Денят бе прекрасен. Повечето хора бяха излезли, за да се насладят на топлите слънчеви лъчи.

Мартин се разхождаше важно в парка, като бе хванал баща си за ръка.

Изведнъж той вдигна глава и проследи бялата ивица появила се в небето.

– Татко виж самолет, – каза малчугана, след като беше открил черната точица, с която завършваше бялата лента.

– Много на високо лети, – каза бащата. – Навярно си го забелязал заради бялата диря, която остава след себе си.

– Защо самолетът остава в небето такава следа? – попита Мартин.

– Когато във сухия въздух на голяма височина проникне влажен от реактивния двигател на самолета, – започна да обяснява бащата, – той се превръща в ледени кристали.

Синът му го погледна неразбиращо. Момчето още не бе схванало, какво му обясняваше баща му.

– Но там има само облак, – каза Мартин. – А къде са тези ледени кристали?

– Нали си виждал облака пара, който излиза от устата ни в студен ден. Нещо подобно става и там в небето, – засмя се баща му. – Бялата пътека, която виждаш там горе е подобна на този облак. Водната пара е страничен продукт, отделящ при горенето в реактивния двигател.

– А защо не винаги се вижда такава следа след самолета? – попита Мартин.

– Това зависи от височината и състава на околната атмосфера, – каза баща му, – по-точно от температурата и налягането на парите.

– Значи така се образува този дълъг облак, – замислено каза Мартин.

– А след това се разсейва и става част от перестите облаци, – допълни бащата.

Никифоров взе двете си деца, за да ги заведе на разходка.

Когато Меги и Иво седнаха в колата, изтръпнаха от страх. Баща им беше пиян.

Автомобилът се движеше с превишена скорост. Меги се бе свила на седалката и цялата трепереше.

Иво не се стърпя и извика:

– Татко, спри. Ти си пиян. Изобщо не трябва да караш……

Никифоров изобщо не обърна внимание на сина си и натисна още повече педала за газта.

– Моля те, татко, – с разтреперан глас се обади Маги, – ние не искаме да умираме.

Никифоров се хилеше просташки и се заливаше от смях. Напук на предупреждението на децата той увеличи още повече скоростта на автомобила.

– У теб ли е телефона, – прошепна Меги на брат си.

Иво бързо го извади от джоба си и въпросително я погледна.

– Набери 112 и изпрати SMS ….

В това време баща им едва не се вряза в една кола. Меги изпищя, а пръстите на Иво започнаха бързо да се движат по бутоните на телефона.

Маги реши по някакъв начин да накара баща си да спре колата.

„Как да го накарам поне за малко …? – трескаво си мислеше момичето“.

Изненадващо Меги му се усмихна и каза:

– Татко, караш като на рали, голям майстор си, но аз съм гладна. Нека да се отбием, да хапнем нещо в Макдоналдс.

– Браво, моето момиче, така те искам. Не да пищиш от страх. Щом искате, ще отидем да похапнем нещо.

Настаниха се на една маса и преди да си поръчат, полицаите влязоха в заведението. Те отведоха Никифоров на страни и му направиха алкохолна проба.

– Господине, – обърна се един от полицаите към него, – уредът отчита три пъти по-висока от допустимата норма за алкохол. – Как можете да карате в такова състояние автомобила си? Можете да убиете децата си.

Никифоров махна с ръка, но полицаите изобщо не изслушаха пиянските му извъртания и бръщолевения, а бързо го отведоха.

Майката на Меги и Иво ги прибра у дома. Когато разбра какво се е случило, хвана се за главата и каза:

– Той е луд, можеше да ви прибие.

В този ден Ради и Жоро изобщо не очакваха да им се случи беда. Те извършваха планирана профилактика по електрическите стълбове.

Неочаквано Ради докосна един от проводниците с високо напрежение. Повече от 4 хиляди волта преминаха през тялото му.

Забележете, при изпълнение на присъда върху електрическия стол използват само 2 хиляди волта.

Ради висеше на предпазния колан.

Жоро се притесни:

– Помощ! Викайте бърза помощ! – извика към група мъже, които бяха доста далече от тях.

„Няма време. – каза си Жоро. – Трябва да му направя изкуствено дишане. В това положение, може ли да се извърши нормална реанимация? ….. Няма как трябва да опитам“.

Жоро оглеждаше нещата и преценяваше обстоятелствата. Той не можеше да сложи приятеля си да легне, за да направи каквото и да е, но реши да действа.

Ако почакаше още малко, докато дойдат и ги свалят, … приятелят му можеше да умре.

Жоро се надвеси над Ради. Повдигна брадичката му нагоре, доколкото това бе възможно, а челото отведе назад. Редуваше няколко вдишвания в устата на Ради и тридесетина притискания на сърцето му. Повтаряше това, докато у приятелят му се появи пулс.

– Оживя, слава Богу, – въздъхна с облекчение Жоро.

След това откачи предпазния колан от Ради, метна приятеля си на рамо и с него се спусна на земята.

Някой бе чул викът на Жоро за помощ и се бе обадил по телефона.

Когато линейката пристигна Ради бе вече дошъл в съзнание. Скоро след това той напълно се възстанови.

– Жоре, ти ми спаси живота, – каза Ради, когато двамата приятели се събраха отново заедно. – Благодаря ти.

– Знаеш ли, – засмя се Жоро, – някои от тези, които са ни гледали отдолу, казват, че сме направили страхотна „целувка“.

– Нека да си приказват каквото искат, – Ради потупа приятеля си по рамото. – Ако не беше тази „целувка“ сега щях да гния в земята.

В автобуса се качи човек с мръсни, протрити дрехи. Изглежда отдавна не бе имал покрив над главата си, навярно се скитат насам натам. По лицето му имаше синини. Цялото беше подпухнало.

Огледа се и започна:

– Граждани, три дена не съм ял. Честно не лъжа. Страхувам се да открадна, защото нямам сили да избягам. Много съм гладен, дайте ми колкото желаете. Не ме гледайте, пийвам си. И това, което ми дадете, възможно е  да го пропия.

Намериха се добри хора, събраха малко пари и ги дадоха на човека.

Той се обърна към пътниците, поклони се и каза:

– Благодаря ви, нека Бог ви даде всичко от което се нуждаете.

Близо до вратата седеше един озлобен мъж, който изрева срещу скитника:

– Гнида, куче мръсно. Пари просиш. А аз може да нямам с какво да нахраня семейството си. Скоро сигурно ще ме уволнят. Но аз не прося като теб, измет такава.

Скитникът извади всички събрани пари от джобовете си и ги даде на намръщения мъж.

– На вземи. Навярно ти трябват.

– Какво? – изрева мъжът.

– Вземи, – каза кротко скитникът, – на теб са ти нужни. А на мен ще ми дадат. Хората са добри.

Просякът мушна парите в ръцете на изумения мъж и отиде по навътре в автобуса.

– Ей, почакай! – извика мъжът и се втурна след скитника, но той вече слизаше през задната врата.

Хората се умълчаха. Мъжът седна отново на мястото си, където седеше преди. Пътниците минаваха край него и не му обръщаха внимание.

Ако някой го бе погледнал, щеше да забележи, макар че се бе обърнал към прозореца, как раменете му леко потрепваха, а очите му се пълнеха със сълзи …

На доктор Бонев му предстоеше да извърши сложна операция. Той беше много притеснен, но се надяваше да успее.

В 21 седмица от бременността на Надя на плода ѝ поставиха  диагноза вроден гръбначен дефект. Това заболяване не дава възможност на човек, да се изправи и ходи нормално.

И все пак имаше изход от положението. Плода се нуждаеше от хирургическа намеса.

– Ти знаеш какво е ситуацията, Наде, – каза хирурга. – Трябва да ти направя кесарево сечение, да извлека матката от коремната кухина и през малък разрез да оперирам бебето ти. Ако успея да направя това, то ще да се роди абсолютно здраво.

Бъдещата майка, работеше като акушерка. Въпреки сложността на операцията, тя каза на доктор Бонев:

– Готова съм на тази рискована крачка. И без това друг изход няма. Детето ми може единствено да оцелее чрез тази опасна операция.

Дойде денят и Бонев внимателно се зае със спасяването на още нероденото дете.

Операцията наближаваше към своя край….. И тогава се случи нещо много странно.

През разреза в матката се появи мъничка, но напълно оформена ръчичка, която хвана хирурга за палеца.

Бонев притихна. Той беше зашеметен. Не можеше да се помръдне от изненада.

– Виждате ли,  докторе, – обади се една от асистиращите сестри, – още неродилото се бебе, ви благодари, че сте спасил живота му.

Очите на всички в операционната се насълзиха, а на лицата им засияха разнежени усмивки.

Това дете се роди точно на определеното време и бе напълно здраво. Родителите му го кръстиха Самуил.