Виктор наблюдаваше едно момиче много внимателно. Той си помисли:

„Сигурно е от ония джебчийки, които в блъсканиците успяват да изпразнят някой джоб или чанта“.

В автобуса нямаше много хора, така, че Виктор можеше да я следи и когато тя посегне, щеше да я хване при кражбата.

Малко след това момичето бръкна в джоба на един старец, но не за да го изпразни, а да добави в него банкнота от двадесет лева.

Виктор беше зашеметен, той изобщо не очакваше такова развитие на нещата.

А старецът беше беден. Носеше изтъркан панталон и риза, която бе загубила отдавна цвета си. Сакото му бе провиснало, явно не му бе по мярка.

Старецът се приготви да слезе на спирката, а момичето наведе глава, все едно нищо не бе направила.

Виктор бе виждал много начини, по които други хора бяха помагали на нуждаещите се, но за първи път виждаше такава проява на човечност.

Колко е хубаво, че добротата не се е изгубила между нас. И най-важното е, че тя не парадира за себе си….

Във всеки приют за животни не стават такива неща, но в този се случи.

В една от клетките бяха сложили куче, което бяха нарекли Мери. Тя скоро се бе окучила, но всичките ѝ кученца бяха раздадени на нови стопани. Така Мери остана сама.

Една вечер един от работещите в приюта за животни забеляза нещо странно на монитора.

– Ей, – извика Кольо на останалите в стаята, – Мери е избягала от клетката си.

– Къде е сега? – скочи Иван.

– Тича между другите клетките, – обясни Симо, който бе вперил поглед в екрана на монитора.

– Но как се е измъкнала от клетката? – попита Станимира.

– Вероятно се е промъкнала през отвора, от където и подаваме храната, – предположи Станко.

– Вижте, легна пред вратата на една от клетките, – извика изненадано Иван.

Групата бързо се измъкна от стаята и всички хукнаха да видят какво става.

Когато стигнаха до лежащата Мери, Кольо каза:

– Избягала е заради тези две малки кученца, които доведох днес сутринта.

– Вероятно са скимтели от уплаха – предположи Станимира – и тя е дошла да ги успокои.

– Мери се нуждае от тези кученца, – заключи Станко, – както и те от нея.

И той бързо отвори клетката на малките.

Мери веднага нахлу в клетката. Тя ги приласка с такава любов към себе си, все едно бяха нейни.

Оставиха ги заедно. Кученцата бяха спокойни, а Мери бе щастлива.

Няколко банки напред Елена забеляза възрастна жена с посребрели коси, която старателно записваше лекцията на професора, наравно с другите. В почивката Елена се приближи към нея, да я разгледа по-отблизо.

Жената се обърна към девойката, усмихна ѝ се и уверено, като каза:

– Здравейте, красавице, аз се казвам Мария.

– Аз съм Елена, – усмихна се и девойката. – Интересно какво ви доведе в университет на такава „невинна възраст“?

– Дойдох тук да срещна обещаващ мъж и да му народя сюрия деца, – пошегува се на свой ред Мария.

– Наистина ли? – попита Елена и плесна с ръце.

На младото момиче много ѝ допадна възрастната жена и те станаха приятели. Заедно ядяха в стола и беседваха върху лекциите. Мария стана близка със всички младежи от групата. Те я уважаваха и с желание общуваха с нея.

В края на семестъра групата празнуваше успешно взетите изпити пред маса отрупана с лакомства.

Тогава някой предложи:

– Нека Мария да произнесе реч.

Възрастната жена се надигна и се пошегува:

– Забравила съм си пищовите.

– Ти знаеш всичко и без тях, – подхвана шегата и друг от младежите, – Хайде кажи ни нещо!

Мария за минута наведе глава, след това се изправи и започна:

– Ние не преставаме да играем, докато израстваме. Остаряваме, когато престанем да играем. Вашият успех се опира на младостта и щастието. Вие всеки ден трябва да намирате за какво да се усмихвате. На вас ви е необходима мечта. Когато престанете да мечтаете, ще умрете.

– Край нас има толкова много хора, който са мъртви и не знаят това, – намеси се едно русоляво момиче от групата.

– Има голяма разлика между стареенето и израстването, – продължи Мария, като се усмихна на обадилата се. – Може да сте само на 19 години, но ако по цял ден лежите и нищо не правите бързо ще остареете. Не е нужно да имаш талант или дарба, за да остарееш. Дарът се открива в това, да откриеш нови възможности за себе си в промените, които настъпват в теб. Старите хора не съжаляват за това, което са направили, а за това, което са пропуснали да извършат. От смъртта се страхуват само тези, при които надделяват нещата, за които съжаляват.

Мария седна на мястото си. Всички мълчаха навели глави.

Тази вечер младежите получиха „висше образование“, за което дори не бяха мечтали.

На Симеон никак не му се ставаше сутрин. Майка му най-малко три пъти го викаше, докато се надигне от кревата. Той най-много се радваше на почивните дни, защото не трябваше да става рано, за да отиде на училище.

Симеон беше вече ученик в пети клас, но навика „да си поспи още малко“  все още не бе го изоставил.

Една сутрин майка му задърпа завивката му и започна да го потупва по гърба:

– Хайде, Мони, време е за училище.

Симеон надникна изпод завивката и недоволно измърмори:

– Днес не може ли да не ходя на училище?

На кой ли ученик не му е хрумвало по някакъв начин да се измъкне и да не ходи на училище? На Симеон често му минаваше такава мисъл, особено сутрин, когато трябваше да става рано, за да върви на училище.

Бащата чу мърморенето на сина си, помисли малко и каза:

– Може, само ако бързо се облечеш, оправиш си кревата и се нахраниш.

Симеон повярва и с радост направи всичко изброено от баща му, когато чу майка му да казва:

– Честит първи април, Мони!

Симеон се ядоса, сграбчи чантата си и я хвърли на земята.

А майка му съвсем спокойно продължи:

– Имаш 30 минути, за да стигнеш до училище. Днес поне няма да закъснееш.

Жалко, че „хубавите неща“ стават точно на 1-ви април.

Матей се роди с диагноза артрогрипоза. Това заболяване засяга опорно двигателния апарат. Характеризира се с деформация на крайниците, недоразвити стави и мускули, а също и фиброза. Най-тежката форма е свързана с нарушение на почти всички стави, включително и тези на челюстта.

Лекарите веднага казаха на майка му:

– Детето няма да живее дълго и трябва да се приготвите за погребението му.

Околните си шепнеха тихо:

– Защо изобщо го храни? И без това всичко е напразно.

Въпреки всички прогнози Матей оцеля. Той имаше силно деформирани ръце и крака, а главата му е толкова много извита назад, че опира гърба му.

Когато бе малък той постоянно търсеше подходяща работа за себе си. Матей не искаше да бъде в тежест на другите.

Колкото и странно да е, той успешно завърши училище, а след това университет със специалност счетоводство. Започна да изнася и лекции за мотивацията, които имаха голям успех.

– Ние никога не се отнасяме към него като непълноценен човек, – казват членовете на семейството му. – Ако той поиска да прави нещо, което правят и другите, ние не го спираме, независимо от това, че не може да ползва инвалидна количка поради заболяването си и трудно се придвижва.

– Той дълго ме молеше да ходи на училище наравно с другите – каза майка му – и аз му позволих.

През целия си живот Матей е трябвало да адаптира с изкривеното си тяло към света около него. Но сега той е успял  напълно да се приспособи и се чувства като нормален човек.

В момента Матей се занимава със счетоводство и дава консултации, чрез телевизията, мобилния си телефон, компютъра и Интернет.

Сега той работи като счетоводител и е се проявява като отличен оратор. Матей живее пълноценен живот. Той има много приятели, които го подкрепят.