Млади хора от Медина, Саудитска Арабия, решиха да сключат брак. Те не се бяха виждали изобщо. Не се учудвайте на това, така правят в някои страни на Близкия изток.

Така Джамал и Тахира се срещнаха за първи път на сватбата си. Младоженецът и невястата дадоха брачни обети и се веселиха с гостите.

Накрая дойде фотографът Алим, за да запечата събитието с фотоапарата си. Всички много се развълнуваха от предстоящото действие, особено много Тахира, която се обезпокои и разтревожи.

Алим помоли невестата:

– Моля ви снемете си воала, искам да запечатам щастливото лице на съпруга ви, когато ви види за първи път.

Тахира тръпнеща в очакване, бавно свали прикриващия лицето, до този момент, непрозрачен плат.

Усмихна се пред фотоапарата, но …… съпругът ѝ се отдръпна. Горкият, той не можа да скрие отвращението си.
Когато Тахира вида реакцията му, закри с ръце лицето си и заплака.

– Защо не се е възползвала от козметик преди сватбата си? – изказа недоволството си възрастна жена.

Гостите бяха смутени и всеки се опитваше по някакъв начин да осуети назряващия скандал.

Едни се устремиха към Тахира да я успокояват:

– Не се притеснявай, мила. Той трябва да разбере, че истинската красота се крие в характера на човека, а не в неговото лице.

В другия край на залата група мъже уговаряха гневният и сърдит младоженец:

– Млади човече, нима вие се интересувате само от външността и игнорирате духовните ценности и морала?

Но Джамал не се поддаваше на никакви уговорки и увещания:

– Не съм си представял, че тя изглежда така.

Обиден и засегнат от положението, в което се намираше, младоженецът се обърна към невястата си и грубо ѝ каза:

– Извинявам се, но с вас искам да се разведа.

Тахира рухна на пода и се обля в сълзи.

– Нека Всевишният и изпрати по-добър съпруг, който ще я оцени по достойнство, – пожела ѝ някой съчувствено.

– Той не е мъж, който е готов да изпълни обещанията си, – гърмеше едър мъж, който се чудеше как да успокои Тахира.

– Никой не го е карал да се жени за нея, – коментираше друг случилото се. – Той трябваше да настоява за среща с нея, а не да чака до сватбата.

– Нека да бъде винаги неудачник и да не се ожени повече, – прокле го една от жените, която искрено съчувстваше на Тахира.

Сватбената нощ на невястата бе потопена в поток от сълзи.

Томи беше много стар котарак. Той беше на 21 години. Това бяха много за един мъжкар като него.

Неговите стопани го оставиха  в местната ветеринарна клиника с молба:

– Вземете го при вас. Ако искате го приспете. Той е много стар. Ние си взехме вече малко котенце.

Старият нежелан Томи изобщо не можеше да разбере, защо са го завели там. Той жално мяукаше и се оглеждаше плахо наоколо. Имаше чувството, че това място го застрашава с нещо.

Мария още от пръв поглед хареса котарака. Тя го взе в прегръдките си. Той се успокои и започна да мърка доволно.

Така Томи отново се оказа обкръжен с любов и имаше кой да се грижи за него. В края на живота му се бе появила Мария. Тя имаше дълга кафява коса, проблясващи с червен отенък на слънчевата светлина и топли сини очи.

Младото момиче искаше да дари Томи с любов, от която той се нуждаеше, за това го взе в дома си.

За нещастие на Томи скоро установиха бъбречна недостатъчност и му откриха тумор с размерите на топка за голф.

Но това не спря Мария и Томи да се обичат. Независимо от бъбречната недостатъчност и тумора, котаракът скачаше като 12 годишен.

Мария реши да състави пълен списък, на нещата, които трябваше да направят двамата с Томи. В него имаше различни приключения.

– За другите това могат да са незначителни неща, – обясняваше Мария на приятелката си Сара, – но тези кратки разходки, са голямо развлечение за него. Той много обича да бъде на чист въздух. Най-много от всичко обича да бъде край морето на плажа.

Томи завинаги измени отношението на Мария към застарелите животни. Надявам се това да стане и с други хора.

Радко учеше в техническия университет, а в свободното си време работеше в една аптека, за да си плаща обучението. Той доставяше лекарства в детската градина. Освен това, трябваше да ходи и на един адрес, който не беше много далече от работното му място.

На всеки четири дни Радко нарамваше един бидон с вода и го занасяше в един дом. Там живееше една жена на 70 години. Тя лежеше сама в полупуста тъмна стая. На тавана ѝ бе закачена крушка без абажур.. На стените имаше мръсни тапети. Завесите бяха пуснати и в стаята цареше полумрак.

Радко идваше, оставяше ѝ бидона, взимаше парите и казваше:

– Благодаря ви, госпожо.

И си тръгваше.

Дълго Радко не разбираше странния ѝ избор, да се снабдява с вода. Той научи, че жената нямаше друг източник за снабдяване с вода. Те използваше водата, която Радко ѝ носеше за пиене, миене и пране.

„Колко странен избор, – мислеше си младежът, – Водата, която ѝ донасям е по-скъпа с 12-15 лева на месец, така че доставката ѝ на вода от аптеката достига до 50 лева. Защо ли е избрала такъв скъп вариант?“

Веднъж Радко сподели тези си мисли с приятеля си Пепо, който веднага се опита да му даде някакво приемливо обяснение:

– Не разбираш ли, че отговорът е в самата доставка.

– Как така? – удиви се Радко.

– Градската вода е по-евтина, – засмя се Пепо, – но градът ѝ дава вода без доставчик.

– Какво искаш да кажеш с това? – все още не можеше да разбере Радко.

– Тя е съгласна да плати за възможността да види жив човек, отколкото да икономисва и да бъде сама, – поясни Пепо.

– Всъщност самотен е не този, който няма хора край себе си, а този, който няма близко общение с тях, – каза умислен Радко.

– Когато човек е сам, той върши наглед безсмислени неща. Например, сваля от рафтовете всичко. И това го прави не защото му е необходимо, а защото се нуждае от любов.

– Така е, – съгласи се Радко, – Страхувайки се да останем неудачници, да не се отделим от тълпата, носим такива дрехи, които носят всички. От страх да не изглеждаме малки и незначителни, теглим заеми и си купуваме къща или кола. От безпокойство да не би да останем необичани, лягаме в леглото, с когото ни падне, хвърляйки се от един на друг в търсене на обич, дори това да означава риск за нас.
– Ако тази жена знаеше, че Бог я обича, – каза тъжно Пешо, – тя нямаше толкова отчаяно да търси човешката любов.

Дядо Владо много обичаше внука си. Малкият на него бе кръстен. Когато момчето дойдеше при него, сърцето на старецът се разтапяше от гордост.

Винаги намираше думи, с които да поучи и настави внука си, за да знае как да постъпва в живота.

Днес денят бе хубав и двамата седяха на пейката пред вратата под черницата.

– Има хора, – каза дядо Владо, – които искат прошка, но в тях си оставя паметозлобието.

– Какво? – ококори очи внукът му.

– Сега ще ти обясня, – каза старецът, – но преди това ще ти разкажа една история. След като я чуеш, сам ще се досетиш какво имам предвид.

– Истинска история ли или приказка, – нетърпеливо се обади малкия Владко.

– Това се е случило с мен и …, но нека да започна отначало.

Старецът се загледа по пътя който криволичеше към планината и започна своя разказ:

– Изпълнявах различни работи. Един ден ми плати един майстор, мой съсед. Не знам какво се бе случило, но този човек започна да ме ругае пред всички и то когато ме нямаше там. Тогава се замислих: „Какво да правя? Как да му помогна?“

– А нима той е имал нужда от твоята помощ? – учудено попита внукът.

– Да, защото бях направил нещо, което вероятно го е огорчило и дори наранило, не знам, – вдигна рамене дядо Владо.

– А ти какво направи, дядо?

– Веднъж му отидох на гости. Когато ме видя той изтръпна, наежи се и почервеня целия. Мислеше си, че съм дошъл да му се карам, за това, че говори такива работи зад гърба ми.

– Дядо, този човек не те ли изгони веднага?

– Нямаше възможност, защото започнах спокойно да му говоря за градината му, да хваля богатата му реколта. Поговорихме си и за гостоприемството ….

– И просто така си седяхте, и разговаряхте? – усъмни се малкият Владко.

– Сърцето му се стопли, – засмя се дядо Владо. – От тогава не съм го чул да ме хули или да говори лошо за мен. Понякога идва и ми помага в работата.

– Много добре се е получило, – заключи внукът. – Във всяка ситуация трябва да се намира правилния подход, а не как каза онази дума?

– Непаметозлобие, – засмя се старецът и доволен от разсъжденията на малкия, потупа внука си по гърба.

Край селото, на брега на реката група почиващи хора с деца отбелязваха юбилея на Надежда Василева.

Юбилярката с малолетната си внучка Наталия влезе в реката. Водата ѝ стигаше до кръста. През това време мъжете от компанията отидоха да поплуват по-нагоре по течението, където бе по-дълбоко.

Изведнъж на Надежда ѝ стана лошо, загуби равновесие и падна в реката. Разбирайки, че няма да може да излезе от водата, тя успя да изтласка внучката си към брега.

Наблизо почиваше Динко, той беше от селото. Чуваха се викове и се виждаха неспокойно сновещи хора край брега:

– Дави се! Надежда ще се удави!

Внучката ѝ, която благополучно бе стигнала брега, крещеше отчаяно:

– Баба потъва, помогнете! Помощ! Баба ще се удави!

Тогава Динко забеляза почти неподвижното тяло на жена в реката. Хвърли се във водата, но лошо си удари единият крак в нещо твърдо, вероятно камък.

„Сега не е време, да гледам какво е станало с крака мии, – помисли си Динко. – Вероятно е някоя дреболия. Важното е да спася жената“.

Много скоро той успя да изкара пострадалата на брега. Жената бе в безсъзнание. Динко освободи белите ѝ дробове от водата, която бе погълнала и Надежда дойде на себе си.

Въпреки, че течението я бе носило само половин километър тя се отърва само с малко натъртвания и синини.

Но Динко си бе счупил крака. Невероятно е, как в това състояние бе успял да извади жената и да ѝ окаже първа помощ.

Кракът на Динко бе гипсиран, тепърва щеше да се възстановява.

Надежда дойде до мъжът, който я бе спасил и сърдечно с много топлота му каза:

– Благодаря ви! Ако не бяхте се намесили навреме, юбилеят ми щеше да се превърне в погребение.

Динко се усмихна. Стисна протегнатата ѝ ръка и каза:

– Важното е, че сте добре. Радвам се, че можах да ви помогна.

А всички около тях се радваха за добрия изход на инцидента, който можеше да завърши много печално.