Венета сериозно бе притеснена.

– Скарахме се, но аз не съм виновна, – тревожеше се сериозно тя. – Каквото ми поръчаха, това и направих. Началничката ми цял месец, не можеше да ми даде необходимите материали. Е, да аз съм неквалифицирана, нищо не умея, за какво са ми необходими материали? Е какво да се прави, трябва да пиша ново заявление за подходяща работа.

Ръководителката ѝ, чувствителната и приятелски настроената към хората Елена Данаилова буквално днес крещеше:

– Това прехвърля всякакво търпение … Щом говориш с такъв тон, означава, че нямаш желание да се поправиш. Така и ще продължиш навярно. Днес ще напиша бележка, за това, че ти не съответстваш за това място.

– Но аз не съм виновна, – повтаряше си Венета. – трябва да се успокоя. Защо ми е толкова тежко на душата?

Вечерта Венета бе със свои приятели. Те веднага усетиха, че нещо ѝ тежеше.

– Ти днес, скъпа не си с нас, някъде другаде витаят мислите ти. Какво се е случило?- попита съчувствено Дико.

Тя накратко им разказа случилото се. Приятелите ѝ се мъчиха да я успокоят, но в главата ѝ звучаха още думите на Елена: „Говориш с такъв тон ….“

– Да бях груба, – каза Венета – смятах, че незаслужено ме обиждат.

– От онова, което препълва сърцето, говорят устата, – засмя се Пламен.

– Ако в моето сърце има излишък от гордост и равнодушие, то и тона на моите думи е бил такъв, – каза примирено Венета.

– Нервните хора са чувствителни и реагират бурно, – допълни Мая.

– Така е, – съгласи се Венета, – работата на Елена Данаилова е много напрегната. Края на годината е, има доста проблеми, гонят ни срокове, а аз употребих неуважителен тон.

Решиха да се помолят за случая.

На сутринта в главата на Венета дойде гениално решение на проблема. Тя бързо скицира нещата и ги изпрати по електронната поща на Елена Данаилова. Освен писмото тя усещаше, че трябва да позвъни на шефката си, но не ѝ се искаше отново да слуша упреци. За това застана в молитва и поиска помощ от Господа.

След това позвъни.

– О, здравей, – Елена Давидова радостно се отзова на позвъняването ѝ. – Видях новите ти идеи! Ти си направила много повече, отколкото очаквахме отначало. Отлично си се справила със задачата.

– Радвам се … да го чуя, – смутено каза Венета, – съжалявам, че вчера така ви разстроих, всичко добро.

Но Елена Данаилова продължи:

– Много ти благодаря, че ми се обади! Надявам се да се видим пак, нека има мир между нас. Много ти благодаря, че ми звънна!

Валя шофираше по пътя. Тя видя един мъж с мръсни и окъсани дрехи. Той държеше някакъв картон с надпис.

– Сигурно така си проси пари, – каза си Валя.

Светна червено и тя спря. Едва тогава успя да прочете написаното на картона: „Кучето е в приюта. Помогнете“.

Валя заинтригувана от написаното включи алармата и слезе от колата. Беше ѝ безразлично, какво ще си помислят останалите шофьори.

Тя отиде до мъжа и го попита:

– Какво се е случило.

Петър, така се наричаше мъжът ѝ разказа следното:

– За малко ме задържаха в полицията. Там прекарах два дена. А когато се върнах, разбрах, че са прибрали кучето ми в местният кучешки приют. За да си вземе кучето обратно, трябваше да платя 120 лева.

Валя нямаше толкова пари в себе си, а и се чудеше дали може да се довери на непознат мъж.

– Извинете, но трябва да тръгвам, – каза Валя на мъжа и потегли с колата.

Глождеше я съвестта и тя позвъни в кучешкия приют.

– Да тук идва един лошо облечен мъж и искаше да си вземе кучето, – потвърдиха от там, – ….явно добре се е грижел за него, защото кучето бе добре поддържано и хранено, когато го доведоха при нас.

– Но защо сте го прибрали? – попита Валя.

– Нали разбирате, такъв е закона, ако куче се окаже на улицата без надзор, ние го прибираме. Собственикът трябва да плати, за да си го прибере. Тези пари покриват разходите за храна, изследвания и всичко останало, докато животното е било в приюта. Дори, ако кучето е здраво, то ще живее в приют само дотогава, докато собственикът му не го освободи.

– А какво ще се случи, ако човекът няма пари, за да плати?

– Тогава приспиваме кучето завинаги.

Валя се върна при мъжа с надписа на картона.

– Елате с мен в приюта.

Там тя заплати необходимата сума. А след това с удоволствие видя как кучето щастливо скочи в ръцете на Петър.

Валя обичаше животните, тя бе трогната от това, че човек, който нямаше почти нищо, се грижеше така за четириногия си приятел.

Животът се оказва понякога много несправедлив. Лесно можем да осъдим човек, на който не му е провървяло. Но въпреки всичко е нужно да останем хора, независимо от обстоятелствата.

Живееше един хамстер. Той беше много независим. Обичаше да се увива в червената коприна на покривката на масата и да си мие краката в каничката за кафе.

След една година в този дом се появи котарак. Той беше още съвсем млад. В началото ядеше супа, зеле, моркови, варени картофи и всичко, което получаваше или сам можеше да си открадне.

Котаракът много искаше да се запознае с хамстера. Той отделяше най-малко два часа, за да го съзерцава . Наблюдаваше го, как ходи, как яде, дори как спи.

Хамстерът оставаше напълно равнодушен към тези погледи и безкрайни наблюдения.

Веднъж котаракът бе поставен на масата. Той я изследва внимателно, за да открие нещо интересно за ядене, но уви за себе си нищо не откри.

На същата маса поставиха и хамстера. Той изобщо не обърна внимание на котарака, а бавно изследва всяка паднала трошичка, а след това с всичко открито натъпка бузите си и започна да дъвче.

Котаракът лежеше по корем, протегнал нос към хамстера и го наблюдаваше внимателно.

Изведнъж хамстерът забеляза рижата муцуна, дотича до нея и захапа носа на котаракът със зъбите си. Сега вече се знаеше, кой е доминиращият в тази къща.

По- късно котаракът независимо от това, къде се намираше, съзерцаваше хамстера на почтително разстояние и ако малкото скокливо животинче се затичаше към него, прикриваше носа си.

Котаракът следеше хамстерът макар и от далече, но не предприемаше нищо срещу него.

Минаха години. Котаракът остаря, хамстерът отдавна не е вече между живите, но спомените са си спомени.

Котаракът гонеше гълъби, мишки и всичко, което се движеше, но от време на време повдигаше глава нагоре и съзерцаваше мястото, от където се появяваше хамстера. Може би се надяваше, да го види пак……

Е, ако това не е любов, здраве му кажи.

Мрачен снежен ден. Студеният вятър свистеше край ушите на хората и искаше да влезе под дрехите им.

Днес се смрачи много рано. Елисавета крачеше заедно с другите и от време на време разтриваше слепоочията си. Силно главоболие раздираше главата ѝ.

„Къде съм се забързала и аз, – каза си Елисавета. – В къщи ме чака толкова много работа, а децата пак са болни. Трябва да внимавам да им давам лекарствата точно на време, в последно време съм много разсеяна. В къщи е пълен безпорядък, нямам време дори да се обърна“.

И като си спомни за разхвърляните вещи, се разстрои.

Под краката ѝ локва. Тя не е колкото море, но бе достатъчна за да се намокрят крайниците ѝ.

Спомни си съвета на един психолог:

– Трябва да се настроите позитивно!

Но тя почти осезаемо усещаше сивотата около себе си. Опитва се да мисли: „Красиви са мокрите стебла на дърветата, с натрупалия сняг в клоните им …“

Но явно това не помогна. Мокрите крака и болките в главата набързо изтриха зародилите се естетически чувства.

Елисавета малко се стопли в маршрутката. Някаква дама до нея разговаряше на висок глас по телефона и обсебваше вниманието на всички в колата. Раздразнението нарастваше, готово да избухне в малък бунт.

На спирката се качи една бабичка. Порови в портмонето, погледна обявата за промяната на цените и въздъхна:

– Какво пак ли са дигнали цените на билетите?

И старата жена се насочи към вратата да слиза, тя не можеше да си позволи такъв билет.

До нея застана младеж и каза:

– Седнете, аз ще заплатя за вас.

Не изгря слънце, но изведнъж стана по-светло. Хората започнаха да се усмихват…..

Елисавета слезе от маршрутката. Тя видя как светлините на уличните лампи се отразяваха на пътя, а хората сякаш носеха със себе си само добри неща. Радост се разля в тялото ѝ, дори болката в главата намаля.

В къщи завари почистено.

– Мамо, – срещнаха я децата на вратата, – решихме да те изненадаме. А ти защо си така сияеща, сякаш чудо си видяла на улицата?

Да, тя бе видяла чудо не на улицата, а в маршрутката ……

Зарко и Катя имаха три деца, а тя беше бременна в осмия месец. Въпреки това нещата в семейството не вървяха.

Зарко постоянно закъсняваше и отсъстваше от къщи. Всичко бе на ръцете на Катя. Как успяваше, трудно можеше да се разбере. Една вечер Зарко се прибра по-рано и каза на Катя:

– Искам да поговорим.

За Катя такава промяна и желание за разговор бяха изненада, но тя се съгласи.

– Виж, Катя, ти отдавна си забелязала, че нещата между нас не вървят.

Катя го погледна с укор, но той отмести очи от нея и продължи:

– Аз имам приятелка. Срещаме се повече от пет години. Обичам я и искам да се оженя за нея….

Очите на Катя се насълзиха, но тя нищо не каза. Седна на дивана и се втренчи в безскрупулния си съпруг.
Зарко не издържа обвинителния ѝ поглед, тресна вратата и излезе.

Катя легна на дивана и се разрида, но това не продължи дълго:

– Толкова по-зле за него, – каза си тя. – Във всяка ситуация има изход. Трябва да се стегна имам три деца и чакам четвърто.

Катя скоро намери талони за храна. С тяхна помощ тя изхранваше децата си 6 месеца, а после си намери работа и стъпи на краката си.

Работеше на две места, за да поддържа децата си.

Макар и изморена тя не преставаше да се интересува от проектите и бъдещите планове на децата си.

В нея не се виждаше и грам униние, мъка или болка. Тя бе пример за децата си, показвайки им как човек трябва да постоянства и да не се отказва лесно, от това, което е решил да постигне.

Всички я съжаляваха, съседи и познати:

– Къде ще намери човек, който би свързал живота си със самотна майка с четири деца?

Но те скоро забелязаха млад мъж, който вървеше рамо до рамо с нея и се грижеше за децата ѝ, като за свои собствени.

А какво стана със егоиста Зарко ли?

Продължава да се жени и да търси идеалната жена за него. Вече три развода има зад гърба си.

За децата му друг се погрижи и ги отгледа с любов.

Така е, когато е налице всеотдайна и любяща майка. За това децата ѝ се гордеят с нея:

– Мама просто е героиня!