Плодовете на южноафриканско растения от рода Ceratocaryum има орехови ядките, които са гладки и черни.

Но обвивката на Ceratocaryum argenteum е кафява и набръчкана, даже мирише много лошо.

Тази мимикрия на растението привлича торния бръмбар, който приема изпадналите орехи за фекалии на антилопа и ги добутва до гнездото си.

Личинките на бръмбара не могат да изядат орехите, но от тях поникват нови издънки на растението.

Полковник Николов стоеше изправен и се взираше в настъпващите вражески войници. Бяха останали само с по две паласки патрони на човек. Доста от командирите на подразделенията бяха убити. Бяха само шепа хора, а настъпващия враг беше многоброен.

Всички напрегнато очакваха нарежданият и заповедите на полковника. Николов унесен в мислите си правеше разбор на ситуацията.

„Не можем да се оттеглим, – помисли си полковник Николов, – но и не можем да останем тук. Вместо да стоя безучастно, трябва да предприема нещо. Предпочитам да действам. Аз съм човек на действието“.

Полковникът застана с гръб към врага и извика на войниците си:

– Извадете щиковете!

Никой не помръдна. Всички го гледаха изненадано.

– Хълмът ни дава предимство, – каза полковникът. – Извадете щиковете! Целият полк в масирана атака! Левият фланг тръгва пръв!

Полковникът извади сабята си и извика:

– На нож! На нож!

Готов да се изправи срещу съкрушителното превъзходство на противника, разсече въздуха със острието на сабята си.

– В атака! В атака! – извика полковникът.

Приближаващите войници, убедени в превъзходството си над малобройната военна част пред тях, изведнъж спряха движението си.

Виждайки лавината от хора, готова да ги помете, обърнаха се и побегнаха. Няколко смелчаци изпразниха пушките си, преди да ги хвърлят и хукнаха след другите.

Всичко стана за броени минути. Полковникът опря острието на сабята си в ключицата на противниковия офицер, който бе вдигнал ръце.

Атаката бе приключила.

Николов не допускаше отчаяние в сърцето си. Страхът нямаше място в живота му.

Той не искаше да прахосва време, а после да съжалява за изгубените възможности. Когато бе изправен пред избор, той винаги избираше да действа.

С това вдъхнови другите и те победиха.

Един майстор цял живот правел оръжия и достигнал всички тайни на занаята си, до които още никой не бил се добрал.

И направил той меден щит, сияещ като слънцето и желязно копие, светещо по-ярко от лунната светлина.

Майсторът изнесъл на пазара щита и копието си за продан, като казал:

– Щитът е толкова як, че нищо не може да го пробие, а копието няма нещо, което да не може да прониже.

Събрали се хората на пазара и започнали да се възхищават на прекрасния вид и съвършенството на оръжията.

Един млад мъж наивно попитал майстора:

– А какво ще стане ако твоето копие удари щита ти?

Майсторът онемял. Той не могъл да намери думи, за да отговори на младежа. Всички се смели.

Така от необмислените си думи майсторът загубил славата си на най-добър в занаята.

От часовниковата кула се разнесе звън. Камбаната отброи точния час. Анета запуши ушите си и се усмихна на Самуил, който едва не подскочи.

– Малко е шумно тук, – засмя се Анета.

– Щеше да ми пръсне главата. Как можете да спите на този шум?

– Отдавна вече не му обръщаме внимание, – каза Анета. – Само леля Диди се оплаква и мрънка.

– А ти от нищо ли не се оплакваш? – предизвика я Самуил.

– Оплакването е като гледането на телевизия, – каза съвсем сериозно Анета. – Ти избираш да го включиш или да го изключиш. Същото е и с оплакването. Аз съм избрала да не се оплаквам.

Самуил се вгледа внимателно в нея:

– Условията, при които живеете са доста тежки, дори и за възрастен човек. Как може да не се оплакваш?

Анета обясни търпеливо:

– Всеки човек е изправен пред избор и този избор влияе на живота му по-нататък. Тежки условия ли? Като си помисля дядо Симо е без крака, леля Стела не може да става изобщо от кревата. Мария нищо не вижда, защото е сляпа, но винаги е усмихната. За това съм избрала да съм благодарна за всичко, което имам.

Самуил беше шокиран, до сега никой не бе му говорил така.

– Ти сериозно ли говориш? И винаги си в добро настроение, въпреки това? – и Самуил обрисува една дъга с ръката си наоколо.

– Разбира се, че не, – засмя се Анета. – Но винаги когато изпадна в лошо настроение, решавам да съм весела. Когато се събудя, усмихвам се и си казвам: „Днес денят ще бъде хубав“.

– Ами ако някой те огорчи, нарани или обиди? – Самуил още не можеше да повярва, че може да съществува такъв човек.

– Прощавам им, след това се усмихвам и съм щастлива.

Самуил изпита възторг от Анета. Смелостта и мъдростта ѝ бяха като на зрял човек. Нещо трепна в него: „А защо и аз да не бъда такъв?“

Алберт Айнщайн твърдял, че цялата му научна кариера се явява преосмисляне на сън, който той е видял като тинейджър.

В този сън Айнщайн карал шейна надолу по стръмен и заснежен склон.

Набирайки скорост, всички околни цветове се влели в едно петно.

Този сън вдъхновявал Айнщайн през цялата му кариера. Той мислел какво ще се случи, когато се достигне скоростта на светлината.

Биографите вярват, че бъдещият автор на теорията на относителността много свои открития е направил благодарение на този сън.

В потвърждение на това можем да си спомним едно изказване на Айнщайн:

„Дарът да сънувам означава за мен много повече, отколкото таланта ми да усвоявам осъзнатите знания…. Аз съм прекарал в сън една трета от живота си и тази трета съвсем не е била най-лошата“.

През 1992 г. американският физик Алан Лайтман  написва бестселър за сънищата на Айнщайн, който е преведен на повече от 30 езика.

Според писателят, именно в съня си Айнщайн е видял парадокса за разбирането на пространството и времето.