Тази вечер Миронова беше на смяна. Телефона звънна. Обади се женски глас:

– Ало, обаждам се от Димитър Полянов 48.

– Тук Спасителна служба. Случило ли се е нещо у вас?

– Искам да поръчам пица.

Миронова веднага възприе това за поредната „остроумна“ шега, но според инструкциите, тя трябваше да продължи разговора.

– Извинете, госпожо, но сте звъннали на погрешно място. Вие сте набрали номера на Спасителната служба.

– Да, знам това. Моля, със сладки чушки, гъби и сирене.

– Извинявайте, но вие знаете ли изобщо кой номер сте набрали?

– Разбира се! Колко ще струва?

Изведнъж Миронова разбра. Това не беше шега. Там се случваше нещо доста сериозно.

– У вас има непредвидена ситуация? – Миронова реши да получи потвърждение на своето предположение.

– Да.

– Вие не можете да говорите, защото до вас има някой?

– Да, точно така. След колко време ще дойде поръчката?

– Патрулната кола е на 10 минути от вас. В дома ви има ли огнестрелно оръжие?

– Не.

– Можете ли да останете на телефона още малко време?

– Не, това е всичко. Благодаря.

Когато хората от патрулната кола пристигнаха на оказания адрес, видяха следната картина.

Пият мъж бе решил да излее злобата си върху съпругата си и жестоко я бе пребил….

Това не се случваше за първи път в това семейство.

Жената бе поискала да извика полиция, но не можеше да направи това открито. За това бе използвала този трик с поръчката на „пица“.

Христо Петров живееше в малък град. Той бе на 46 години. 19 от тях бе служил в полицията почтено и добросъвестно, за това бе удостоен и с по-висок чин.

През всичките изминали години Петров се бе отнасял отговорно към службата си.

В една дъждовна вечер Христо по служба отиде в един от складовете за продукти на местния супермаркет. Там трябваше да получи храна  за затворниците, а после да я откара в полицейското управление.

Да натовари продуктите в един микробус му помагаше един младеж, който работеше там като товарач.

По време на работата на Христо му направи впечатление, че едната обувка на младежа е обвита с тиксо.

Петров кимна към обувката на младежа и се пошегува:

– Сега такава ли е новата мода.

– Предния ден си скъсах обувките тук в склада, – каза младежа, – а други нямам. Парите, с които разполагам, няма да ми стигнат, да си купя нови. Ще трябва да чакам до следващата заплата, за да имам нови обувки. За това използвах тиксо. Не е много красиво, но поне няма да ходя бос.

Отговорът на младият човек попари шеговитото настроение на Христо. Ситуацията, в която бе попаднал младия товарач трогна полицая.

– Кой номер обувки носиш? – позаинтересува се Петров.

– 38-ми, защо питате?

Петров не отговори.

След като натовариха микробуса Христо отиде в магазина и купи нови обувки за младежа. След това се върна отново в склада и подаде обувките на младия мъж.

– Но …. – младежът се притесни и изгуби дар слово.

След като дойде на себе си, младият човек попита:

– Колко ви дължа?

– Нищо не ми дължиш, – усмихна се полицаят.

– Така не може, – смотолеви бързо младежът.

– На улицата вали дъжд, – каза Петров, – а в такова време краката трябва да бъдат сухи. Полицаите трябва да се грижат за благополучието на съгражданите си. Така, че обувай обувките и не възразявай повече. Просто това е част от моята работа.

– Благодаря, – младежът силно бе трогнат от постъпката на полицая.

По-късно, когато хората хвалеха Петров за това, което е направил, той скромно им каза:

– Радвам се, че можах да помогна на един добър човек. Това беше много важно за мен. През всичките години на работа с престъпници, душата ми загрубя. А ето такива моменти ми помагат отново да се почувствам като човек.

Санитарите се навеждаха и проверяваха телата. Мъртвите оставяха, а ранените прибираха. Теренът беше труден и трябваше внимателно да си пробират пътя.

Изведнъж Димитър забеляза на около 150 метра пред тях двама носачи да изплуват от мрака. След това изскочиха още двама и още двама. Димитър осъзна, че те бяха от страната на врага.

Мъжете от двете страни предпазливо се приближаваха едни към други.

„Внимавай, – каза си Димитър, – не се поддавай на емоциите си“.

Санитарят от противниковата армията вдигна ръка, посочи с пръст Димитър, а после в калта под краката си.

Човекът нямаше оръжие. Коленичи и подкани с жестове Димитър да се приближи. Румен разбра какво иска да им каже и  тръгна напред.

Когато Димитър приближи, той вече превързваше един от техните войници паднал в калта. Раненият беше в шок, цялото му тяло се тресеше.

Чуждият санитар бе повдигнал треперещия войник, а Румен го превързваше. Димитър и Румен сложиха внимателно ранения на носилката. Те бяха партньори по пренасянето на простреляните и им даваха първа помощ.

Преди да тръгне Димитър се взря във вражеския санитар, който го бе повикал. Той също го гледаше. Очите на непознатия бяха безизразни. Бе по-едър от Димитър и по-пълен, но изглеждаше на същата възраст.

Униформата му бе мръсна и оплескана с кал, също като униформите на Димитър и останалите.

Те не си казаха нищо. Стояха и мълчаливо се гледаха.

Димитър искаше да мрази този човек пред себе си, но изпита студенина. Студенина и омраза към войната.

Ранна утрин. На открита за всички ветрове стартова площадка на космодрума „Байконур“ се издигаше обвита в облаци от пара ракета носител „Восток“. Този механизъм за първи път в историята на човечеството трябваше да изведе в космоса едноименен кораб с човек на борда.

Десетки специалисти притичваха около стоманените подпори, който държат ракетата във вертикално положение.

В малък дом на космодрума се приготвяха двама старши лейтенанти. Единият от тях бе Юри Гагарин, на който предстоеше  да заеме мястото в пилотската кабина на „Восток“. Другият бе дубльорът му Герман Титов. Той бе готов във всеки един момент да замени Гагарин, ако се случи с него нещо непредвидено.

След кратка утринна гимнастика следваше закуска, медицински преглед и обличане на скафандрите. Специалистите веднага провериха устройствата и оборудването, монтирани в скафандрите на космонавтите.

Гагарин и Титов сложиха и шлемовете си, на които в последния момент бе написано „СССР“.

Настъпи очаквания момент. От няколко минути Гагарин беше като зазидан в кабината, когато усети, че люка се отвори.

„Нима няма да летя днес? – мигновено си помисли Гагарин“.

– Не се притеснявай, – чу над главата си спокойни глас на Корольов, – един от контактите не включва. Всичко ще бъде наред.

Очаквайки старта, Юри изкара два часа на стола във „Восток“. Въпреки това настроението му бе весело. Той пееше и се шегуваше.

8 часа и 30 минути.

– Минутна готовност, – каза Корольов, – Чувате ли ме?

– Ясно. Минутна готовност. Заемам изходно положение, – докладва Гагарин.

– По време на пускането на ракетата, можете и да не ми отговаряте. Говорете, когато имате възможност. Ще ви предавам всички детайли на изстрелването, – каза Корольов. – Ключ за старт.

– Разбрах, – каза Гагарин.

За кратко време настъпи мълчание. Чуваше се само дишането на космонавта.

– Отдели се кабелът от мачтата. Всичко е наред.

– Усетих го, – засмя се Гагарин. – Чувам, клапаните заработиха.

– Подава се запалването….отделя се предварителната степен …..междината …. окончателно излитане, – гласът на Корольов звучеше развълнувано.

Изведнъж по микрофона се разнесе възторжен отклик:
– Тръгнахме ….

Симеон видя дядо Петър и бързо се насочи към него. Той обичаше да дразни и се надсмива над този благочестив старец.

– Изобилието от знания възпрепятства ли чистата вяра? – попита Симеон.

Той очакваше така да затрудни стареца.

– Отричането на познавателните усилия на човека в църквата се смята  за фалшиво учение, дори за ерес, – отговори спокойно дядо Петър.

– Има хора, които отхвърлят необходимостта от всякакво знание особено за християнството, – подметна Симеон.

– Нима е напразно делото на тези, които търсят знания в Божественото Писание? – засмя се чистосърдечно старецът.

– Те казват, че Бог не иска нищо друго освен добри дела. И че е по-добре да се живее без да се любопитства много.

– От създанието на света това, което е невидимо у Бога, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно и разбираемо чрез творенията Му. Изучавайки ги, ние разбираме, че има Творец, Който е създал и самите нас.

Симеон се ядоса, че не можа да „надговори“ стареца, удари с юмрук по близкото дърво и се отдалечи по пътя.