Симеон видя дядо Петър и бързо се насочи към него. Той обичаше да дразни и се надсмива над този благочестив старец.

– Изобилието от знания възпрепятства ли чистата вяра? – попита Симеон.

Той очакваше така да затрудни стареца.

– Отричането на познавателните усилия на човека в църквата се смята  за фалшиво учение, дори за ерес, – отговори спокойно дядо Петър.

– Има хора, които отхвърлят необходимостта от всякакво знание особено за християнството, – подметна Симеон.

– Нима е напразно делото на тези, които търсят знания в Божественото Писание? – засмя се чистосърдечно старецът.

– Те казват, че Бог не иска нищо друго освен добри дела. И че е по-добре да се живее без да се любопитства много.

– От създанието на света това, което е невидимо у Бога, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно и разбираемо чрез творенията Му. Изучавайки ги, ние разбираме, че има Творец, Който е създал и самите нас.

Симеон се ядоса, че не можа да „надговори“ стареца, удари с юмрук по близкото дърво и се отдалечи по пътя.

Земята все още бе топла, а въздуха бе натежал от аромат. Слънцето се канеше да залезе, а три рошави облачета се носеха от вятъра в незнайна посока.

Ина погледна Меги и се засмя:

– Пак си се отнесла нанякъде.

– Знаеш ли, като гледам носещите се облаци си мисля за „песен“ – каза Меги – или „музика“.  Лошото е, че не разбирам тези думи. Баба ми разказваше, че много ми е пяла преди да загубя слуха си, но аз нищо не помня.

– Всички чуващи са едни и същи, – махна с ръка Ина. – Когато ни видят питат: „Липсва ли ти птичата песен? А музиката?“

– Музиката и песните са важни за тях, – каза Меги.

– Нима може да ми липсва нещо, което не познавам? Какво като не чувам птиците, нали ги виждам, – смръщи вежди Ина.

Меги понякога имаше чувство, че усеща шума на падащото листо, драскането на котката по прозореца, краката на другите деца, когато тичат по тревата, но с никого не бе споделяла това.

– Колко глупаво е, – каза тъжно с ръце Ина, – спомените ми за различни звуци са изчезнали, сякаш са се стопили. Но имам чувство, че мозъкът ми помни музиката.

– Не, не е глупаво, – заръкомаха Меги.

– Не знам защо, – каза Ина, – но в последно време сънувам, че всички говорят около мен и аз ги разбирам, но звуците на песните … не си спомням. Всичко е толкова объркано.

Меги с ръцете си оформи въображаемо яйце, а след това го разбърка като конци на кълбо. Двете момичета избухнаха в смях.

– Изпитвала ли си съжаление, че си такава? – попита Меги.

– Понякога си мисля, че животът на чуващите е лесен, независимо от това, че и те си имат проблеми. Но техните мозъци не са забравили звуците, нито умението да говорят. А ние трябва да се учим отново да говорим, чупейки непривично ръцете си.

– Мама още се надява на чудо, – каза Меги, – чувството ѝ за вина не ѝ дава покой и тя упорства, иска отново да чувам.

Двете приятелки се хванаха за ръце и продължиха мълчаливо разходката си в градината.

Баба Стефана влезе в кухнята, повдигна вежди и каза на Ема и майка ѝ:

– Какъв е този шум, който вдигате?

Но когато видя капака на тенджерата на пода, покрит с теракота и шала, който Ема бе свалила от очите си, разбра какво става. Двете бяха експериментирали, за да разберат дали слухът на Ема се е възвърнал.

Трите стояха смутени и се гледаха мълчаливо. Ема бързо излезе от стаята.

– Губиш си времето,  Ана, – каза баба Стефана. – Ако наистина искаш да и помогнеш, накарай Ема да се събуе боса. Дай ѝ възможност да усети вибрациите по стъпалата си.

Ана много уважаваше старата жена, все пак тя ѝ беше майка, но не винаги бе съгласна с нея.

– По-добре я изпрати с специално училище за нея, – продължи баба Стефана. – На двадесет километра от тук има такова. До там има редовен превоз, лесно ще я водим и прибираме у дома. Това училище е на повече от четвърт век, има богат опит.

Ана въздъхна, но нищо не каза.

– И на мен ще ми бъде тежко като замине, – каза с мъка баба Стефана, – но тя трябва да се научи да чете и пише. Там ще я обучат на езика на жестовете. Вече използва ръцете и цялото си тяло, когато разговаря с нас. Тя учи бързо, знаеш, че има доста пъргав им.

Баба Стефана постави ръка на рамото на Ана и с омекнал глас каза:

– Приеми я такава, каквато е. Престани да се самообвиняваш. За това, че Ема се разболя и изгуби слуха си, нямаш вина. Каквото и да опитваш, дори много силно да го желаеш, не можеш да върнеш слуха на детето.

Ана тресна капака на масата и започна да мачка шала в ръцете си.

„Аз сам ще я обучавам и ще реша къде да я изпратя, – мислеше упорито Ана. – Само аз съм виновна за нейното оглушаване, за това ще направя всичко, за да си върне поне част от слуха“.

Михаил не се отказваше лесно. С каквото и да се захванеше все искаше да стигне до същността му и да разбере всичко.

Често влизаше в спор с дядо си Данаил. Старецът търпеливо изслушваше буйния си внук и съвсем не му се сърдеше.

Днес Михаил отново бе настроен философски, за това отиде при дядо си. Целта му бе да разреши някои въпроси, които силно го вълнуваха.

Когато дядо му видя как се е забързал към него си каза:

– Сякаш огън гори под краката му. Явно пак не може да се помири с някоя своя мисъл.

– Здравей, дядо, – поздрави весело младежа.

И без много да чака, започна направо:

– Науката е доказала, че няма Бог. Защо тогава има толкова вярващи хора в света?

Дядо Данаил въздъхна:

– Науката никога не си е поставяла подобна задача. Тя само изследва фактите и явленията, които се наблюдават в този свят.

– Не омаловажавай ролята ѝ, – закани се с пръст Михаил.

– Всичко, което излиза извън границите на този свят не е обект на научно изследване, – каза спокойно дядо Данаил. – Ето защо, основната религиозна истина – съществуването на Бог, не може по принцип да бъде предмет на научно опровержение.

Михаил се почеса по главата и се замисли върху думите на дядо си:
„Май и този път старецът е прав ….“

Петгодишната Ели не преставаше да задава въпроси. Днес на дневен ред бе поредният измъчващ я въпрос.

– Защо няма полицейски котки?

След като се бе уморила да прави безполезни опити да разбере това, тя написа писмо до полицията:

„Скъпи шеф на полицията, аз се казвам Ели и съм на шест години и половина.

Когато разговарях с моя баща го попитах, дали съществуват ли полицейски котки, той ми каза, че се съмнява да има такива, но аз смятам, че с котките би се получило нещо много добро.

Полицейските котки ще бъдат от полза, защото имат добър слух и могат да чуят опасностите.

Те лесно намират пътя до дома, така че може да ви показват обратния път, ако се изгубите.

Котките много добре се катерят по дърветата, затова биха могли да спасят хора, които са заседнали между клоните.

Моето куче е приятел с котката ми и аз мисля, че котките ще се сприятелят с вашите полицейски кучета.

Кажете ми , моля, мислили ли сте за това, да си доставите полицейски котки?“

Скоро малката Ели получи отговор от полицията.

“ Скъпа Ели, благодаря ти за писмото и предложенията за използване на котки в полицията. Аз ще помоля инструктора, обучаващ нашите кучета, да има предвид твоето предложение.

Винаги съм обичал котките, за това реших да ти нарисувам моята котка Джени в края на писмото. Извинявай , не умея много добре да рисувам, но вярвам, че все пак се получи. Дори почти прилича на Джени.“