На доктор Бонев му предстоеше да извърши сложна операция. Той беше много притеснен, но се надяваше да успее.

В 21 седмица от бременността на Надя на плода ѝ поставиха  диагноза вроден гръбначен дефект. Това заболяване не дава възможност на човек, да се изправи и ходи нормално.

И все пак имаше изход от положението. Плода се нуждаеше от хирургическа намеса.

– Ти знаеш какво е ситуацията, Наде, – каза хирурга. – Трябва да ти направя кесарево сечение, да извлека матката от коремната кухина и през малък разрез да оперирам бебето ти. Ако успея да направя това, то ще да се роди абсолютно здраво.

Бъдещата майка, работеше като акушерка. Въпреки сложността на операцията, тя каза на доктор Бонев:

– Готова съм на тази рискована крачка. И без това друг изход няма. Детето ми може единствено да оцелее чрез тази опасна операция.

Дойде денят и Бонев внимателно се зае със спасяването на още нероденото дете.

Операцията наближаваше към своя край….. И тогава се случи нещо много странно.

През разреза в матката се появи мъничка, но напълно оформена ръчичка, която хвана хирурга за палеца.

Бонев притихна. Той беше зашеметен. Не можеше да се помръдне от изненада.

– Виждате ли,  докторе, – обади се една от асистиращите сестри, – още неродилото се бебе, ви благодари, че сте спасил живота му.

Очите на всички в операционната се насълзиха, а на лицата им засияха разнежени усмивки.

Това дете се роди точно на определеното време и бе напълно здраво. Родителите му го кръстиха Самуил.

Тази вечер Миронова беше на смяна. Телефона звънна. Обади се женски глас:

– Ало, обаждам се от Димитър Полянов 48.

– Тук Спасителна служба. Случило ли се е нещо у вас?

– Искам да поръчам пица.

Миронова веднага възприе това за поредната „остроумна“ шега, но според инструкциите, тя трябваше да продължи разговора.

– Извинете, госпожо, но сте звъннали на погрешно място. Вие сте набрали номера на Спасителната служба.

– Да, знам това. Моля, със сладки чушки, гъби и сирене.

– Извинявайте, но вие знаете ли изобщо кой номер сте набрали?

– Разбира се! Колко ще струва?

Изведнъж Миронова разбра. Това не беше шега. Там се случваше нещо доста сериозно.

– У вас има непредвидена ситуация? – Миронова реши да получи потвърждение на своето предположение.

– Да.

– Вие не можете да говорите, защото до вас има някой?

– Да, точно така. След колко време ще дойде поръчката?

– Патрулната кола е на 10 минути от вас. В дома ви има ли огнестрелно оръжие?

– Не.

– Можете ли да останете на телефона още малко време?

– Не, това е всичко. Благодаря.

Когато хората от патрулната кола пристигнаха на оказания адрес, видяха следната картина.

Пият мъж бе решил да излее злобата си върху съпругата си и жестоко я бе пребил….

Това не се случваше за първи път в това семейство.

Жената бе поискала да извика полиция, но не можеше да направи това открито. За това бе използвала този трик с поръчката на „пица“.

Христо Петров живееше в малък град. Той бе на 46 години. 19 от тях бе служил в полицията почтено и добросъвестно, за това бе удостоен и с по-висок чин.

През всичките изминали години Петров се бе отнасял отговорно към службата си.

В една дъждовна вечер Христо по служба отиде в един от складовете за продукти на местния супермаркет. Там трябваше да получи храна  за затворниците, а после да я откара в полицейското управление.

Да натовари продуктите в един микробус му помагаше един младеж, който работеше там като товарач.

По време на работата на Христо му направи впечатление, че едната обувка на младежа е обвита с тиксо.

Петров кимна към обувката на младежа и се пошегува:

– Сега такава ли е новата мода.

– Предния ден си скъсах обувките тук в склада, – каза младежа, – а други нямам. Парите, с които разполагам, няма да ми стигнат, да си купя нови. Ще трябва да чакам до следващата заплата, за да имам нови обувки. За това използвах тиксо. Не е много красиво, но поне няма да ходя бос.

Отговорът на младият човек попари шеговитото настроение на Христо. Ситуацията, в която бе попаднал младия товарач трогна полицая.

– Кой номер обувки носиш? – позаинтересува се Петров.

– 38-ми, защо питате?

Петров не отговори.

След като натовариха микробуса Христо отиде в магазина и купи нови обувки за младежа. След това се върна отново в склада и подаде обувките на младия мъж.

– Но …. – младежът се притесни и изгуби дар слово.

След като дойде на себе си, младият човек попита:

– Колко ви дължа?

– Нищо не ми дължиш, – усмихна се полицаят.

– Така не може, – смотолеви бързо младежът.

– На улицата вали дъжд, – каза Петров, – а в такова време краката трябва да бъдат сухи. Полицаите трябва да се грижат за благополучието на съгражданите си. Така, че обувай обувките и не възразявай повече. Просто това е част от моята работа.

– Благодаря, – младежът силно бе трогнат от постъпката на полицая.

По-късно, когато хората хвалеха Петров за това, което е направил, той скромно им каза:

– Радвам се, че можах да помогна на един добър човек. Това беше много важно за мен. През всичките години на работа с престъпници, душата ми загрубя. А ето такива моменти ми помагат отново да се почувствам като човек.

Санитарите се навеждаха и проверяваха телата. Мъртвите оставяха, а ранените прибираха. Теренът беше труден и трябваше внимателно да си пробират пътя.

Изведнъж Димитър забеляза на около 150 метра пред тях двама носачи да изплуват от мрака. След това изскочиха още двама и още двама. Димитър осъзна, че те бяха от страната на врага.

Мъжете от двете страни предпазливо се приближаваха едни към други.

„Внимавай, – каза си Димитър, – не се поддавай на емоциите си“.

Санитарят от противниковата армията вдигна ръка, посочи с пръст Димитър, а после в калта под краката си.

Човекът нямаше оръжие. Коленичи и подкани с жестове Димитър да се приближи. Румен разбра какво иска да им каже и  тръгна напред.

Когато Димитър приближи, той вече превързваше един от техните войници паднал в калта. Раненият беше в шок, цялото му тяло се тресеше.

Чуждият санитар бе повдигнал треперещия войник, а Румен го превързваше. Димитър и Румен сложиха внимателно ранения на носилката. Те бяха партньори по пренасянето на простреляните и им даваха първа помощ.

Преди да тръгне Димитър се взря във вражеския санитар, който го бе повикал. Той също го гледаше. Очите на непознатия бяха безизразни. Бе по-едър от Димитър и по-пълен, но изглеждаше на същата възраст.

Униформата му бе мръсна и оплескана с кал, също като униформите на Димитър и останалите.

Те не си казаха нищо. Стояха и мълчаливо се гледаха.

Димитър искаше да мрази този човек пред себе си, но изпита студенина. Студенина и омраза към войната.

Ранна утрин. На открита за всички ветрове стартова площадка на космодрума „Байконур“ се издигаше обвита в облаци от пара ракета носител „Восток“. Този механизъм за първи път в историята на човечеството трябваше да изведе в космоса едноименен кораб с човек на борда.

Десетки специалисти притичваха около стоманените подпори, който държат ракетата във вертикално положение.

В малък дом на космодрума се приготвяха двама старши лейтенанти. Единият от тях бе Юри Гагарин, на който предстоеше  да заеме мястото в пилотската кабина на „Восток“. Другият бе дубльорът му Герман Титов. Той бе готов във всеки един момент да замени Гагарин, ако се случи с него нещо непредвидено.

След кратка утринна гимнастика следваше закуска, медицински преглед и обличане на скафандрите. Специалистите веднага провериха устройствата и оборудването, монтирани в скафандрите на космонавтите.

Гагарин и Титов сложиха и шлемовете си, на които в последния момент бе написано „СССР“.

Настъпи очаквания момент. От няколко минути Гагарин беше като зазидан в кабината, когато усети, че люка се отвори.

„Нима няма да летя днес? – мигновено си помисли Гагарин“.

– Не се притеснявай, – чу над главата си спокойни глас на Корольов, – един от контактите не включва. Всичко ще бъде наред.

Очаквайки старта, Юри изкара два часа на стола във „Восток“. Въпреки това настроението му бе весело. Той пееше и се шегуваше.

8 часа и 30 минути.

– Минутна готовност, – каза Корольов, – Чувате ли ме?

– Ясно. Минутна готовност. Заемам изходно положение, – докладва Гагарин.

– По време на пускането на ракетата, можете и да не ми отговаряте. Говорете, когато имате възможност. Ще ви предавам всички детайли на изстрелването, – каза Корольов. – Ключ за старт.

– Разбрах, – каза Гагарин.

За кратко време настъпи мълчание. Чуваше се само дишането на космонавта.

– Отдели се кабелът от мачтата. Всичко е наред.

– Усетих го, – засмя се Гагарин. – Чувам, клапаните заработиха.

– Подава се запалването….отделя се предварителната степен …..междината …. окончателно излитане, – гласът на Корольов звучеше развълнувано.

Изведнъж по микрофона се разнесе възторжен отклик:
– Тръгнахме ….