Думата „състрадание“ означава “ да страдаш заедно с някого“. Тази дума е най-подходящ, за да опише Божията любов към нас.
Човешката раса е обречен да страда. Tелевизията ни показва картината на човешкото нещастие по цялата земя. Но погледнете наоколо, вие сте заобиколени от хора, които също страдат. Може би те страдат от самота, страх, отхвърляне, слабост, депресия, бедността, дискриминацията, наркотици и хиляди други проблеми.
Но Бог е милостив. Той страда заедно с нас. Бог знае всички наши скърби и желание да ни помогне. Кулминацията на Божественото състрадание в човешката история е на Кръста, защото на него Христос пострада за нас, за да ни избави от наказанието.
Бог ни призовава да се смилим над нашите ближни. Да им съчувстваме и състрадаваме заедно с тях, като по този начин да им свидетелствуваме за Този, Който пострада за тях.

Известно е, че походката се изменя, в зависимост от настроението ни. Например, раменете на тъжни хора са често отпуснати, а щастливи като че ли подскачат. Едно ново проучване на учени от Института за перспективни изследвания в Канада показало, че ако промените походката си, можете да подобрите настроението си и да станат по-щастливи.
Освен това учените са установили, че хората с депресия не се движат като щастливи хора. В новото изследване, учените показали на участниците списък на положителни и отрицателни думи, като „приятен“, „уплашени“ и „смущаващи“. След това доброволците трябвало да ходят по бягаща пътека, а изследователите в този момент оценявали техните движения и пози.
На екрана на тренажора бил поставен сензор, който се премествал в ляво или дясно в зависимост от походката на участниците, щастливи или депресирани. Хората не знаели за какво е предназначено устройството. Учените помолили половината от участниците да се опитат да придвижат стрелката в ляво, а другата половина в дясно. Участниците бързо привикнали към новата походка.
След това доброволците трябвало да си спомнят и да напишат колкото се може повече думи от списъка, показан им по-рано.
Тези участници, които по време на експеримента имали подтискаща походка, помнели повече отрицателни думи. По този начин изкривената походка довела до депресивно настроение.
Предишни изследвания са показали, че пациенти с депресия помнят повече негативни събития от живота си, отколкото положителни. Спомените ги карали да се чувстват още по-зле.

Преди много време и аз не знам точно кога, имало трима братя. Най-малкият Иван обичал да изрязва животни от дърво. Средния Петър обичал да си похапва, а най-големият Атанас да командва по-малките.
Случило се така, че изгорял домът им, а родителите им починали. Нищо си нямали. Нито дом, нито роднини, а трябвало да преживяват някак си.
Тръгнали братята към града, работа да търсят. Вървели през гората и се сетили за едно изворче наблизо, и решили да си пийнат малко вода от него, а там седял старец и си почивал.
– Накъде сте тръгнали? – попитал ги старецът.
– Тръгнали сме да си търсим работа, дядо.
– А какво можете да правите?
– Нищо, дядо, ние сме сираци. Нямаме дом, нито помощ от някъде.
– Добре, – рекъл старецът, – аз ще ви помогна, колкото мога. Ще живеете при мен като синове.
Отишли братята в дома на стареца. Намерили си работа. Избрали си красиви момичета и се оженили.
Трите свадби станали в една и съща година. Братята се отделили и заживели със съпругите си, а старецът отново останал сам.
Най-големият брат станал лидер. Започнал всички да командва. Забогатял бързо. Средният брат отворил собствен ресторант. Той също натрупал доста пари. Най-малкият брат се изучил за дърводелец. Често играчките, които правел от дърво раздавал безплатно. Изкарвал колкото да има за хляб.
Минали три години и старецът решил да посети братята.
Почукал на вратата на най-големия. Той не го познал, затворил  вратата под носа му, дори го нарекъл просяк. Почукал старецът на вратата на средния. Той също не го познал и не го пуснал в дома си. Най-накрая стария човек отишъл при най-младия. Вратата му не била заключена, който искал можел да влезе вътре. Иван също не познал стареца, но казал на жена си да сложи масата и нагостил дошлия. Като видял, че дрехите на старецът са много окъсани, поровил в шкафа и му дал една от по-новите си дрехи.
Старецът се разплакал:
– Не ме ли позна, Иване? – попитал старият човек. – Взех те с двамата ти братя. Настаних ви в дома си и се отнасях към вас като синове.
– Татко, – възкликнал Иван, – прости ми, че не те познах. Да си жив и здрав дълги години. Благодаряти за помощта, която ни оказа тогава, цял живот ще ти бъда признателен. Остани да живееш при нас. Имам две малки момчета, които няма да те оставят да скучаеш. А в края на седмицата ще идем с теб, да видиш братята ми.
– Бях при тях, Иване, – тъжно казл старецът.- Не ме пуснаха да прекрача прага им. Загубили са всякакъв срам. Освен пари, очите им нищо друго не виждат. Станали са безчувствени. Няма значение, има кой да ги съди.
На следващия ден се чуло, че домовете на двамата по-големите братя изгорели заедно със всичкото им имущество, а те едва се спасили със семействата си от огъня. Каквито били преди, такива си и останали. Заради неблагодарността им бързо дошла и разплатата.

Той беше упорит и никой не можеше да му докаже нещо, с което не беше съгласен. Знаеше, че приятелят му е християнин, но не искаше  да чува нищо за Бога. Приятелят му го бе оставил на мира и вече не му говореше за своята вяра.

Но днес адвокатът Симеонов бе разстроен и искаше със всеки да се заяжда. Видя приятеля си Данчо и реши да си го изкара на него.

– Здравей, я ела да те попритисна малко, – започна Симеонов.  – Отдавна не си ми говорил за твоя Бог.

Данчо вдигна рамене:

– Нали не искаше да слушаш за Него?

– Твоя Бог нали е много добър? – заядливо започна Симеонов. – Защо има толкова много разводи? Ето и днес се ядосвах с двама съпрузи, които не отстъпваха и всеки смяташе себе си за прав.

Това бе сериозно предизвикателство, но Данчо знаеше, че има Един, Който го подкрепя и в такава ситуация, и за това реши да се облегне на Неговата мъдрост.

– Представи си, че Бог ти казва: – започна Данчо уверено, – “ Имам подарък за теб, той е прекрасен и съвършен израз на любовта ми към теб. Ще ти подаря спътник в живота, които ще те обича и цени. Взаимоотношенията ти с него ще изкарват най-доброто от теб. Ще ходи с теб навсякъде и ще те насърчава. Ще те подкрепя, когато паднеш духом. Ще ти вярва и ще ти се доверява. Плодът на тази връзка ще бъдат децата ви, които много ще обичате“. Но Бог ще вдигне единият си пръст с предупреждение: „Не прелюбодействай!“ Смяташ ли, че тази заповед има за цел да ограничи вашето щастие?

За Симеонов това си беше явно ограничение, но замълча, за да чуе останалите доводи на приятеля си.

– В никакъв случай! – каза Данчо. – Неговата цел е да ви предпази. Какво се случва, когато възприемаме брачните клетви като нещо обвързващо и ограничаващо? Какво става, когато пренебрегнем Божието предупреждение и се впуснем в поредната връзка? Тогава в любящите отношения с брачния партньор се появяват пукнатини. Доверието се разпада. Гузното чувство за вина подхранва корените на огорчението. А нима мислиш, че децата са слепи за всичко това? Тези разбити взаимоотношения въздействат и върху тях.

Симеонов беше навел глава. В това, което каза приятелят му имаше истина. Но, … червейчто на съмнението отново го зачовърка.

Данчо виждайки разколебаването на приятеля си продължи:

– Бог знае какви са последствията от греха и за това ни предупреждава. Той не желае да му се подаваме по никакъв начин, защото подаръкът, който ни е дал ще загуби красотата и очарованието си.

Двамата дълго мълчаха. Данчо не смееше повече да притиска приятеля си, а Симеонов бърчеше вежди и активно мислеше. Някаква светлинка бе стигнала до съзнанието на адвоката, но дали щеше да ѝ позволи да огрее тъмнината в него?!

Един християнин много го болял зъб и отишъл при зъболекар.
Зъболекарят го приканил:
– Отворете си по-широко устата, така не мога да видя нищо.
– Не мога, – отвърнал пациентът.
– Защо? Аз само ще погледна за сега, нищо няма да пипам. – започнал да го успокоява зъболекарят.
– Защото в Писанието е казано: „… който отваря широко устата си ще погине“.
Ако не вярвате, че има такова място в Библията, отворете книгата Притчи, 13 глава, 3 стих.
Така се получава, когато Словото се използва неуместно.