Живееше един хамстер. Той беше много независим. Обичаше да се увива в червената коприна на покривката на масата и да си мие краката в каничката за кафе.

След една година в този дом се появи котарак. Той беше още съвсем млад. В началото ядеше супа, зеле, моркови, варени картофи и всичко, което получаваше или сам можеше да си открадне.

Котаракът много искаше да се запознае с хамстера. Той отделяше най-малко два часа, за да го съзерцава . Наблюдаваше го, как ходи, как яде, дори как спи.

Хамстерът оставаше напълно равнодушен към тези погледи и безкрайни наблюдения.

Веднъж котаракът бе поставен на масата. Той я изследва внимателно, за да открие нещо интересно за ядене, но уви за себе си нищо не откри.

На същата маса поставиха и хамстера. Той изобщо не обърна внимание на котарака, а бавно изследва всяка паднала трошичка, а след това с всичко открито натъпка бузите си и започна да дъвче.

Котаракът лежеше по корем, протегнал нос към хамстера и го наблюдаваше внимателно.

Изведнъж хамстерът забеляза рижата муцуна, дотича до нея и захапа носа на котаракът със зъбите си. Сега вече се знаеше, кой е доминиращият в тази къща.

По- късно котаракът независимо от това, къде се намираше, съзерцаваше хамстера на почтително разстояние и ако малкото скокливо животинче се затичаше към него, прикриваше носа си.

Котаракът следеше хамстерът макар и от далече, но не предприемаше нищо срещу него.

Минаха години. Котаракът остаря, хамстерът отдавна не е вече между живите, но спомените са си спомени.

Котаракът гонеше гълъби, мишки и всичко, което се движеше, но от време на време повдигаше глава нагоре и съзерцаваше мястото, от където се появяваше хамстера. Може би се надяваше, да го види пак……

Е, ако това не е любов, здраве му кажи.

Мрачен снежен ден. Студеният вятър свистеше край ушите на хората и искаше да влезе под дрехите им.

Днес се смрачи много рано. Елисавета крачеше заедно с другите и от време на време разтриваше слепоочията си. Силно главоболие раздираше главата ѝ.

„Къде съм се забързала и аз, – каза си Елисавета. – В къщи ме чака толкова много работа, а децата пак са болни. Трябва да внимавам да им давам лекарствата точно на време, в последно време съм много разсеяна. В къщи е пълен безпорядък, нямам време дори да се обърна“.

И като си спомни за разхвърляните вещи, се разстрои.

Под краката ѝ локва. Тя не е колкото море, но бе достатъчна за да се намокрят крайниците ѝ.

Спомни си съвета на един психолог:

– Трябва да се настроите позитивно!

Но тя почти осезаемо усещаше сивотата около себе си. Опитва се да мисли: „Красиви са мокрите стебла на дърветата, с натрупалия сняг в клоните им …“

Но явно това не помогна. Мокрите крака и болките в главата набързо изтриха зародилите се естетически чувства.

Елисавета малко се стопли в маршрутката. Някаква дама до нея разговаряше на висок глас по телефона и обсебваше вниманието на всички в колата. Раздразнението нарастваше, готово да избухне в малък бунт.

На спирката се качи една бабичка. Порови в портмонето, погледна обявата за промяната на цените и въздъхна:

– Какво пак ли са дигнали цените на билетите?

И старата жена се насочи към вратата да слиза, тя не можеше да си позволи такъв билет.

До нея застана младеж и каза:

– Седнете, аз ще заплатя за вас.

Не изгря слънце, но изведнъж стана по-светло. Хората започнаха да се усмихват…..

Елисавета слезе от маршрутката. Тя видя как светлините на уличните лампи се отразяваха на пътя, а хората сякаш носеха със себе си само добри неща. Радост се разля в тялото ѝ, дори болката в главата намаля.

В къщи завари почистено.

– Мамо, – срещнаха я децата на вратата, – решихме да те изненадаме. А ти защо си така сияеща, сякаш чудо си видяла на улицата?

Да, тя бе видяла чудо не на улицата, а в маршрутката ……

Зарко и Катя имаха три деца, а тя беше бременна в осмия месец. Въпреки това нещата в семейството не вървяха.

Зарко постоянно закъсняваше и отсъстваше от къщи. Всичко бе на ръцете на Катя. Как успяваше, трудно можеше да се разбере. Една вечер Зарко се прибра по-рано и каза на Катя:

– Искам да поговорим.

За Катя такава промяна и желание за разговор бяха изненада, но тя се съгласи.

– Виж, Катя, ти отдавна си забелязала, че нещата между нас не вървят.

Катя го погледна с укор, но той отмести очи от нея и продължи:

– Аз имам приятелка. Срещаме се повече от пет години. Обичам я и искам да се оженя за нея….

Очите на Катя се насълзиха, но тя нищо не каза. Седна на дивана и се втренчи в безскрупулния си съпруг.
Зарко не издържа обвинителния ѝ поглед, тресна вратата и излезе.

Катя легна на дивана и се разрида, но това не продължи дълго:

– Толкова по-зле за него, – каза си тя. – Във всяка ситуация има изход. Трябва да се стегна имам три деца и чакам четвърто.

Катя скоро намери талони за храна. С тяхна помощ тя изхранваше децата си 6 месеца, а после си намери работа и стъпи на краката си.

Работеше на две места, за да поддържа децата си.

Макар и изморена тя не преставаше да се интересува от проектите и бъдещите планове на децата си.

В нея не се виждаше и грам униние, мъка или болка. Тя бе пример за децата си, показвайки им как човек трябва да постоянства и да не се отказва лесно, от това, което е решил да постигне.

Всички я съжаляваха, съседи и познати:

– Къде ще намери човек, който би свързал живота си със самотна майка с четири деца?

Но те скоро забелязаха млад мъж, който вървеше рамо до рамо с нея и се грижеше за децата ѝ, като за свои собствени.

А какво стана със егоиста Зарко ли?

Продължава да се жени и да търси идеалната жена за него. Вече три развода има зад гърба си.

За децата му друг се погрижи и ги отгледа с любов.

Така е, когато е налице всеотдайна и любяща майка. За това децата ѝ се гордеят с нея:

– Мама просто е героиня!

Отново дойде Нова година, за някои пищна, за други оскъдна….

Влади и Мая бяха женени от десет години, но досега имаха все грижи около някого, ту родители болни, ту техен познат бере душа, ту … като е ли такива ангажименти нямаха край и то точно на празника.

Но тази година бе по различно.

– Хайде да отидем в някой уютен ресторант и там да срещнем Новата година, – предложи Влади.

– Защо не, – засмя се съучастнички Мая, – имаме пари в джоба. Осен това нямаме други ангажименти или задължителния към някого. Да вървим!

В ресторанта им предложиха маса за двама. Вълшебен полумрак, мигащи светлинки. Всичко предразполагаше за една празнична, необичайна нощ.

Влади започна да размишлява за преминалата година.

– Знаеш ли, скъпа, – каза той, – като погледна назад през тази изминала година, мога да каже, че не е била много успешна и добра за мен. Дори една от най-важните си работи, извърших не по планирания начин, използвах други методи.

Влади продължи да се оплаква, а Мая се замисли и се умълча. За нея тази тема бе скучна, за това тя реши да му отклони вниманието към красиво украсената елха.

– Погледни каква красота, – възкликна Мая, – как очарователно светят светлинките.

– Ей, там е изгоряла една, – отбеляза Влади.

– Ако беше съумял да добиеш обща представа за елхата, нямаше да забележиш изгорялата, – засмя се Мая. – Опитай се да погледнеш към изминалата година от позицията на извършените и успешни дела. Което не е станало, не е станало, голяма работа, но в толкова много други си успял, настрой се позитивно …..

– Прости ми, – наведе глава Влади, – аз съм един голям егоист. Дори един прекрасен празник съм готов да очерня, с моя негативизъм .

Двамата се засмяха. Предстоеше им  празнична вечер. Само двамата щяха да срещат Нова година. Не биваше да опропастяват тези важни минути със съжаление и мъка.

Вярвам, че са го направили!

Всяка година виждаха баба Мара да излиза на 2 или 3 януари от дома си и да отива на боклука, където изхвърляха вече ненужните зелени дръвчета, които до скоро са сияли с гирлянди, лъскави играчки и мигащи звездички.

Тя избираше една и я отнасяше в дома си, там я украсяваше. Съседката учителка в близката детска градина не се стърпя и тази година я попита:

– Защо правите така? Защо не си купите като другите нова или поне някоя пластмасова?

– Живея само с една пенсия. Да си купя елха, не не е по моя джоб. Пластмасови не искам, те не носят аромата на гората.

– Тогава защо изобщо ви е нужна елха?

– За внуците….. вярно е, че не идват ….., но аз всяка Нова година се надявам, че някой от тях ще дойде или поне ще позвъни.

– Няма ги, – каза Маргарита от горния етаж, – сигурно пак са отишли някъде я в Гърция, я Италия или някъде другаде, да карат Нова Година.

– Какво да се прави, – въздъхна баба Мара, – всеки от тях си има свой собствен живот……

– Те отдавна са те забравили, – невъзмутимо констатира Маргарита.

– Недейте така, те са добри деца. Чакам ги всяка година, даже подаръци им слагам под елхата…… А тук хората изхвърлят елхи, защо да не си избера една?

– Нова година я срещнахме, за какво ти е тази елха?

– Аз съм християнка и срещам Рождество Христово, а Нова година и елхата ….. нали разбирате, заради внуците.