Полицаят спря автомобила и приближи до шофьора, който се оказа прекрасна млада жена.

– Добър ден, – каза жената. – Да не съм нарушила, някое от правилата.

– Да, карахте с превишена скорост, – отговори полицая. – Мога ли да видя шофьорската ви книжка.

– За съжаление, нямам такава.

– Тогава какво правите зад волана?

– Лишиха ме от нея, защото шофирах пияна.

Полицаят вече не беше на себе си.

– Бихте ли ми показали документите на колата си?

– Нямам такива, защото я откраднах.

– От кого?

– Той вече не е между живите, убих го.

– Какво?

– Тялото му е в багажника, – жената продължаваше да демонстрира своята наглост. – Искате ли да погледнете?

Полицаят веднага извика няколко човека на помощ. Няколко мъже обиколиха автомобила, в който седеше жената.

Приближи началника на патрула. Той държеше в ръката си пистолет.

– Бавно излезте от колата, – каза началникът.

– Какво е станало? – попита жената, а на лицето ѝ бе изписана изненада.

– Мой подчинен ми докладва, че сте убили собственика на този автомобил.

– Кого съм убила?

– Моля да отворите багажника на колата.

Жената неохотно отвори капака, но там нямаше нищо.

– На кого е колата? – озадачен попита началникът.

– Моя, – вдигна рамене жената.

– Документите моля!

Жената извади бързо исканото. Той ги огледа документите внимателно и нацяло се обърка.

– Но колегата каза, че дори шофьорска книжка нямате!

Жената показа и шофьорската си книжка. Всичко бе изправно.

Началникът се притесни и започна да обяснява:

– Извинете, но работата е там, че колегата ми докладва, че сте откраднали колата, убили сте собственика ѝ и даже нямате шофьорска книжка.

– Господи! – извика жената. – Този лъжец да не ви е казал, че съм карала и с превишена скорост?

Началникът махна с ръка и жената потегли.

Случва се понякога майките да изпаднат в отчаяние, та те не са от желязо. Обикновено това става след верига от събития.

Сутрин е. Диди дълго време седя в банята, а след това заявява категорично на майка си:

– Не искам тази рокля, дай ми онази, с която бях вчера.

– Но тя е изпрана и сега съхне на простора, – спокойно обясни майка ѝ.

Как да е двете се споразумяха и Диди облече предложената ѝ рокля. Но когато дъщерята седна на закуска, дълго рови в чинията си, в която имаше пържени яйца, а за капак на всичко изтърва филията с масло на земята.

В това време  техника звънна по телефона и доста грубо заяви на Елена Данаилова:

– Няма да дойда днес, утре ще се видим.

Той не дочака възраженията ѝ, а продължи настъпателно:

– Вие сте много, а аз съм само един.

Елена позвъни във фирмата на техника. От там я успокоиха:

– Ще видим какво можем да направим за вашия случай.

Поолекна ѝ, но остана малка утайка от огорчението.

Тя отвори хладилника и настръхна. Кокошката, която бе купила вчера и щеше да приготви за обяд, миришеше много лошо.

– Сега къде да изхвърля това? – започна да нервничи Елена.

Като добра майка и домакиня Елена съчини на бързо обяда „от въздуха“. След това поигра с дъщеря си.

Дойде време да прибере баткото от училище. Елена оставя дъщеря си да играе, но на малката и трябваше куко. Диди сяда на него половин час, без да става. Майка ѝ я обиколи с любимите ѝ играчки и хукна към вратата.

След малко Елена се върна с по-големия, огледа всичко и въздъхна отчаяно:

– Пак трябва всичко да оправя.

Диди и Ники седнаха на масата да обядват, но се скараха. И за какво? И двамата искаха да ползват една и съща лъжица.

Елена се опитва да ги успокои:

– Ники, дай на Диди лъжицата, ще ти дам друга.

– Но аз първи си я взех, – промърмори недоволно Ники и посягна да я грабне.

– Тя си е моя, – не отстъпваше малката.

Тук Елена не издържа:

– Като си най-малката, това не означава, че светът се върти около теб, – скара се тя на Диди. – Като животните сте. Живея в някакъв зверилник. Ходя след всеки от вас, чистя, прибирам, готвя….  И как се отнасяте към храната и чуждия труд? ….

Елена крещеше неудържимо, разрита играчките по пода, събори книгите от бюрото, хвърли дрехите от дивана на пода, седна на един стола и ……..

Видът ѝ сякаш казваше: „Правете каквото искате вече …“

На масата стана тихо. Диди се разплака. Ники подаде лъжицата на сестра си и съчувствено погледна майка си.

– Хайде да се наядем, а после да нарисуваме всичко, което сме изяли, – каза Ники на Диди.

Малката погледна брат си с разплакани очи и кимна с глава.

– Давай, ти си зоопарк, – каза весело Ники, – а устата ти е клетка. Да подгоним тигъра в клетката. А сега дойде и слона. Бързо го пускай вътре…..

Елена ги погледна и се разплака.

Диди стана от стола, дойде при майка си и я прегърна. След това ѝ се усмихна и каза:

– Ти си най-добрата майка.

Позата ѝ беше доста странна. Тя бе на колене, като молещ се човек. Тялото ѝ бе наклонено напред, а ръцете ѝ държаха нещо, което бе притиснала до гърдите си.

Срутилата се къща бе наранила гръбнака и главата на жената.

Много трудно ръководителят на спасителната група промуши ръка си през тесния процеп на стената към тялото на жената. Той се надяваше, че тя все още да е жива, но тялото ѝ бе студено. Жената беше мъртва.

Заедно с останалите спасители, той тръгна да обикаля другите срутени къщи. Но нещо го потегли обратно към мъртвата жена.

Мъжът застана на колене промуши главата си през процепа и проучи с ръка мястото под тялото на умрялата.

Изведнъж мъжът се развълнува и извика:

– Дете! Тук има дете!

Останалите спасители внимателно почистиха развалините около тялото на жената. Под трупа лежеше три месечно бебе, увито в пъстро одеяло.

Жената се бе пожертвала, за да спаси сина си. Когато бе усетила, че къщата се срутва, тя бе покрила сина си с тялото си.

Когато ръководителят на групата  взе на ръце детето, то все още кротко спеше. Останалите мъже бяха много оживени. Те се радваха за това дете, все едно беше тяхно собствено бебе.

Бързо пристигна лекар, за да прегледа детето. Когато докторът разтвори одеялото, там имаше телефон.

На екрана му имаше съобщение: „Ако оживееш, помни, че те обичам“.

Този телефон мина през множество ръце, хората четяха съобщението и плачеха.

Любовта на майката е по-силна от всички катаклизми, природни стихии и бедствия. За да запази живота на детето си, майката е способна на всичко, дори да даде живота си, ако е необходимо.

Зимата дари хората с изобилен сняг. Температурите бяха ниски, но това не обезкуражи скиорите.

Васко нарами ските и се отправи към планината. Там сред свежия въздух и побелелите дървета той се почувства свеж, здрав и силен.

Само преди една седмица „пазеше леглото“, бе зачервил гърло и бе вдигнал температура.

Увлече се в гората малко повече. Бялата красота го омая с различните си нюанси и причудливи форми, които бе образувала от струпалия се сняг върху дървета и храсти.

Когато стигна до малката гара, влакове вече нямаше. Васко се притесни. Докато тръгне първият влак сутринта,  го очакваше студ и измръзване.

Васко повървя малко по празната платформа и си помисли:

„Още една пневмония не ми трябва. Необходимо е да предприема някакви мерки“.

Изведнъж го осени идея:
– Ще позвъня в полицията и ще кажа, че край гарата се навърта някакъв хулиган. Дори и да ми съставят протокол, поне за една нощ ще имам покрив над главата си.

Речено сторено.

Звънна и преди да свърши със съобщението си, от другата страна на телефонната линия го скастри груб мъжки глас:

– Човече, нямаш ли съвест?! Отделението на полицията се намира на пет минути от гарата, а ти искаш и автомобил да ти пратим. Ако искаш да пренощуваш, – малко по-меко каза мъжът, – ела и не се прави на много умен.

Васко се изчерви. Добре, че нямаше никой наоколо да го види. Осъзна, че е постъпил глупаво и закрачи бодро към полицията.

В тази мразовита нощ, освен него в офиса на полицията бяха още шестима. До сутринта се стесниха доста. Такъв рекорд в полицията до сега не бяха стигали. 24-ма „самопредали се“ само за една нощ.

Виктор стана художник, защото след училище трябваше да продължи образованието си. Той знаеше, че бъдещата му работа трябва да му доставя удоволствие, а на него много му харесваше да рисува. Така и направи своя избор и постъпи в Художествената академия.

Там Виктор научи много неща. Как да изпъне платното, как сам да си приготви грунд, как изкуствено да състари картината, как да добавя финни цветови преходи……

Преподавателите го хвалеха:

– На теб ти е дадено от Бога, рисуваш със замах …..

„Нима другите, които учат тук, нямат дарба от Бога?“ – мислеше си Виктор, но му беше приятно да чува такива думи за себе си.

След като завърши, си намери добре платена работа. Цял ден изработваше дизайн за различни визитки, брошури, покани, … Но това не го удовлетворяваше. Рисуваше неохотно и без желание. Рядко имаше вдъхновение. Работа, в къщи и така ден след ден ….

Все по-често взе да си мисли:

„Нима това е моето призвание? За това ли съм мечтал? Нима съм художник с дарба от Бога?“

Той разбираше, че нещо се губи от него, изпълнявайки всеки ден едни и същи действия, а това го притесняваше.

Премести се на друго място. Там започна да рисува портрети.

Един ден Виктор направи поредния си портрет. Позираше му жена на средна възраст с дълъг нос. Трябваше доста да се постарае, за да я „направи красива“. Носът, нямаше къде да го дене, но в лицето ѝ имаше нещо предразполагащо и той реши да акцентира върху това. Оказа се доста добро попадение.

– Готово, – каза Виктор и подаде портрета на жената.

Тя дълго време изучаваше образа си. След това вдигна глава, но погледът ѝ бе отнесен ….

– Нещо не е както трябва ли? – попита Виктор, като внимателно следеше реакциите на жената.

– Вие имате призвание, – каза тя. – Виждате нещата в дълбочина.

– Аха, очи като рентген, – пошегува се Виктор.

– Нямах предвид това, – поклати глава жената. – Вие рисувате душата на човека. Гледам този портрет и разбирам, че съм такава, каквато сте ме нарисували. Всичко външно си е както е. Но вие сте свалили горния слой и сте създали шедьовър. Сега осъзнавам каква съм, благодаря ви.

Виктор вдигна рамене и нищо не каза. Жената му се стори някак странна. Навярно трябва „душата“ на човек да рисува в бъдеще. Всеки има външен слой, но и невидима обвивка, която се изгражда постепенно в живота. Всеки човек е шедьовър и Виктор беше уверен в това.

От тогава неговото рисуване се изпълни със нов смисъл. Нямаше нова технология, той използваше същите инструменти. Само че всеки път преди да започне да рисува „сваляше горния слой“, за да освободи невидимия „шедьовър“.

Понякога му се падаха такива „модели“, при които душата беше много по-страшна, отколкото „външния слой“. Тогава той се опитваше да намери някакъв светъл лъч в този човек и се стараеше да го усили. Винаги могат да се намерят такива лъчи, стига човек да настрои зрението си към тях. До сега Виктор не беше срещал човек, в който да не можеше да открие нещо хубаво.

Веднъж Николай, един от неговите приятели и колеги, му каза:

– Спомняш ли си онази жена с дългия нос, на която прави портрет преди известно време?

– Е? – погледна го с очакване Виктор.

– Знаеш ли колко се е променила? Станала е такава, каквато си я нарисувал, а като си спомня каква беше, същинска жаба …..

И мълвата тръгна. За Виктор казваха:

– Неговите портрети благотворно влияят в живота на хората.

– В семействата настава мир.

– Грозен се преобразява и става красив.

– Самотна майка неочаквано се оженва.

– Мъжете намират смисъл в работата си и се чувстват по-пълноценни…..