вглеждаха в краката си.